Теодор Драйзер
Американска трагедия (44)

XXV

Но междувременно, без да споменава нещо за Сондра при своето общуване с Робърта, дори когато беше близо до нея във фабриката или в стаята й, Клайд не можеше да не се отклони с мислите си там, където виждаше във въображението си Сондра сред нейното висше общество. В това време Робърта, която само в отделни моменти долавяше как той, без всякакъв повод от нейна страна, се отдалечава и отчуждава в мислите и държането си, се чудеше какво ли започва тъй цялостно да привлича вниманието му. А той от своя страна, когато тя не го гледаше, мислеше… — ако допуснем… ако допуснем, че заинтересува (понеже Сондра си беше направила труда да му напомни за себе си) едно момиче като нея? Какво ще прави тогава с Робърта? Какво? Особено пък при тази интимна връзка, установила се сега между тях? (Боже господи! Проклето положение!) И това, че наистина я обича (да, обича я!), макар сега, огрян пряко от лъчите на друго, по-ново светило, почти не може да я гледа, тъй силни са ослепяващите лъчи на тази другата. Нима е тъй покварен? Грешно ли е да бъде такъв? Майка му би казала, че е. Баща му също, а може би и всички други, които мислят правилно за живота… може би Сондра Финчли… семейство Грифитс… всички.

И все пак! И все пак! Валеше първият снежец през годината, когато докаран с нов сгъваем цилиндър и бяло копринено шалче, и двете препоръчани му от приятелски разположен галантерист — Орин Шорт, с когото наскоро се беше запознал тук, — и нов копринен чадър, с който да се пази от снега, Клайд отиваше към много интересния, макар и не чак толкова внушителен дом на семейство Тръмбул на Уикейджи авеню. Това беше чудновата, ниска, безредно построена сграда и светлината, струяща отвътре през многото спуснати транспаранти, й придаваше вид на къща от коледна картичка. А пред нея, дори и сега, точно в назначения час, имаше спрени пет-шест хубави коли от различни марки и цветове. Гледката на автомобилите, покрити отгоре по стъпалата и калниците с пресния пухкав сняг, събуди у Клайд остро чувство за липса, която надали щеше да се запълни скоро в неговия случай — липсата на достатъчно средства, за да се снабди с такава необходимост. А отвътре, когато се приближи до вратата, до него долетяха гласове, смях и объркан разговор.

Висок слаб слуга пое неговия цилиндър, палто и чадър и Клайд се озова лице срещу лице с Джил Тръмбул, която явно го причакваше: спокойна, руса, къдрокоса девойка, не толкова вълнуващо хубава, но жива и елегантна, с бяла атлазена рокля без ръкави, с открити рамене и диадема от изкуствени брилянти на челото.

— Не е трудно да се познае кой сте — каза тя весело, като се приближи и подаде на Клайд ръка. — Аз съм Джил Тръмбул, Госпожица Финчли още я няма. Но смятам, че въпреки това мога да поема задълженията на домакиня. Заповядайте тук, където са и другите.

Тя го поведе през редица стаи, които като че ли бяха свързани една с друга под прав ъгъл, и пътем добави:

— Вие наистина страшно много приличате на Гил Грифитс, нали?

— Така ли? — простичко и смело се засмя Клайд, много поласкан от сравнението.

Таваните бяха ниски. На тъмните стени имаше хубави лампи с рисувани абажури. Камините в две съседни стаи хвърляха розов блясък върху удобна мека мебел. Имаше книги, картини, художествени предмети.

— Слушай, Трейси, нали ще се погрижиш за запознаването? — извика тя. — Брат ми Трейси Тръмбул, господин Грифитс. Да ви запозная всички с господин Клайд Грифитс — добави тя, като огледа цялата компания, която на свой ред устреми многобройни погледи към Клайд, докато Трейси Тръмбул му стискаше ръка. Клайд, смутен от съзнанието, че го разглеждат, все пак успя топло да се усмихне. В същото време си даде сметка, че поне за момента разговорите са спрели.

