Теодор Драйзер
Американска трагедия (37)

XVIII

Връхната точка на тази среща, както разбраха и Клайд, и Робърта, бе само прелюдия на цяла редица свиждания и възторзи, които щяха да продължат неопределено време. Те бяха открили любовта. Бяха блажено щастливи, каквито и проблеми да възникваха за осъществяването й в настоящия момент. Но как, по какъв начин можеха да продължат връзката си сега, беше друг въпрос. Защото за всякакво нормално общуване, доколкото това се отнасяше до Клайд, й пречеше не само обвързаността със съпрузите Нютън, но и самата Грейс Мар, която представляваше друг труден проблем. Тя беше много по-скована от Робърта не само поради непривлекателната си външност, но и поради тесногръдите социални и верски възгледи, наложени й от първите години на обучението и домашното възпитание. Въпреки това и на нея й се искаше да се весели и да бъде свободна. И Грейс си представяше, че в Робърта, която бе весела и обичаше от време на време да се хвали, но все пак не нарушаваше границите на условностите, сдържащи самата нея, вижда сравнително по-свободно момиче. И затова не се отделяше от нея, което за Робърта бе малко отегчително. Грейс си въобразяваше, че двете могат да си разменят мисли, шеги и признания във връзка с любовния живот и личните им мечти, без да напакостят една на друга. И досега това бе единствената й утеха в иначе сивото всекидневие.

Но Робърта, преди още да се появи в живота й Клайд, не искаше тази близост. Тя й додяваше. А сетне у нея се изработи някаква задръжка пред Грейс по отношение на всичко, което засягаше Клайд. Защото не само знаеше, че Грейс би въстанала против това нейно внезапно отстъпничество, но и поради това, че не й се искаше сама за себе си да анализира обладалите я внезапно и обърнали всичко наопаки чувства. След като го срещна и веднага залюби, Робърта не смееше да помисли докъде би си позволила да стигне в отношенията си с него. Не бяха ли подобни връзки между висшата и низшата класа забранени тук? Знаеше, че е така, Затова не й се щеше да говори за него изобщо.

Ето защо в понеделник вечер, веднага след неделята, прекарана на езерото, когато Грейс, много весело и фамилиарно я попита за Клайд, Робърта тозчас реши да не показва, че се интересува от него чак толкова, колкото Грейс вероятно си бе въобразила. Затова не каза почти нищо повече, освен че е бил много любезен с нея и питал за Грейс — забележка, която накара приятелката й да я изгледа под око и да се запита дали Робърта наистина й разправя всичко, което е станало после.

— Той се държа толкова любезно, че вече си помислих да не е хлътнал по теб.

— Ех, че глупости! — отговори Робърта лукаво и малко разтревожено. — Че той не би ме и погледнал. Освен това в предприятието има правило, което не му позволява да ме ухажва, докато работя във фабриката.

Последните думи повече от всичко друго помогнаха да се успокоят съмненията на Грейс по отношение на Клайд и Робърта, защото с простата нагласа на ума си надали би си позволила да допусне, че някой може да наруши правилата на предприятието. И все пак Робърта се безпокоеше да не би Грейс да я свърже с Клайд в мислите си по някакъв таен начин и реши да бъде двойно по-предпазлива по отношение на Клайд — да се показва по-отчуждена от него, отколкото бе.

Но всичко това предхождаше тревогите и трудностите, и страховете, които нямаха нищо общо с всичко станало дотогава, а възникнаха от мъчнотиите, появили се непосредствено след срещата им. Защото след като веднъж се бяха разбрали с Клайд за взаимните си чувства, тя не виждаше как би могла да се среща с него освен по този много потаен начин, пък и така твърде рядко и без да може да каже със сигурност кога ще й се удаде случай за следваща среща.

— Виждаш ли, работата стои така — обясняваше тя на Клайд, когато след няколко вечери бе сполучила да се отскубне за един час и двамата се бяха запътили от края на Тейлър стрийт надолу към Мохок, където се простираха открити поля, свършващи на ниския бряг над хубавата река. — Съпрузите Нютън почти никъде не отиват, без да поканят и мен. А дори и да не ме канеха, Грейс не би отишла никъде без мен. Понеже толкова много ходехме заедно в Трипетс Милз, тя ме чувства така, сякаш съм член от семейството. Сега всичко се промени, но аз не виждам как ще мога скоро да се освободя от това положение. Не знам какво да кажа: къде отивам и с кого.

— Ясно — отговори той нежно и гальовно. — Всичко това е съвсем вярно. Но как ще ни помогне на нас сега? Нима можеш да се задоволиш само да те гледам във фабриката, а?

Той я гледаше тъй сериозно, с такъв копнеж, че Робърта се трогна и от съчувствие добави, за да поразсее мъката му:

— Не, съвсем не мога да се задоволя с това, скъпи. Ти знаеш, че не мога. Но какво да правя? — Тя сложи умолително меката си ръка върху една от слабите източени и нервни ръце на Клайд.

