Теодор Драйзер
Американска трагедия (50)

XXXI

За нещастие обаче коледният обед в дома на Грифитс, където присъстваха семейство Стар с дъщеря си Арабела, господин и госпожа Уинънт, които в отсъствието на тяхната дъщеря Констанс и Гилбърт обядваха при Грифитс, семействата Арнълд, Антъни, Хариът, Тейлър и други видни личности от Ликъргъс, направи такова впечатление и дори замая Клайд, че макар и да стана пет часът, сетне шест, той не можа да се откъсне, нито да помисли ясно и убедително за задължението си спрямо Робърта. Дори когато малко преди шест повечето от тъй любезно посрещнатите гости започнаха да стават и с поклони да си тръгват (когато и той би трябвало да направи същото и да помисли за срещата си с Робърта), а към него се приближи Вайълет Тейлър, една от групата на по-младите, и му заговори за някакви допълнителни веселби същата вечер в дома на семейство Антъни и добави най-настойчиво: „Ще дойдете с нас, нали? Разбира се, ще дойдете!“, той веднага склони, макар даденото по-рано обещание на Робърта и да го накара да си спомни, че тя вероятно вече се е върнала и го чака. Но той все още имаше време и сега, нали?

Въпреки това, когато се озова у Антъни, сред приказките и танците с разни момичета чувството на задължение избледня. Но в девет започна малко да се тревожи. Защото по това време Робърта сигурно беше в стаята си и се чудеше какво е станало с него и с обещанието му. А отгоре на всичко беше и Коледа вечер! И след като тя беше отсъствала три дена!

Вътрешно той ставаше все по-неспокоен и разтревожен, докато външно поддържаше същото весело настроение, в каквото беше целия следобед. За негово щастие тази компания, танцувала и лудувала всяка вечер от една седмица насам и стигнала почти до нервно изтощение, сега единодушно сама по себе си се поддаде на умората и в единадесет и половина тръгна да си ходи. След като изпрати Бела Грифитс до вратата, Клайд забърза към Робърта, за да види дали случайно е още будна.

Когато наближи къщата на Гилпин, забеляза през покритите със сняг дървета и храсти светлината на самотната й лампа. За миг, разтревожен какво да измисли, как да се извини за необяснимото закъснение, той спря под едно от големите дървета на улицата, като се бореше вътрешно с мисълта какво да й каже. Дали да настои, че е бил пак у чичови си, или къде? Защото според предишната история трябва да е бил там едва миналия петък. Предишните месеци, когато не бе имал светски връзки, а само беше мечтал за тях, измислиците, които й бе разказвал, не бяха будили у него никакви угризения. Те не бяха истински и не му отнемаха в действителност никакво време, нито пречеха на желаните срещи с нея. Но сега, изправен пред действителността и пред факта, че тези връзки, както смяташе, значеха всичко за бъдещето му, той се колебаеше. Бързо взетото решение бе да извини отсъствието си тази вечер с втора покана, получена по-късно, а също и да обясни по категоричен начин, че тъй като материалното му благополучие фактически зависи от семейство Грифитс, да я оставя така по тяхна заповед, за него не е някакво мимолетно удоволствие, а все повече и повече задължение. Може ли да им откаже? И мислено установил се окончателно върху тази полуистина, той мина по снега и леко почука на прозореца.

Светлината незабавно угасна и след миг пердето се повдигна. След това Робърта, която бе седяла в мрачен размисъл, отвори вратата и го пусна да влезе, като запали преди това по обичая свещ, за да направи всичко възможно да не бъдат видени, и той веднага започна да шепне:

— Знаеш, от тия светски задължения тук започва да ми се вие свят, скъпа. Никога не съм виждал друг такъв град. Отидеш ли веднъж с тия хора на някое място за едно нещо, винаги има и нещо друго, което искат от теб. Те не се спират на едно място. Когато отидох там в петък (той имаше пред вид лъжата си, че е бил у чичови си), мислех, че това ще е последното нещо до след празниците, но вчера, тъкмо когато смятах да отида някъде другаде, получих бележка, че трябва непременно да бъда днес там пак на обед. А днес, когато си мислех, че обедът ще започне в два — продължаваше да обяснява той — и ще свърши навреме, та да мога да бъда тук към осем, както бях обещал, той започна чак в три и свърши едва преди няколко минути. Не е ли това прекалено? Цели четири часа съм се мъчил да се измъкна. Как си ти, скъпа? Добре ли прекара? Надявам се, да. Харесаха ли подаръка ти от мен?