— Недейте всички прекъсва приказките си заради мен — осмели се да каже той с усмивка и това накара повечето от присъстващите да повярват, че се чувства като у дома си и е находчив. А Трейси веднага добави:

— Няма да ви водя от човек на човек, да ви запознавам. Ще си останем тук и аз ще ви ги посочвам. Това е сестра ми Гъртруд, тя говори там със Скот Никълсън.

Клайд видя дребничка мургава девойка, облечена в розово, с хубаво, закачливо и пикантно лице, която му кимна. А до нея много официален младеж с чудесно телосложение и розови бузи отривисто му се поклони. На няколко крачки от тях до прозорец в дълбока ниша стоеше високо и грациозно момиче, мургаво и в никой случай непленяващо с чертите на лицето си, което приказваше с широкоплещест и малко по-нисък от него младеж — те му бяха представени като Арабела Старк и Франк Хариът.

— Те спорят за неотдавнашния футболен мач между университетските тимове на Корнъл и Сиръкюз… Бърчърд Тейлър и госпожица Фант от Ютика — продължаваше Трейси твърде бързо и Клайд не успяваше да запомни всеки поотделно. — Пърли Хейнз и госпожица Ванда Стийл… Е, май че засега няма други. О, не, ето идват Грант и Найна Темпъл.

Клайд се обърна и загледа как висок и малко наконтен младеж с остри черти и тъмносиви очи изведе в средата на стаята кокетно, младо, пълничко девойче със сиво-бежова рокля и светлокестенява плитка, грижливо навита над челото.

— Здравей, Джил! Здравей, Ванда! Здравей, Уайнът! — сред тези негови поздрави Клайд бе представен на двойката, но и двамата като че ли не му обърнаха особено внимание. — Мислех, че няма да стигнем навреме — продължи младият Кранстън, като говореше едновременно на всички. — Найна не искаше да дойде, но бях обещал на Бъртин и Джил, иначе нямаше да дойда и аз. Бяхме горе при Багли. Знаеш ли кой е там, Скот? Ван Питърсън и Рода Хъл. Дошли са само за един ден.

— Сериозно? — възкликна Скот Никълсън, който имаше вид на решителна и егоцентрична личност. На Клайд му правеше силно впечатление голямата увереност и свобода в държането, с които се отличаваха като че ли всички присъстващи. — Че защо не ги доведе и тях? Бих искал да видя Рода, пък и Ван също.

— Не можах. Казаха ми, че трябвало да се върнат рано. Може да се отбият по-късно за една-две минутки. Гледай ти, нима вечерята не е сложена още? Аз се надявах веднага да седна на трапезата.

— Остави ги тия адвокати! Не знаеш ли, че те не се хранят толкова често? — подхвърли Франк Хариът, нисичък, но широкоплещест и усмихнат младеж, много приятен, много хубав, с равни бели зъби. Клайд го хареса.

— Е, ако щат да се хранят, ако щат да не се хранят, но ние искаме да ядем, иначе аз си отивам. Знаете ли кого гласят за първи гребец в Корнълския университет за идущата година?

Клайд не разбираше нищо от тези колежански приказки за Корнълския университет, в които участваха Хариът, Кранстън и други. Почти не беше чувал за разните колежи, които тази компания познаваше твърде отблизо. Същевременно беше достатъчно умен, за да разбере своята неосведоменост и да не се меси в разговори, засягащи тази тема. Обаче това го накара веднага да се почувства чужд в тази среда. Тези хора знаеха повече от него — бяха учили в колежи. Може би ще е по-добре да каже, че е ходил на някакво училище. В Канзас сити беше чувал за Държавния канзаски университет, не много далеч от града. Чувал бе и за Мисурийския университет. А в Чикаго — за Чикагския университет. Дали не можеше да каже, че е ходил в някой от тях… в тоя канзаски, макар и за кратко време? Той взе мигновено решение да каже така, ако го запитат, а после да проучи какво изобщо би трябвало да знае за него… например какво може да е учил. Беше чувал някъде за математика. Защо да не каже това?

Но тези хора, доколкото можеше да отсъди, бяха твърде много заети със самите себе си, за да обърнат сега някакво внимание на него. Той може да е Грифитс и това да е важно за някой извън този кръг, но тук не чак толкова — тук то сякаш беше напълно естествено. И понеже Трейси Тръмбул за миг се обърна да каже нещо на Уайнът Фант, той се почувства съвсем самотен, изоставен и безпомощен, без да има с кого да размени дума. Но тъкмо тогава до него се приближи дребничката мургава Гъртруд.