— Но знаеш ли какво ще ти кажа — продължи тя, след като се позамисли. — Аз имам сестра, която живее в Хоумър, щата Ню Йорк. Това е към трийсет и пет мили на север оттук. Бих могла да кажа някоя събота следобед или неделя, че отивам там. Тя все ми пише да отида, но не бях помисляла за това преди. А бих могла да отида… тоест… бих могла…

— Да, защо да не го направиш? — възкликна Клайд с оживление. — Чудесно! Прекрасна идея!

— Чакай да видя — продължи Робърта, без да обърне внимание на неговото възклицание. — Ако съм запомнила правилно, трябва първо да отида във Фонда и там да сменя. Но оттука бих могла да тръгна кога да е с трамвай, а от Фонда нататък има само два влака на ден; единият в два часа, а другият в седем в събота. Така бих могла да тръгна оттука кога да е преди два, нали, а после, ако не успея да хвана влака в два, ще бъде съвсем добре, нали? Бих могла да продължа в седем. А ти би могъл да си там или да ме срещнеш по пътя, така че никой да не ни види. После аз бих могла да си продължа, а ти да се върнеш. Бих могла да уредя това с Агнес, сигурна съм. Трябва само да й пиша.

— Ами цялото време отсега дотогава? — попита той недоволно. — Дотогава има много дни, не смяташ ли?

— Е, ще трябва да видя какво мога да измисля, но не съм сигурна, че ще успея, скъпи. Ще трябва да видя. Пък и ти помисли. Но сега трябва да се връщам — добави тя неспокойно. С тези думи девойката веднага стана, което накара и Клайд да се изправи, да си погледне часовника и да открие, че е вече близо десет.

— И какво ще правим! — продължи той настойчиво. — Защо да не кажеш идущата неделя, че отиваш в някоя друга черква, а вместо това да се срещнеш някъде с мен? Трябва ли винаги всичко да знаят?

Веднага Клайд забеляза лицето на Робърта леко да се помрачава, понеже с това посягаше на нещо, което все още бе твърде близко свързано с ранната й младост и с убежденията й, за да се реши да го наруши.

— Хм, не — отговори тя съвсем сериозно, — не бих искала да направя такова нещо. Би ми било много криво. Пък и би било грешно да се постъпи така.

В същия миг Клайд долови, че стъпва на опасна почва, и оттегли предложението си, понеже не искаше да я обиди или уплаши с нещо:

— Е, добре. Както ти кажеш. Рекох го само защото ти като че ли не можеш да измислиш никакъв друг начин.

— Не, не скъпи — пак се замоли тя нежно, понеже забеляза, че го е страх да не се е засегнала. — Няма значение, само че не бих искала да направя такова нещо. Не бих могла.

Клайд поклати глава. Спомен за собствените му младежки задръжки събуди у него чувството, че може да не е бил прав да й направи такова предложение.

Те се запътиха обратно към Тейлър стрийт, без да могат и двамата да намерят някакво определено решение, освен предполагаемото отиване във Фонда. Вместо това, след като я целуна безброй пъти, тъкмо преди да я пусне да си върви, най-доброто, което можа да й предложи, бе и двамата да се помъчат да измислят някакъв начин да се видят, ако могат, по-рано. А тя, след като обви за миг врата му с двете си ръце, затича по Тейлър стрийт и дребната й фигурка се отдалечи в лунната светлина.

Обаче с изключение на още една вечерна среща, станала възможна благодарение на измисленото от Робърта второ отиване при госпожа Брейли, те не можаха да се видят до следващата събота, когато Робърта тръгна за Фонда. А Клайд, като узна точния час, взе предния трамвай и се присъедини към Робърта още на първата спирка. Оттогава до вечерта, когато в седем часа тя трябваше да се качи на влака, двамата бяха неизказано щастливи заедно, бродейки из околностите на сравнително непознатото за двамата градче.

Защото няколко мили преди Фонда видяха увеселителен парк, наречен „Звезден блясък“, където освен няколко панаирджийски развлечения, като кръг от люлки-самолети, виенско колело, въртележка, стара мелница и дансинг, имаше и езерце с лодки. Беше своеобразно идилично кътче с малка раковина за оркестър на островче почти по средата на езерото и унила мечка, затворена в клетка на брега. Откакто беше дошла в Ликъргъс, Робърта не си беше позволила да посети никой от по-простичките курорти наоколо, които доста приличаха на този, само че бяха много по-шумни. Щом го видяха, и двамата възкликнаха: „Я виж!“ и Клайд веднага добави:

— Хайде да слезем тук, искаш ли, а? Какво ще кажеш? Без друго сме вече почти във Фонда. А тук можем да прекараме по-весело.

Те веднага слязоха. След като остави куфарчето й на гардероб, Клайд я заведе първо където продаваха кренвирши. След това, понеже въртележката работеше с пълна пара, Робърта трябваше непременно да се повърти с него. Те се качиха в най-добро настроение: Клайд я настани на една зебра, застана до нея, за да я придържа с ръка през кръста, и двамата се мъчеха да се хванат за пиринчената халка. И колкото банално, просто и безвкусно да беше всичко това, самият факт, че той можеше да посвети цялото си внимание на нея, а тя на него, без някой да ги види, беше достатъчен да накара двамата да изпаднат в някакъв възторг, който съвсем не съответстваше на блудкавата, евтина обстановка. Те правеха обиколка след обиколка на това шумно, скърцащо приспособление и пред тях се мяркаха ту неколцина други свободни търсачи на развлечения, които се возеха с лодки по езерото, ту други, които летяха в кръг в недодяланите зелени и бели люлки-самолети или се въртяха нагоре, а сетне надолу и увисналите кабинки на виенското колело.

