Теодор Драйзер
Американска трагедия (47)

XXVIII

Шест и половина на другата сутрин. И Клайд, поспал само един час след завръщането си от Гловърсвил, стана, с глава изпълнена с объркани и тревожни мисли как да оправи всичко с Робърта. Този ден тя отиваше в Билц. Беше й обещал да я изпрати до Фонда. Но сега не му се отиваше. Разбира се, ще трябва да скърпи някакво извинение. Но какво?

За щастие предишния ден беше чул Хуигъм да казва на Лигет, че днес щяло да има събрание на началниците на отделения в края на работния ден в кабинета на Смили и че Лигет трябвало да присъства. На Клайд не му бяха казали нищо, понеже неговото отделение представляваше част от отделението на Лигет, но сега той реши, че може да използва това като причина и съответно около един час преди обедната почивка остави на масата на Робърта бележчица, която гласеше:

Скъпа,

Ужасно съжалявам, но току-що ми казаха, че трябва да бъда в три часа долу на събрание на началниците на отделения. Това значи, че не ще мога да дойда с теб до Фонда, но ще се отбия в стаята за няколко минути веднага след работа. Искам нещо да ти предам, затова непременно чакай. Но не се ядосвай много. Друг изход няма. Ще се видим непременно, когато се върнеш в сряда.

Клайд

Отначало, понеже не можа да я прочете веднага, Робърта се зарадва, защото си въобрази, че в бележката има още нещо приятно във връзка със следобеда. Но когато я отвори в женската стая за почивка няколко минути по-късно, клюмна глава. Това се подсилваше от разочарованието й предишната вечер, когато Клайд не успя да дойде, пък и държането му сутринта, което й се видя някак сдържано, ако не студено, и тя започваше да се чуди откъде ли идва тази внезапна промяна. Може и да не му е възможно да не се яви на събранието, също така, както му е било невъзможно да не отиде у чичови си, след като е бил поканен. Но предишния ден, след като й каза, че не ще може да прекара с нея вечерта, той се държа по-весело, по-невъздържано, отколкото би могла да му продиктува обичта към нея пред заминаването й. В края на краищата е знаел, че няма да я има три дена. Знаеше също, че няма нищо по-тежко за нея, отколкото да се раздели с него дори и за малко.

Изведнъж вярата, надеждата й отстъпиха мястото си на дълбока потиснатост, угнетение. Животът винаги й поднасяше такива изненади! Ето и сега — два дена пред Коледа и тя трябва да отиде в Билц, където няма нищо весело, освен веселието, което може да донесе тя, и трябва да пътува съвсем сама, и то след като види Клайд само за някакъв си миг. Робърта се върна на работната си маса с написана на лицето цялата й ненадейна мъка. В държането й имаше безразличие, движенията бяха равнодушни — промяна, която забеляза и Клайд; но въпреки това поради внезапното му безразсъдно увлечение по Сондра не можеше сега да събере сили да се разкае.

Когато в един часа мощните свирки на някои от съседните фабрики провъзгласиха края на съботния работен ден, и той, и Робърта се запътиха поотделно към нейната квартира. Клайд си мислеше пътем какво да каже сега. Какво да направи? При това изведнъж охладняло и избледняло чувство как да прояви обич, която не изпитва — как всъщност да продължи да поддържа връзката, която, колкото жива и пламенна да е била допреди петнадесетина дни, сега му се виждаше безкрайно анемична и безцветна! Не бива да признае, нито по някакъв начин да покаже, че не я обича вече — това би било направо жестоко и би могло да накара Робърта да каже… какво? Да направи… какво? От друга страна, не бива също при всичките му копнежи и надежди, устремени към Сондра, да продължава с постъпки и твърдения, които не са верни, нито искрени и могат само да помогнат да задържат старото положение. Невъзможно! Освен това при първия намек от страна на Сондра, че отговаря на неговата любов, няма ли да поиска и да се помъчи да остави Робърта, ако може? И защо не? Ако се сравни с общественото положение и красотата на Сондра, какво всъщност може да му предложи Робърта? И би ли било честно от страна на момиче с нейното положение и като се вземат под внимание връзките и възможностите, предлагани от Сондра, да иска или да смята, че трябва да запази дълбоката си и неделима привързаност към нея и да се откаже от тази, другата? Това наистина не би било честно, нали?