— Тайфата пак позакъсня да се събере. Вечно закъсняват. Кажем ли им в осем, ще дойдат в осем и половина, ако не в девет. Не е ли винаги така?

— Да, разбира се — отговори Клайд с чувство на благодарност, като се мъчеше да се държи колкото може по-отворено и непринудено.

— Аз съм Гъртруд Тръмбул — повтори тя. — Сестрата на хубавата Джил. — Цинична и въпреки това весела усмивка извиваше устните й и светеше в очите й. — Вие ми кимнахте, но не ме познавате. А пък ние сме чували много за вас. — Тя дразнеше Клайд и се мъчеше да го посмути, ако може. — Някакъв тайнствен Грифитс тук в Ликъргъс, когото като че ли никой не познава. Видях ви веднъж на Централния булевард. Влизахте в сладкарския магазин на Рич. Разбира се, вие не го знаете. Обичате ли бонбони?

— О, да, обичам. Защо? — попита Клайд, който веднага схвана, че го дразнят, и се смути, тъй като тогава беше влязъл да купи бонбони за Робърта. Същевременно някак неволно се чувстваше по-свободен с тази девойка, отколкото с някои други, защото, макар и да беше дръзка и не така привлекателна, държането й беше по-сърдечно, а в момента тя го спасяваше от усамотение, следователно и от несигурност.

— Вие сигурно само така казвате — изсмя се Гъртруд със закачливо пламъче в очите. — Повече ми се вярва, че сте ги купували за някое момиче. Вие си имате приятелка, нали?

— Ами… — Клайд се пресече за едно деление на секундата, понеже, когато тя го попита това, си помисли за Робърта и в ума му проблесна въпросът: „Дали някой не ме е видял някога с Робърта?“ Но наред с това си помисли и колко смело, закачливо и умно е това момиче, съвсем различно от всички, които бе познавал досега. И почти без да се забави, добави: — Не, нямам. Какво ви кара да ми задавате този въпрос?

Когато изрече това, дойде му наум какво ли би си помислила Робърта, ако можеше да чуе думите му.

— Изобщо що за въпрос? — продължи той вече малко разтревожен. — Вие обичате да дразните, нали?

— Кой, аз ли? О, не. Никога не правя такива неща. Но въпреки това пак съм сигурна, че си имате приятелка. Обичам понякога да задавам въпроси само за да видя какво ще ти кажат хората, когато не искат да разбереш какво мислят наистина. — Тя се засмя весело и предизвикателно право в очите на Клайд. — Въпреки всичко знам, че си имате приятелка. Всички хубави младежи имат.

— О, нима съм хубав? — неспокойно се усмихна той, развеселен, но и доволен. — Кой го е казал?

— Сякаш не го знаете! Е, разни хора. Например аз. И Сондра Финчли също мисли, че сте хубав. Тя се интересува само от хубави мъже. Всъщност сестра ми Джил също. И тя харесва само хубави мъже. Аз съм по-друга, понеже самата аз не съм хубава. — Тя го загледа дръзко и дразнещо в очите, което го накара да се почувства странно не на място, съвсем неспособен да излезе наглава с такова момиче, но същевременно много поласкан и развеселен. — Не мислите ли, че сте по-хубав от братовчед си? — продължи тя рязко, дори заповеднически. — Някой мислят, че сте.

Макар и малко смаян, но и поласкан от този въпрос, който го караше да се замисли за нещо, което, изглежда, би искал да повярва, при все че беше заинтригуван от интереса, проявен от това момиче към него, на Клайд пак не би му дошло и наум да си позволи да твърди подобно нещо, дори и да беше убеден в това. При тези думи пред него твърде живо изпъкнаха враждебните, решителни, понякога дори заканителни черти на Гилбърт, който, подбуден от мълвата, че Клайд е направил подобно изказване, не би се подвоумил да му отмъсти.

— О, никога не съм помислял такова нещо — засмя се той. — Честна дума, не съм. Разбира се, че не съм!

