Теодор Драйзер
Американска трагедия (48)

XXIX

Билц и гъбясалата почва действаха достатъчно потискащо на Робърта след Клайд и Ликъргъс, защото всичко там говореше твърде много за лишения и ограничения, които обезцветяват нормалните чувства, събуждани от отдавна познати места.

Когато слезе от влака пред мрачната и престаряла дървена постройка, която служеше за гара, Робърта видя баща си със същото старо зимно палто, което носеше от десетина години, да я чака със старата семейна кола — разнебитена, но все още служеща двуколка, — запрегната с кокалест и мършав като самия него кон. Той имаше, както бе винаги мислила, вид на капнал и сломен човек. Лицето му светна, когато видя Робърта, понеже винаги е била любимото му дете, и забъбри весело, когато тя се качи до него и те обърнаха колата и поеха към пътя, който водеше до стопанството — изровен и криволичещ черен път, по време, когато прекрасни автомобилни шосета бяха нещо обикновено другаде.

Докато пътуваха, Робърта отбелязваше мислено всяко дърво, извивка, всеки белег, познат от едно време. Но мислите й не бяха весели. Всичко бе твърде сиво. Като се вземаше пред вид вечното боледуване и некадърност на Тайтъс и това, че по-малкото момче Том и майка й не можеха много да помогнат, самото стопанство не преставаше да бъде тежко бреме. Ипотеката от две хиляди долара, изтеглена преди много години, оставаше все неизплатена, северният комин все още не беше поправен, стъпалата хлътваха все повече и повече, състоянието на стените, оградите и стопанските пристройки не беше по-добро и единствено покрилите ги зимни снегове им придаваха по-живописен вид. Дори и мебелите бяха все същият куп вехтории, както преди. И тук я чакаха майка й и по-малката сестра и брат, които не знаеха нищо за истинските й отношения с Клайд — той беше за тях само едно име — и вярваха, че тя от сърце се радва да е пак при тях. Но като си знаеше собствения живот и несигурните отношения с Клайд, Робърта се чувстваше сега още по-потисната, отколкото преди.

Наистина положението, че въпреки привидния й скорошен успех всъщност се беше компрометирала по такъв начин, щото единствено ако се омъжеше за Клайд, би могла да се издигне отново до онова нравствено равнище, което родителите й разбираха и одобряваха, вместо да помогне за бавното и скромно издигане на всичките си близки, можеше да бъде сметнато за причина да ги унизи още повече, да ги опропасти, а това бе достатъчно, за да я угнети и окончателно да я съсипе. Една потискаща, мъчителна мисъл.

Още по-тежка и по-болезнена във връзка с всичко това бе мисълта, че покрай илюзиите, които отначало я бяха завладели по отношение на Клайд, не беше могла да се довери на майка си или на някой друг. Понеже се съмняваше дали майка й няма да сметне, че е попрекалила с домогванията си. Можеше да й зададе и въпроси за отношенията й с Клайд, на които трудно би могла да отговори. В същото време, ако не намереше човек, с когото да може с пълно доверие да сподели, всичките й мъчителни съмнения по отношение на самата нея и Клайд трябваше да се запазят в тайна.

След като поприказва няколко минутки с Том и Емили, тя влезе в кухнята, където майка й бе заета с разни приготовления за Коледа. Намерението й беше да си постели пътя с няколко забележки за стопанството и за живота си в Ликъргъс, но щом влезе, майка й вдигна глава и каза:

— Как се чувстваш, Боб, отново на село? — И добави малко натъжено: — Сигурно ти се вижда доста мизерно в сравнение с Ликъргъс.

По тона и по възхитения поглед, с който я огледа, Робърта можа да заключи, че майка й смята, че е безкрайно много подобрила положението си. Веднага изтича при нея, нежно я прегърна и възкликна:

— Ах, мамо, най-хубаво е там, където си ти! Не го ли знаеш?

В отговор майка й само я изгледа с изпълнени с обич и доброта очи и я потупа по гърба.

— Е, Боби — промълви тя тихо, — ти знаеш какво си за мен.

Нещо в гласа на майка й, което говореше за дългите години обич и разбирателство помежду им — разбирателство, почиващо не само върху желанието на всяка другата да бъде щастлива, но и пълна откровеност по отношение на всички чувства и настроения, изпитвани досега от двете, — я трогна почти до сълзи. Буца се надигна в гърлото й, очите й се навлажниха, макар и да се мъчеше да не прояви никакво разчувстване. Копнееше да й разкаже всичко. Същевременно непреодолимата любов, която питаеше към Клайд, както и това, че се е опозорила, й подсказваха, че е издигнала между себе си и майка си преграда, която няма да е лесно да разруши. Условностите в този селски край се зачитаха прекалено строго — дори доколкото засягаха и майка й.