Ето така размишляваше той, докато Робърта бе стигнала в стаята си преди него и се питаше какво е това, което я сполетя сега… което е обзело Клайд — това внезапно безразличие, тази готовност да се откаже от предколедната среща, и то когато тя се кани да замине у дома си и да отсъства три дни, при това по Коледа, и да няма желание да дойде с нея дори само до Фонда. Може да й разправя, че е заради това събрание, но дали е така? Би могла да го почака до четири, ако се наложи, но нещо в държането му я възпираше — нещо отчуждено и уклончиво. О, какво ли значи всичко това? И тъй скоро след установяването на тази близост, която отначало и досега поне изглеждаше да ги прави съвсем неразделни! Дали то означава промяна — опасност или дори край на чудния им любовен сън? О, боже! А тя му е дала тъй много и сега от неговата вярност зависеше всичко: нейното бъдеще, нейният живот.

Тя стоеше в стаята си, замислена над този нов проблем, когато Клайд пристигна с коледния пакет под мишница, все още с твърдото решение да промени сегашните си отношения с Робърта, ако успее, но и с желанието да придаде колкото може по-голяма незначителност на цялата работа.

— Ей, ужасно ми е мъчно, Бърт — заговори той оживено с една смесица от престорена веселост, съчувствие и несигурност. — Допреди два-три часа нямах представа, че ще има такова събрание. Но нали знаеш как е тая работа. Човек не може да се измъкне от такова нещо. Няма да се ядосваш много-много, нали? — Защото по изражението й във фабриката, както и тук, вече беше разбрал, че е в най-мрачно настроение. — Все пак се радвам, че имах възможност да ти донеса ей това — добави той и й подаде подаръка. — Исках да ти го донеса снощи, само че изскочи туй другото нещо. Да знаеш колко съжалявам за цялата работа! Наистина съжалявам!

Колкото възхитена щеше да бъде, ако този подарък й беше поднесен предишната вечер, Робърта остави сега кутията на масата, загубила всякаква радост, която тя можеше да крие за нея.

— Добре ли прекара снощи, скъпи? — попита тя, любопитна да узнае как е завършило събитието, което я беше лишило от него.

— О, доста добре — отвърна Клайд, като се мъчеше да говори колкото може по-равнодушно за вечерта, която значеше толкова много за него и криеше такава голяма опасност за нея. — Аз мислех, че отивам само на вечеря при чичо ми, както ти казах. Но когато стигнах там, разбрах, че всъщност съм им трябвал, за да придружа Бела и Майра на някакво увеселение в Гловърсвил. Там има едно богато семейство, Стийл, големи производители на ръкавици, нали знаеш? Както и да е, те устройвали танци и братовчедките искали да ги заведа там, защото Гил не можел да отиде. Но не беше чак толкова интересно. Бях доволен, когато свърши.

Той спомена имената на Бела, Майра и Гилбърт, сякаш бяха стари и близки приятели — една близост, която неизменно правеше голямо впечатление на Робърта.

— И не можа да се освободиш навреме, за да се отбиеш тук, така ли?

— Не можах, защото трябваше да чакам да се върна заедно с всички. Нямаше как да се измъкна. Но няма ли да отвиеш подаръка си? — добави той, като се мъчеше да отклони мислите и от пропадналата среща миналата вечер, понеже знаеше, че това я терзае.

Тя започна да развързва панделката, с която бе вързан подаръкът, но мислите й не можеха да се откъснат от възможностите, предлагани от срещата, която той се почувства длъжен да спомене. Кои други момичета освен Бела и Майра са били там? Дали няма случайно някое друго момиче освен нея, в което може да се е увлякъл напоследък? Той винаги говореше за Сондра Финчли, Бъртин Кранстън и Джил Тръмбул. Дали случайно не са били в тази компания?

— Кои бяха там освен братовчедките ти? — неочаквано попита тя.