— Е, добре, може и да не мислите, но въпреки това сте по-хубав от него. Само че това надали ще ви помогне, освен ако имате пари… искам да кажа, ако искате да се събирате с хора, които ги имат. — Тя вдигна очи към него и добави доста иронично: — Хората обичат парите още повече от хубавата външност.

„Какво проницателно момиче — помисли си Клайд — и какви жестоки, студени думи!“ Те немалко го засегнаха, макар Гъртруд и да не бе искала да му причини болка.

Но тъкмо тогава влезе самата Сондра с някакъв младеж, когото Клайд не познаваше — висока, върлинеста, но много елегантно облечена личност. А след тях — Бъртин и Стюърт Финчли с още няколко други.

— Ето я и нея — подхвърли Гъртруд донякъде озлобено, понеже я дразнеше това, че Сондра е толкова по-хубава и от нея, и от сестра й и е проявила интерес към Клайд. — Тя ще иска да види дали сте забелязали колко хубава изглежда, тъй че недейте я разочарова.

Нямаше никаква нужда от тази забележка, която криеше в себе си самата истина, за да накара Клайд да я загледа внимателно, дори ненаситно. Защото, без да се говори за мястото й в местното общество, богатството и умението да се облича и държи, Сондра спадаше по тип и дух към момичетата, които най-много му харесваха — една малко префинена и поради безграничните предимства на материалното и общественото си положение по-малко безпощадна, макар едва ли и по-малко егоцентрична Хортензия Бригз. Тя беше по свой ограничен и настойчив начин една ненаситна Афродита, жадуваща да докаже на всеки достатъчно привлекателен мъж убийствената сила на своя чар, като в същото време се мъчеше да запази своята личност и индивидуалност от всякаква обвързваща близост и обещания. Обаче по най-различни причини, които не бяха ясни на самата нея, Клайд я привличаше. Можеше да не представлява нищо в обществено или финансово отношение, но тя го харесваше.

Ето защо сега най-много я интересуваше да види дали е тук, след това да се помъчи той по нищо да не разбере, че го е видяла първа, и най-после да си придаде колкото може повече важност, за да го зашемети — постъпка, достойна за Хортензия и нейния начин на мислене, тъкмо нещо, което можеше да му направи най-дълбоко впечатление. Клайд не откъсваше от нея очи, а тя леко пристъпваше ту тук, ту там с ефирна вечерна рокля от шифон, която преливаше от най-бледожълто до най-наситенооранжево и прекрасно подчертаваше тъмните й очи и коса. И чак след като размени десетина „О, здравей!“ и забележки с едного и другиго за едно, друго или трето местно събитие, най-сетне благоволи да покаже някак, че е забелязала неговото присъствие.

— А, ето ви и вас! Най-после решихте да се появите. Не бях сигурна дали ще сметнете, че си заслужава. Вече са ви запознали с всички, разбира се?

Тя се огледа, сякаш за да покаже, че ако това не е било сторено, ще му помогне и ще го направи. На другите, които не се интересуваха толкова от Клайд, все им правеше доста голямо впечатление фактът, че той като че ли много се харесва на Сондра.

— Да, мисля, че се запознах горе-долу с всички.

— Освен с Фреди Селз. Той влезе току-що заедно с мен. Ето ти го, Фреди! — извика тя на високия и строен младеж, с гладки бузи и явно накъдрена коса, с плътно прилягащ фрак, който се доближи и загледа Клайд от горе на долу приблизително както някой боен петел би гледал врабче.

— Това е Клайд Грифитс, за когото ти разправях, Фред — заговори тя живо. — Не ти ли прилича много на Гилбърт?

— Ами да, разбира се! — възкликна тази симпатична личност, която като че ли малко недовиждаше със слабите си очи, та се наведе по-близо. — Разбрах, че сте братовчед на Гил. Познавам го добре. Ние свършихме заедно Принстън. Аз живеех тук, преди да постъпя в „Дженеръл Електрик“ в Скинектъди. Но все още често идвам тук. Предполагам, че работите във фабриката.

— Да, работя — отговори Клайд, който се почувства смален пред един очевидно много по-възпитан и по-образован младеж.