Робърта се поколеба за миг, обладана от желанието бързо и ясно да й изложи гнетящата я тайна и да получи нейното съчувствие, ако не и помощ. Но вместо това каза само:

— О, колко искам да можеше да бъдеш с мен цялото време в Ликъргъс, мамо! Може би…

Тя се пресече, схванала, че е на границата да се издаде. Мисълта й беше, че ако майка й е била до нея, може би щеше да може да устои пред настойчивите желания на Клайд.

— Да, сигурно ти липсвам — продължи майка й, — но така е по-добре за теб, не смяташ ли? Знаеш как живеем ние тук, а ти харесваш работата си. Нали наистина я харесваш?

— О, работата ми е доста хубава. Тя ми харесва. Толкова приятно е, че мога да ви помогна малко тук, но не е толкова приятно да живея съвсем сама.

— Защо се премести от Нютънови, Боб? Толкова ли неприятна беше Грейс? Аз смятах, че ще ти е другарка.

— О, отначало беше — отговори Робърта. — Само че си нямаше никакви приятели и ужасно ревнуваше, щом някой проявеше и най-малко внимание към мен. Не можех да отида никъде, без да дойде и тя, или пък искаше да стоя все с нея, та да не мога да отида никъде сама. Нали го знаеш как е, мамо. Две момичета не могат да ходят с един младеж.

— Да, зная как е, Боб. — Майка й се позасмя, сетне додаде: — Кой е той?

— Той е господин Грифитс, мамо — каза тя след мигновено двоумение: пред очите й като светкавица блесна съзнанието за изключителността на тази връзка, ако се противопоставеше на простичкия тукашен свят. Въпреки, всичките й страхове, самата възможност да свърже живота си с живота на Клайд бе прекрасна. — Но не искам още да споменаваш името му пред никого — добавя тя. — Той не иска. Знаеш, роднините му са много богати. Те са собственици на предприятието… по-право чичо му. Но има едно правило за всички, които работят в дружеството, за всеки началник на отделение. Искам да кажа, че не бива да имат нищо общо с никоя от работничките. И той не се сближава с никоя друга. Но харесва мен… и аз харесвам него и то е нещо съвсем друго. Освен това аз скоро ще напусна фабриката и мисля да си намеря работа някъде другаде, и тогава туй няма да е вече пречка. Ще мога да кажа на всички и той също.

Робърта си мислеше сега, че ако се погледне как се отнесе сега Клайд с нея, както и начинът, по който тя му се отдаде, без да вземе необходимите мерки да избегне позора чрез женитба, това можеше и да не е съвсем вярно. Клайд можеше… — това беше един смътен, почти неопределен страх засега — можеше да не поиска тя да го каже никому сега… никога! И освен ако продължеше да я обича и се оженеше за нея, навярно и тя нямаше да иска никой да знае за това. Какво окаяно, срамно, трудно положение, в което се беше поставила с всичко това!

От друга страна, госпожа Олдън, като научи така случайно за странния и очевидно потаен характер на тази връзка, не само се разтревожи, но и озадачи — толкова загрижена беше за щастието на Робърта. Защото, макар Робърта и да бе, както си казваше тя сега, такова добро, чисто и предпазливо момиче — най-доброто, най-малко себичното и най-разумното от нейните деца, — все пак не би ли било възможно?… Но не, надали някой би могъл лесно и безнаказано да опозори или измами Робърта. Тя бе твърде консервативна и добра, затова майката рече:

— Роднина на собственика, казваш, на Самюъл Грифитс, за когото ми писа?

— Да, мамо. Той е негов племенник.

— Тоя млад мъж във фабриката? — попита майка й, като се чудеше в същото време как ли е могла Робърта да привлече мъж с неговото положение, понеже Робърта от самото начало бе подчертала, че Клайд е член на семейството, което притежава фабриката. Това само по себе си бе тревожно. Обикновеният край на подобни връзки, еднакъв по целия свят, естествено я караше много да се бои от такава дружба, каквато като че ли бе завързала Робърта. Въпреки всичко съвсем не беше убедена, че момиче с хубостта и практичността на Робърта не ще успее да изкара на добър край подобна дружба, без да пострада от нея.

— Да — отговори просто Робърта.