Той я обсипваше с тези въпроси, на които тя отговаряше кратко и подчертано сухо, без да свали през цялото време поглед от него, сякаш искаше да каже: „О, Клайд, как можеш да се държиш така с мен?“

Но Клайд беше толкова много загрижен за собственото си алиби и как да убеди Робърта в истинността му, че нито преди, нито след като свали палтото, шалчето и ръкавиците и си приглади назад косата, не я погледна в очите нито с нежно изражение, нито изобщо направи нещо, с което да покаже, че наистина се радва да я види пак. Наопаки, беше толкова нервен и отчасти смутен, че въпреки предишните изявления и постъпки и доста умерената радост да я види отново беше много повече загрижен за самия себе си и само отчасти обясненото си отстъпничество, отколкото за нея. И при все че след няколко мига я прегърна и притисна устните си до нейните, все пак, както и в събота, Робърта ясно долови, че духом той е само наполовина с нея. Други неща — това, което му бе попречило да дойде при нея в петък и тази вечер — тревожеха и неговия ум, и нейния.

Тя го гледаше не съвсем убедена във верността на думите му и все пак без особено желание да не му повярва. Може да е бил, както казваше, у чичови си и те да са го задържали. А може пък и да не е бил. Защото неволно си спомняше как предишната събота й беше казал, че в петък е бил там, а вестникът, от друга страна, твърдеше, че е бил в Гловърсвил. Но ако го запиташе сега за тези неща, дали нямаше да се разсърди и да я излъже още повече? Защото в крайна сметка Робърта не можеше да не мисли, че освен любовта му към нея няма никакви права над него. Но просто не можеше да си представи, че е могъл да се промени тъй бързо.

— Затова, значи, не дойде тая вечер, така ли? — попита го тя с повече смелост и раздразнение, отколкото си бе позволявала с него някой друг път. — Ти обеща, струва ми се, да не допуснеш нищо друго да ти попречи — продължи тя с известна тъга.

— Вярно е, че ти обещах — призна Клайд. — И нямаше да допусна, ако не бях получил това писмо. Ти знаеш, че не бих позволил никому, освен на чичо си, да ми попречи, но не можех да им откажа, когато ме канят да отида на Коледа. То е твърде важно. Нямаше да е учтиво от моя страна, нали, особено след като ти нямаше да си тук следобеда?

Начинът и тонът, с който го каза, накараха Робърта да разбере по-недвусмислено от всичко друго, което й бе казвал някога преди, какво голямо значение придава на тази връзка с роднините си и колко маловажно е за него всичко, което скъпеше тя в отношенията си с него. Робърта схвана сега, че въпреки целия му възторг и всичките излияния в първите стадии на тази любов, вероятно по негова преценка, тя бе много по-незначителна, отколкото се бе смятала сама. А това значеше, че всичките й мечти и жертви са били напразни. Стана й страшно.

— Е, как да е — продължи тя, разколебана от тези мисли, — не смяташ ли, Клайд, че е могло да ми оставиш бележка тук, та да я намеря, когато си дойда? — Попита това меко, понеже не искаше да го ядоса твърде много.

— Но не ти ли казах току-що, скъпа: нямах представа, че ще закъснея толкова много. Мислех си, че всичко ще свърши към шест.

— Е, да… тъй е… знам… но все пак…

На лицето й се изписа озадачено, разтревожено, нервно изражение, в което се смесваха страх, скръб, обезсърчение, недоверие, малко негодувание, малко отчаяние и всичко това оцветяваше и оживяваше устремените към него широко отворени сериозни очи и го караше да се гърчи от чувството, че я е озлочестил и постъпил много низко спрямо нея. И понеже очите й сякаш твърдяха това, той пламна и гъста червенина заля тъй бледите му обикновено бузи. Но като че ли без да забележи или да отдаде на това някакво значение, Робърта добави след малко:

— Видях, че „Стар“ отбеляза тази забава в Гловърсвил в неделя, но нямаше нищо за това, че братовчедките ти са били там. Бяха ли?

За първи път в целия този разпит тя му зададе въпроса така, сякаш можеше да се съмнява в него — положение, в каквото Клайд едва ли бе очаквал досега да попадне пред нея, и то го разтревожи и ядоса повече от всичко друго.

— Разбира се, бяха — излъга я той. — Защо ще ме питаш такова нещо, щом ти казвам, че са били?

— Не съм мислила нищо особено, скъпи. Просто исках да зная. Но забелязах, че там споменаваха всички тия други хора от Ликъргъс, за които винаги говориш: Сондра Финчли, Бъртин Кранстън. Ти, като ми разказва, не спомена никого освен сестрите Тръмбул.

Нейният тон можеше да го накара да се наежи и да се разсърди и тя го разбра.

— Да, и аз го видях, но не беше така. Ако са били там, не съм ги видял. Вестниците невинаги осведомяват правилно.