Хвана го страх, че този тип може да му заговори за неща, които не ще може да разбере, неща, от които, при неговата липса на каквото и да било системно обучение, няма да има никакво понятие.

— Завеждате някой отдел, предполагам?

— Да — отговори предпазливо и неспокойно Клайд.

— Знаете ли — продължи господин Селз с жив интерес, понеже имаше склонност към търговски и технически въпроси, — винаги съм се чудил какво друго привлекателно освен пари може да има в това производство на яки. Двамата с Гил често спорехме за това, когато бяхме в университета. Той все се мъчеше да ме убеди, че има някакво обществено значение в изготвянето и разпространяването на яки, че с това се повишават изискаността и обноските на хора, които иначе не биха ги подобрили, ако не бяха евтините яки. Аз мисля, че трябва да е прочел това в някоя книга. Винаги съм му се смял.

Клайд се мъчеше да намери някакъв отговор, макар това да беше вече извън кръга на умствените му възможности. „Обществено значение“. Какво точно искаше да каже с това Селз — някакви дълбоко научни знания, които бе придобил в колежа? Без да подозира или да знае за затруднението, в което се намираше той, Сондра го спаси от даването на уклончив или напълно несръчен отговор, като възкликна:

— Моля ти се, без спорове, Фреди! То не е интересно. Освен това аз искам да го запозная с брат ми и Бъртин. Нали си спомняте госпожица Кранстън? Тя беше заедно с мен при чичо ви миналата пролет.

Клайд се обърна, докато Фред се помъчи да отмине колкото може по-леко тази рязкост и само изгледа Сондра, от която толкова много се възхищаваше.

— Да, разбира се — започна Клайд, понеже беше наблюдавал и тази двойка наред с другите. Ако не я сравняваше със Сондра, Бъртин му се виждаше изключително привлекателна, макар и съвсем непонятна. Затворена, неискрена и хитра, тя будеше у него само неспокойно чувство на некадърност и поради това несигурност, що се отнасяше до света, в който живееше тя — нищо повече.

— А, добър вечер! Приятно ми е да ви видя пак — проточи Бъртин, докато зеленикавосивите й очи го огледаха с усмихнат, безразличен и присмехулен поглед. Той й се виждаше хубав, но не чак толкова умен и решителен, колкото би предпочела да бъде. — Трябва да сте били ужасно зает с работата си, предполагам. Но сега, след като вече се появихте веднъж, вярвам, че ще ви виждаме по-често тук и там.

— Е, да, надявам се — отговори той и показа равните си зъби.

Очите й сякаш казваха, че не вярва в това, което говори, и че той също не го вярва, но че е необходимо, може би забавно да твърдиш нещо такова.

По подобен, макар и малко по-различен начин се държа с него и Стюърт, братът на Сондра:

— А, здравейте. Драго ми е да се запознаем. Сестра ми тъкмо ми разправяше за вас. Дълго ли ще останете в Ликъргъс? Надявам се. Е, вярвам, че ще се срещаме от време на време тогава.

Клайд съвсем не беше толкова сигурен, но беше възхитен от непринудения, безсъдържателен смях на Стюърт, при който той показваше равните си бели зъби — кратък, добродушен, безразличен смях. Също и начина, по който се обърна и хвана минаващата Уайнът Фант за бялата ръка.

— Чакай малко, Уин. Искам нещо да те попитам.

И отиде в друга стая, наведе се близо до нея и й заговори бързо за нещо. Клайд забеляза, че дрехите му имат безупречна кройка.

„Какъв весел свят — мислеше си той, — какъв оживен свят!“

Тъкмо в този миг Джил Тръмбул завика:

— Хайде, народе, заповядайте. Не съм виновна аз. Готвачът се е ядосал за нещо, пък и вие всички сте без друго закъснели. Ще си хапнем и след това ще танцуваме, а?

— Вие ще седнете между мен и госпожица Тръмбул, след като тя настани всички — успокои го Сондра. — Нали ще е хубаво? А сега можете да ме заведете в трапезарията.

Тя хвана Клайд под ръка и му се стори, сякаш бавно, но сигурно се пренася в рая.