— О, сума хора, които не познаваш. Двайсет-трийсет души от разни околни селища.

— Някой друг от Ликъргъс освен братовчедките ти? — настоя Робърта.

— Ами неколцина. Ние взехме със себе си Джил Тръмбул и сестра й по желание на Бела. Арабела Старк и Пърли Хейнз бяха вече там, когато ние дойдохме. — Той не спомена Сондра, нито някой от другите, които така много го интересуваха.

Но поради начина, по който го каза — нещо в тона на гласа и блясъка на очите, — отговорът не задоволи Робърта.

Тя беше наистина дълбоко разтревожена от този нов обрат в събитията, но й се струваше, че при тези обстоятелства не е разумно да додява на Клайд прекалено. Това можеше да го ядоса. В края на краищата винаги е бил причисляван към това общество, откакто изобщо го познаваше. И не й се искаше Клайд да сметне, че се опитва да предяви някакви права върху него, макар че тъкмо такова бе истинското й желание.

— Така ми се искаше да бъда с теб снощи и да ти поднеса подаръците си! — реши да каже Робърта вместо това, колкото да отвлече собствените си мисли, толкова и да привлече вниманието му към себе си. Клайд долови скръбта в гласа й и молбата, която прозвуча в него, както в миналите дни, само че сега не можеше и не искаше да се поддаде на влиянието й, както би се поддал при друг случай.

— Но нали знаеш как стана всичко, Бърт — отвърна той почти с предизвикателен вид. — Нали току-що ти казах.

— Знам — каза Робърта и се помъчи да скрие завладялото я настроение. В същото време тя махаше хартията и отваряше капака на кутията с тоалетните прибори. Щом я отвори, настроението й се попромени, понеже никога досега не беше притежавала нищо тъй ценно и оригинално. — О, това е прекрасно, нали? — възкликна тя, заинтересувана за миг въпреки волята си. — Не съм очаквала такова нещо. Двете подаръчета от мен сега ще бъдат съвсем нищожни!

Тя веднага отиде да извади своите подаръци. Но Клайд виждаше, че въпреки изключителността му неговият подарък не можа да разсее угнетението, обзело я поради равнодушието му. Несекващата му обич бе от много по-жизнено значение от всякакъв подарък.

— Харесва ти, нали? — попита той с надеждата, без сам да вярва, че с това ще може да отклони мислите й.

— Разбира се, скъпи — отговори девойката, като разглеждаше с интерес принадлежностите. — Но моите подаръци ще ти се видят сега толкова незначителни — добави тя мрачно и доста потисната от провала на всичките си планове. — Обаче ще ти бъдат полезни и винаги наблизо, до сърцето ти, където искам да бъдат.

Тя му подаде кутийката с металическия молив „Евършарп“ и украсената със сребро автоматична писалка, които беше избрала за него с мисълта, че може да му бъдат полезни за работата във фабриката. Преди две седмици Клайд щеше да я прегърне и да се помъчи да я утеши заради мъката, която й причиняваше сега. Но този път само стоеше и се чудеше как би могъл, без да се покаже прекалено студен, да я успокои, но тъй че да не се впусне в обичайните излияния. И за да направи това, зареди възторжени, но някак си празни думи за подаръка.

— Я гледай, те са чудесни, скъпа, и са точно каквото ми трябва. Положително не би могла да ми подариш нищо по-подходящо. Ще ми служат непрекъснато.

Той се престори, че ги разглежда с безкрайно удоволствие и ги сложи в джоба си, готови за използване. А също, понеже в момента тя стоеше пред него така сломена и печална, въплътила в себе си цялото обаяние на старите им отношения, той я прегърна и целуна. Беше много привлекателна без съмнение. А после, когато тя обви шията му с две ръце и избухна в ридания, я притисна до себе си и каза, че няма защо да приема всичко така, наля ще се върне в сряда и всичко ще си потече, както преди. В същото време си мислеше, че то не е вярно и колко е странно: съвсем скоро я беше обичал толкова много. Изумително как друго момиче можа да го увлече по такъв начин! И все пак беше така. И макар Робърта навярно да мисли, че все още я обича, както преди, той не я обича, вито ще я обича някога пак. И поради това искрено я съжалява.