Въпреки известна доза яд и раздразнение, че е бил уличен по този начин, държането му не бе достатъчно убедително и той го знаеше. И започна да негодува, че тя го подлага на такъв разпит. Отде накъде? Нямаше ли достатъчно тежест, за да се движи в този нов свят, без да бъде така възпиран от нея?

Вместо да продължи да го опровергава и упрекна, Робърта само го гледаше с изражение на оскърбление и мъка. Не му вярваше напълно сега, нито изпитваше пълно недоверие. Една част от това, което й каза, вероятно бе вярна. По-важно беше да я обича достатъчно, много, за да не иска да я лъже или да се отнася лошо с нея. Но как да постигне това, ако той не иска да бъде добър и да казва истината? Тя се отдръпна няколко крачки и с безпомощен жест каза:

— О, Клайд, няма нужда да измисляш разни работи пред мен. Не го ли разбираш? За мен нямаше да има значение къде си ходил, ако ми беше само казал предварително и не ме беше оставил съвсем сама ей тъй навръх Коледа. Ето, само от това ме боли.

— Но аз не измислям, Бърт — ядно й отвърна пак Клайд. — Мога ли да променя нещо, щом и вестникът твърди така! Сестрите Грифитс бяха там и аз мога да го докажа. Днес дойдох тук веднага щом имах възможност. Защо трябва да ми натякваш изведнъж за всичко това? Казах ти какво беше положението. Не мога да правя тук само това, което аз искам. Викат ме в последния миг и искат да дойда. И аз просто не мога да се измъкна. Има ли полза да се ядосваш заради това?

Той я изгледа предизвикателно, докато Робърта, сложена натясно по този начин, не знаеше какво да прави по-нататък. В ума й се въртеше съобщението за новогодишната вечер, но тя схвана, че може да не е разумно да каже нещо повече сега. По-мъчително от всеки друг път го виждаше да живее този весел живот, в който участваше не тя, а той. И все пак се колебаеше дори и сега дали да му даде да разбере колко болезнени са гърчовете на започналата да я обхваща ревност, те живеят толкова весело в този чудесен свят — той и неговите познати, — а тя има тъй малко! А освен това напоследък говори все за тази Сондра Финчли и за тази Бъртин Кранстън или вестниците пишат за тях. Дали не е влюбен в едната или другата?

— Много ли ти харесва тази госпожица Финчли? — неочаквано го попита тя и го загледа в полумрака, все още измъчвана от желанието да получи поне някакво удовлетворение, поне някаква светлинка, която да успокои тревогата й.

Клайд веднага долови колко важен е този въпрос — в него имаше и отчасти потиснато желание да знае, и ревност, и безпомощност, дори повече в гласа, отколкото в погледа. Понякога в гласа й имаше нещо толкова меко, молещо и тъжно, особено когато се измъчваше най-много. В същото време Клайд бе донякъде поразен от тази проницателност, телепатично прозрение, което я накара да се спре върху Сондра. Той веднага схвана, че тя не бива да знае, че това ще я нервира. В същото време суетността по отношение на положението му в обществото тук, което очевидно ставаше все по-сигурно от час на час, го накара да каже:

— О, тя ми харесва донякъде, разбира се. Много е хубава и чудесно танцува. И има сума пари и се облича добре.

Той тъкмо се канеше да добави, че в никакво друго отношение Сондра не му прави особено впечатление, когато Робърта, доловила донякъде истинския интерес, който Клайд може би изпитваше към това момиче, и дълбоката пропаст, която лежеше между нея и целия този свят, внезапно възкликна:

— Да, че кой не би се обличал добре с всичките пари, с които тя разполага? Да имах толкова пари, и аз бих съумяла да се обличам добре.

И за негова изненада и дори изумление в този миг гласът й изведнъж затрептя и се прекъсна сякаш от ридание. А понеже можеше и да види, и да почувства, че е дълбоко обидена — ужасно, болезнено обидена, — уязвена и ревнива — макар първият му порив да бе пак да се ядоса и да се държи предизвикателно, той също така неочаквано омекна. Защото сега много му домъчня, като си помисли, че някой, когото тъй дълго е обичал до този миг, може да страда, понеже го ревнува, защото и сам той добре познаваше терзанията на ревността във връзка с Хортензия. Имаше почти пълни основания да види себе си на мястото на Робърта. И по тази, ако не по някоя друга причина сега каза, и то съвсем благо:

— Хайде, хайде, Бърт, май че не бих могъл да ти кажа нито дума било за нея, било за някоя друга, без да се ядосаш! Не съм искал да кажа, че тя особено много ме интересува. Само казах това, което ти като че ли искаше да знаеш, защото ме попита дали я харесвам, и толкоз.