— Какъв е той, Боб?

— О, ужасно симпатичен. Толкова е хубав и е толкова мил с мен! Струва ми се, че работата нямаше да е тъй приятна, както е, ако не беше така възпитан: той умее да държи всяка от тия работнички на мястото й. Племенник е на председателя на дружеството, разбираш, и момичетата, щат не щат, трябва да се отнасят към него с уважение.

— Виж, това е наистина хубаво, нали? Мисля, че е много по-хубаво да работиш за възпитани хора, отколкото за не знам кого си. Помня, че не беше толкова доволна от работата в Трипетс Милз. Често ли идва да те види, Боб?

— Е, да, доста често — отговори Робърта и леко се изчерви, понеже си даде сметка, че не може да бъде напълно откровена с майка си.

Госпожа Олдън тъкмо беше вдигнала очи, забеляза това и понеже го взе за смущение, закачливо попита:

— Харесваш го, нали?

— Да, мамо, харесвам го — просто и честно отвърна Робърта.

— А какво ще кажеш за него? Харесва ли те той?

Робърта отиде при кухненския прозорец. Под него, в полите на склона, който водеше към кладенеца и единствената по-плодородна нива на стопанството, се редяха всичките разнебитени сгради, които повече от всичко друго говореха за материалната оскъдица, сполетяла семейството. Всъщност през последните десет години всичко това се беше превърнало в символ на некадърност и немотия. Някак си в този миг, неугледни и покрити със сняг, те представляваха в мислите й пълната противоположност на всичко, към което се стремеше във въображението си. И нямаше нищо чудно, че тези стремежи пък се въплъщаваха в Клайд. Мрачното е противоположност на щастието, успехът в любовта — на неуспеха. Ако приеме, че той я обича сега истински и я избави от всичко това, тогава може би и тя, и майка й ще се освободят от цялата тази сивота. Но при положение че не я обича, последиците от всичките й неудържими копнежи ще се стоварят не само върху собствената й глава, но и върху главите на всичките й близки и преди всичко — върху майка й. Тя се смути, като не знаеше какво да каже, но най-после пророни:

— Е, казва, че ме харесва.

— Мислиш ли, че има намерение да се ожени за теб? — попита госпожа Олдън плахо и с недоизказана вяра, защото от всичките си деца най-много обичаше Робърта и най-големи надежди възлагаше на нея.

— Знаеш, ще ти кажа, мамо…

Изречението й остана недовършено, понеже в този миг Емили се втурна от главния вход и се провикна:

— Дошъл е Гиф! Пристигна с автомобил. Сигурно някой му е направил тая услуга и носи четири-пет големи вързопа.

А веднага след това влезе Том с по-големия брат, докаран с ново палто — първият резултат от работата му в „Дженеръл Електрик“ в Скинектъди; той обично поздрави майка си, а след това и Робърта.

— Гледай ти, Гифърд! — възкликна майката. — Ние те чакахме чак към девет часа. Как можа да стигнеш толкова рано?

— То и сам аз не вярвах, че ще мога. Срещнах в Скинектъди господин Ририк и той ме попита дали не искам да ме вземе с колата си. Видях, че старият татко Майърс в Трипетс Милз е най-после вдигнал втория етаж на къщата, Боб — обърна се той към Робърта. — Сигурно ще мине още една година, докато я покрие.

— Сигурно — отговори Робърта, която добре познаваше известния в Трипетс Милз старец. В същото време му помогна да свали палтото и да остави пакетите върху масата в трапезарията и Емили с любопитство ги заразглежда.

— Не пипай, Ем! — извика Гифърд на сестричето. — Няма защо и да мислиш за тях преди коледното утро. Отсякъл ли е някой коледно дръвче? Това беше мое задължение миналата година.

— И сега е пак твое — отговори майка му. — Казах на Том да почака, докато дойдеш, защото ти винаги избираш такова хубаво дръвче!

Тъкмо тогава през кухненската врата влезе Тайтъс с един наръч дърва; изпитото му лице и ъгловати лакти и колене бяха в пълен контраст със сравнително по-многообещаващото младо поколение. Робърта забеляза това, когато той спря усмихнат пред сина си, и понеже тъй много й се искаше за всички тях да настъпят по добри дни от досегашните, тя отиде при баща си и го прегърна.

— Знам, че дядо Коледа е донесъл на татко ми нещо, което ще му хареса.

Беше му купила тъмночервена карирана мушама, която положително щеше да му държи топло, когато върши работата си на двора, и нямаше търпение да дочака коледното утро, за да може той да я види.