Робърта почувства нещо такова в сегашното му настроение, като слушаше думите му и усещаше милувките му. В тях не се долавяше искреност. Той се държеше твърде неспокойно, прегръдката му беше твърде равнодушна, в гласа не звучеше истинска нежност. Към това можеше да се добави още едно доказателство, когато след един-два мига Клайд се помъчи да се освободи, погледна часовника си и рече:

— Май че трябва да тръгвам вече, скъпа. Сега е три без двадесет, а събранието е назначено за три. Съжалявам, че не мога да дойда с теб, но ще се видим, когато се върнеш.

Той се наведе да я целуне, но този път Робърта окончателно долови, че се държи с нея по-другояче, по-хладно. Беше внимателен и добър, ала умът му беше другаде, и не кога да е, а тъкмо сега, по празниците! Тя се помъчи да събере сили, да събуди самолюбието си и отчасти успя, като му каза доста студено и решително:

— Е, не искам да закъсняваш, Клайд. Не е зле да побързаш. Но не искам да остана у дома по-дълго от Бъдни вечер. Смяташ ли, че ако се върна рано след обед на първия ден на Коледа, ще можеш да дойдеш тук? Не искам да закъснея в сряда за работа.

— Ами че разбира се, положително, скъпа. Ще се отбия — отговори Клайд весело и дори от все сърце, като си направи сметка, че доколкото си спомня, няма нищо уговорено за тогава, пък и не му се искаше да започне да я отбягва по такъв рязък и открит начин. — Кога мислиш да се върнеш?

Тя щяла да си дойде към осем и Клайд реши, че поне в този случай една среща с нея ще бъде приемлива. Той пак извади часовника.

— Но сега все пак трябва да вървя — каза той и се запъти към вратата.

Разтревожена какво ли означава всичко това и загрижена за бъдещето, Робърта се приближи до него, хвана го за реверите и като надзърна в очите му, попита полуумолително, полунастоятелно:

— Сигурно ли е това за Коледа вечер, а, Клайд? Няма да приемеш тоя път никоя нова покана, нали?

— Ах, не се безпокой. Нали ме познаваш. Знаеш, че не можех да направя нищо с тая покана вчера, скъпа, но във вторник ще бъда тук непременно — отвърна той.

След това я целуна и побърза да излезе с чувството, че може би не постъпва толкова разумно, колкото би трябвало, но не виждаше какво друго би могъл да направи. Един мъж не може да скъса с момиче, както се мъчи да стори той или поне би искал да стори, без да прояви известен такт или дипломация, нали? В това няма смисъл, нито някакво истинско изкуство, нали? Положително трябва да има някакъв друг, по-добър начин. В същото време мислите му вече се устремяваха напред, към Сондра и новогодишната вечер. Ще отиде с нея на увеселение в Скинектъди и тогава ще има възможност да отсъди дали тя го харесва толкава, колкото изглеждаше предишната вечер.

Когато той си отиде, Робърта се върна в стаята с безутешен и отпуснат вид и загледа през прозореца подире му, като се чудеше какво ли ще е бъдещето й с него, ако изобщо ще има бъдеще. Ето на, да речем, че по кой знае каква причина я разлюби. Тя му е дала тъй много! А бъдещето й сега зависи от него, от непрекъснатото му внимание. Дали сега ще му дотегне и той няма да иска да я види повече? О, колко ужасно би било това! Какво би правила… какво би могла да направи тогава? Да не беше му се отдала, да не беше отстъпила толкова лесно и толкова скоро пред настояването му!

Робърта гледаше през прозореца обсипаните със сняг клони на дърветата и въздишаше. Празниците! А той я зарязва по този начин! О! Освен това има толкова високо положение в местното общество. И ще го привличат постоянно толкова много по-светли, по-хубави неща от онова, което можеше да му предложи тя.

Тя поклати несигурно глава, разгледа лицето си в огледалото, събра няколкото подаръка и други вещи, които щеше да носи със себе си, и тръгна.