— О, да, зная — отговори Робърта, застанала възбудена и нервна пред него, с пребледняло лице, стиснати ръце и вперен в него неуверен и все пак умоляващ поглед. — Но те имат всичко. Ти знаеш, че имат. А аз всъщност нямам нищо. И е толкова трудно за мен да се боря, и то срещу всичките тях и тяхното имане! — Гласът й пресекна и тя млъкна, очите й се наляха със сълзи, устните затрепериха. Тя бързо закри лицето си с ръце и се обърна, раменете й се тресяха. За миг цялата й снага се разтърси от безкрайно отчаяни и конвулсивни ридания така, че Клайд бе объркан, изумен и дълбоко трогнат от този внезапен изблик на сдържано и всесилно чувство. Защото явно това не беше никаква хитрост, нито театрална поза, разиграна, за да му повлияе, а по-скоро внезапно съкрушително прозрение, което я накара да се почувства, както сам той можеше да се досети, като нещастно, изоставено момиче, без приятели, без изгледи за бъдеще в сравнение с онези другите, които толкова много го привличаха сега и които имаха толкова много повече — всъщност всичко! Защото зад гърба й, в това прозрение, лежаха всичките мизерни, самотни години, почернили младостта й, тъй живи сега поради скорошното й посещение вкъщи. Беше наистина дълбоко потресена — смазана и безпомощна.

И сега от дън душа възкликна:

— Ако бях имала някога късмет, както някои други момичета… ако бях ходила някъде или видяла нещо! Но да отраснеш в някакво си стопанство, без пари, без дрехи, без нищо… и без някой, който да ти покаже! О-о-о, о-о-о!

В същия миг, когато изрече тези неща, тя се засрами, че се е показала тъй слаба и е направила такава самоосъждаща се изповед, защото положително тъкмо това без съмнение го тревожеше във връзка с нея.

— О, Робърта, скъпа! — веднага нежно й заговори той, като я прегърна, искрено наскърбен от собствената си постъпка. — Не бива да плачеш така, скъпа! Не бива! Не съм искал да те обидя, честна дума, не съм искал. Наистина не съм искал, скъпа. Знам, че животът ти е бил тежък, сладка моя. Зная какво изпитваш и колко мъки си преживяла във всяко отношение. Разбира се, че го знам, Бърт, и не бива да плачеш, скъпа. Аз пак те обичам. Вярно ти казвам, обичам те и винаги ще те обичам. Съжалявам, че съм те обидил, честна дума, съжалявам. Просто не можех, като не дойдох тая вечер, честна дума, и миналия петък също. Направо невъзможно беше. Но няма вече да бъда толкова лош, стига да мога. Честна дума, няма. Ти си най-сладкото, най-милото момиче! Ти имаш такива чудесни коса и очи и такава хубава фигурка! Честна дума, Бърт. Пък и танцуваш не по-лошо от всички други. И си хубава като тях, честна дума, скъпа. Няма ли да спреш да плачеш сега, скъпа? Моля ти се, спри. Толкова съжалявам, скъпа, ако съм те с нещо обидил.

В държането на Клайд понякога се промъкваше нотка на нежност, пробуждана от преживелици, разочарования и лишения в собствения му живот, каквито идват до главата на едного и другиго — почти на всекиго — при подобни обстоятелства. В такива моменти гласът му ставаше мек и благ. Той се държеше мило и нежно, почти както се държи майка с детето си. Това привличаше извънредно много момиче като Робърта. В същото време такова чувство, макар и живо, траеше много кратко у него. Приличаше на порива и трепета на лятна буря — изневиделица налетяла и изневиделица отминала. И все пак в този случай беше достатъчно да накара Робърта да почувства, че той напълно я разбира, влиза в положението й и може би я обича още повече заради това. Поне за момента всичко не бе чак толкова лошо. Той беше неин и тя беше спечелила в доста голяма степен неговата обич и съчувствие, поради това, поради голямото облекчение, което изпита, и поради утешителните му думи тя си избърса очите и му каза, че съжалява, дето е такава ревла, и се надява да й прости, че е намокрила със сълзите си безупречния нагръдник на бялата му риза. Нямало да го прави вече, дано само Клайд й прости за този път, а той, трогнат от тази силна страст, каквато не бе вярвал да се крие у нея, я зацелува по ръцете, бузите и най-после по устните.

А между всичките тези милувки, увещания и целувки (при все че в действителност се беше увлякъл, макар и по-другояче, но също тъй дълбоко, ако не и по-дълбоко в Сондра) увери Робърта по най-глупав и лъжлив в случая начин, че тя е първата, последната и най-скъпата на сърцето му, винаги — изявление, което я накара да си помисли, че може в края на краищата да не е била права спрямо него. Също, че положението й е поне по-сигурно, ако не и по-чудесно, отколкото някога преди — много по-благоприятно, отколкото на тези други момичета, които може и да се виждат с него в обществото, но които не се радват на чудната му любов.