След това отиде да вземе една престилка, за да помогне на майка си да приготви вечерята. В течение на няколко часа след това все не им се отдаваше случай да останат съвсем насаме, та да могат да продължат разговора си на темата, която толкова много интересуваше и двете — въпроса за Клайд, — но когато най-сетне намери удобен момент, Робърта каза:

— Да, но не бива още да казваш на никого. Обещах му да не го разправям; затова не бива.

— Добре, няма, мойто момиче. Само исках да зная. Вярвам, че ти знаеш какво вършиш. Достатъчно си голяма сега, за да се пазиш сама, Боб, нали?

— Да, разбира се, мамо. И ти не бива да се тревожиш заради мен, маминко — добави тя, като видя сянка не на недоверие, а на тревога да помрачава скъпото майчино лице. Колко внимателна трябва да бъде, за да не й причинява тревоги: тя си има достатъчно много за какво да мисли тук, в стопанството.

В неделя сутрин пристигна семейство Гейбъл с куп новини за обществения и материалния си успех в Хоунър. При все че сестра й не беше привлекателна като нея, а Фред Гейбъл не беше мъж, когото Робърта би могла да хареса в кой да е етап от своя живот, все пак след тревожните мисли по отношение на Клайд видът на Агнес, задоволена в чувствата и материалния живот и спокойна в кръга на дребното благополучие, осигурено й от брака и доста посредствения съпруг, беше достатъчен да събуди у нея онова гнетящо чувство на съмнение, което я измъчваше от миналата сутрин. Дали не е по-добре — мислеше си тя — да си омъжена дори за съпруг тъй некадърен и непривлекателен, но улегнал като Фред Гейбъл, отколкото да заемаш ненормално положение, в каквото се озова тя в отношенията си с Клайд? Защото ето сега Гейбъл говореше живо за успехите, които бяха постигнали двамата с Агнес за една година, откакто се бяха оженили. За това време беше напуснал службата си като учител в Хоумър и на съдружнически начала постъпил в малка книжарничка, главните печалби на която идваха от отдел за играчки и щанд за безалкохолни напитки. Работата им вървяла. Ако всичко продължавало добре, Агнес щяла да може следващото лято да купи нова гарнитура за гостната. Фред вече й купил грамофон за Коледа. За доказателство на своето благополучие бяха донесли доста хубави подаръци на всички членове на семейството.

Но Гейбъл носеше със себе си издавания в Ликъргъс вестник „Стар“ и на закуска, която поради гостите бе много закъсняла тази сутрин, четеше новините, понеже именно в Ликъргъс се намираше предприятието на едро, което го снабдяваше с част от стоката.

— Да, виждам, че търговията във вашия град върви с пълна пара, Боб — забеляза той. — Ето, „Стар“ съобщава, че дружество „Грифитс“ получило поръчка за сто и двадесет хиляди яки само от търговските фирми в Бъфало. Те май гребат пари с пълни шепи.

— Знам, че в нашия отдел винаги има достатъчно работа — отговори оживено Робърта. — Ние като че ли никога нямаме по-малко работа, както и да върви търговията. Предполагам, че върви добре през цялото време.

— Широко им е около врата на тия хора. Нямат за какво да се тревожат. Някой ми разправяше, че щели да построят нова фабрика в Илиън само за производство на ризи. Чула ли си нещо за това в Ликъргъс?

— Не, не съм. Може да е някое друго дружество.

— Между другото, как се казваше тоя млад мъж, дето е началник на вашия отдел? Не беше ли и той Грифитс? — попита той и обърна вестника на първата страница, където даваха новини и за местното светско общество.

— Да, той се казва Грифитс, Клайд Грифитс. Защо?

— Мисля, че преди една минута зърнах името му тук. Исках само да проверя дали е същият човек. Разбира се, ето го. Не е ли това той? — И протегна вестника на Робърта с пръст върху едно съобщение, което гласеше:

Госпожица Ванда Стийл от Гловърсвил даде неофициална вечеря с танци в дома си в този град в петък вечерта, на която присъстваха няколко видни членове от светските кръгове на Ликъргъс, между които госпожици Сондра Финчли, Бъртин Кранстън, Джил и Гъртруд Тръмбул и Пърли Хейнз, както и господа Клайд Грифитс, Франк Хариът, Трейси Тръмбул, Грант Кранстън и Скот Никълсън. Забавлението, както винаги, когато се събере групата на по-младите, продължи до късно и гостите от Ликъргъс се прибраха с колите си малко преди съмване. Носят се вече слухове, че повечето от тази компания ще се съберат в дома на семейство Елърсли в Скинектъди срещу Нова година, за да прекарат по същия весел начин.

— Изглежда, да е доста на почит там — забеляза Гейбъл, докато Робърта още четеше.

Първото нещо, което дойде наум на Робърта, когато прочете това съобщение, беше, че то няма почти нищо или много малко общо с групата гости, които й беше изброил Клайд. На първо място не се споменаваше нищо за Майра или Бела Грифитс. От друга страна, станалите й познати по име личности, тъй често споменавани напоследък от Клайд, бяха отбелязани като присъствали. Сондра Финчли, Бъртин Кранстън, сестрите Тръмбул, Пърли Хейнз. Той каза, че не било интересно, а тук се описваше като весела среща и сам той бе споменат като поканен за друго увеселение със същия характер за новогодишната вечер, когато всъщност беше разчитала да прекара с него. Не беше й дори споменал за тази новогодишна покана. И може би сега щеше да й се извини в последния момент за това, както беше направил за миналия петък вечерта. Боже господи! Какво може да значи всичко това!

В същия миг и малкото романтично очарование, което криеше за нея това коледно посещение у дома, се стопи като дим. Започваше да се пита дали Клайд наистина я обича, както я уверява. Ужасното състояние, до което я бе докарала неизлечимата й страст към Клайд, сега страхотно я измъчваше. Защото без него, без да се омъжи и да има дом и деца и приемливо местенце в обществения кръг, на какъвто е свикнала, какво друго имаше за момиче като нея на този свят? А като оставеше настрана несекващата му обич към нея (ако тя наистина нямаше да секне), каква сигурност имаше за нея след инциденти като този, че няма в края на краищата да я изостави? А станеше ли така, бъдещето й, поне що се отнася до женитба с някой друг, се поставяше под въпрос или може би се проваляше, а в Клайд тя не можеше да има никаква вяра.

Робърта съвсем се смълча. И при все че Гейбъл попита: „Този същият ли е?“, тя стана, без да отговори, и каза:

— Извинете ме за миг, моля. Искам да взема нещо от чантата си. — И изтича горе в бившата своя стая.

Когато стигна там, Робърта седна на леглото, опря брадичка на ръце — нещо, което правеше по навик, когато я завладееха тревожни или неизбежни размисли — и се загледа в пода.

Къде ли беше Клайд сега?

С кое от тези момичета е ходил на танците у Стийл? Дали много го харесва? До този ден поради неизменната вярност на Клайд не беше дори и помисляла, че може да съществува някое друго момиче, за което неговото внимание да има някакво значение.

Но сега… сега!

Тя стана, отиде при прозореца и загледа същата тази овощна градина, където като момиче толкова пъти я бе вълнувала красотата на живота. Гледката беше жалко безцветна и гола. Тънките заледени клони на дърветата… сивите, олюляващи се вейки… самотен шумолящ лист тук или там. И сняг. И мизерни стопански пристройки, които имат нужда от поправка. И Клайд, който става равнодушен към нея. Сега бързо и трескаво в ума й изникна мисълта, че трябва да си отиде оттук колкото може по-скоро — дори още днес. Трябва да се върне в Ликъргъс и да бъде до Клайд ако не за друго, то да събуди у него предишната обич или поне да не му позволи да посвети цялото си време на онези момичета. Положително не е било разумно да замине ей така, дори за празниците. В нейно отсъствие можеше да я изостави съвсем заради някое друго момиче и ако го направеше, нямаше ли това да е нейна грешка? Тя веднага се замисли с какво би могла да се извини, за да се върне още същия ден. Но си каза, че като се вземат пред вид всички предварителни приготовления, това ще се види крайно неоснователно (най-много на майка й) и реши да потърпи, както бе казала, до следобеда на коледния ден и тогава да се върне, след което никога вече да не заминава за толкова дълго.

Но в същото време всичките й мисли се занимаваха само с едно: как, по какъв начин да си осигури, ако може, непрекъснатия интерес и обществената и духовната поддръжка на Клайд и да го накара да се ожени за нея в бъдеще. Да рече, че я е лъгал досега; как да му повлияе, ако изобщо може да му повлияе, да не го прави пак? Как да го накара да разбере, че между тях не може да има лъжа? Как да заеме със сигурност първото място в неговото сърце и да победи мечтите, породени от евентуалните чарове на други?

Как?