Двамата гледаха гората и небето отвъд езерото, зяпачите и мечтателно и унесено танцуващите на дансинга и изведнъж Клайд попита:

— Нали танцуваш, Робърта?

— Аз ли? Не, не танцувам — отговори тя малко натъжена, защото в същия миг беше загледала с доста мъка щастливите двойки и си беше помислила колко жалко е, че никога не са й позволявали да танцува. Може да не е много благонравно и добродетелно (нейната църква твърдеше, че не е), но все пак сега, след като бяха вече тук и така влюбени, другите изглеждаха толкова весели и щастливи — тази пъстра смесица от цветове, която кръжеше и кръжеше в зелено-кафявата рамка… тя не й се виждаше тъй неблагонравна сега. Защо пък да не бива да танцуват? Момичетата като нея и момчетата като Клайд? По-малките й брат и сестра въпреки възгледите на родителите им вече заявяваха, че ще се научат да танцуват, щом им се представи удобен случай.

— Ах, колко жалко! — възкликна Клайд, като си мислеше колко възхитително би било да държи Робърта в обятията си. — Щеше да е толкова приятно, ако ти танцуваше. Стига да искаш, мога да те науча само за няколко минути.

— Не знам какво би излязло — отговори тя неуверено, но по очите й личеше, че неговото предложение й харесва. — Не ме бива много-много за такива неща. Пък и знаеш, танцуването не се смята за особено нравствено нещо по нашите места. А и моята църква не го одобрява. Знам, че и родителите ми не биха искали аз да танцувам.

— Хайде де! — весело и глуповато възрази Клайд. — Това са празни работи, Робърта. Че всички танцуват в днешно време, почти всички. Как можеш да мислиш, че в това има нещо лошо?

— О, зная — отговори Робърта с малко странен, неестествен тон, — може би в кръга на твоите приятели да се танцува. Зная, че повечето от фабричните работнички танцуват, разбира се. Предполагам, че за хора, които имат пари и положение, всичко е позволено. Но за момиче като мен не е така. Не вярвам и твоите родители да са били толкова строги, колкото моите.

— Не са били, а? — изсмя се Клайд, който не пропусна да си вземе бележка за „кръга на твоите приятели“ и „хора, които имат пари и положение“. — Да, това е всичко, което знаеш за тях — продължи той. — Те бяха строги като твоите, пък и по-строги, готов съм да се обзаложа. Но аз танцувах въпреки това. Че в това няма нищо лошо, Робърта. Ела, ела да те науча. То е чудесно, повярвай ми. Няма ли да дойдеш, скъпа?

Той я прихвана през кръста и я погледна право в очите и тя наполовина отстъпи, съвсем омекнала от копнеж по него.

Тъкмо тогава въртележката спря и без всякакво намерение и уговорка, като че ли инстинктивно, двамата се запътиха към павилиона, където танцуващите — не много на брой, но ненаситни — неспирно кръжаха на площадката. Доста голям оркестър свиреше фокстроти и уанстепи. На входа (целият дансинг бе заграден) седеше хубавичка касиерка и даваше билети — по десет цента на двойка за всеки танц. Но пъстротата, музиката и движенията на танцуващите, които се плъзгаха ритмично, съвсем завладяха Клайд и Робърта.

Оркестърът спря и двойките заизлизаха навън. Но щом дансингът се опразни, касиерката започна да продава петцентови входни билетчета за новия танц.

— Не вярвам, че ще мога — замоли се Робърта, когато Клайд я поведе към касата. — Страх ме е, че може да съм много тромава. Никога не съм танцувала, нали знаеш?

— Ти тромава, Робърта! — възкликна той. — Какви ги разправяш? Ами че ти си тъй грациозна и тъй хубава! Ще видиш. Ти ще станеш чудесна танцьорка.

Беше вече платил входа и двамата се озоваха вътре.

Обладан от самонадеяност, вдъхната му почти изцяло от увереността на Робърта, че той принадлежи към цвета на ликъргъското висше общество и притежава средства и положение, Клайд я отведе в един ъгъл и веднага започна да й показва съответните стъпки. Те не бяха трудни и със своята вродена грация и жар тя лесно ги схвана. Щом оркестърът засвири и той я притегли до себе си, Робърта налучка без затруднение движенията и стъпките и двамата се заплъзгаха ритмично. Възхитително бе да чувства, че Клайд я държи в прегръдките си и я води ту насам, ту натам и — което така я увличаше — че чудесният ритъм на неговото тяло съвпада с ритъма на нейното.

— Любима моя! — пошепна той. — Каква чудесна малка танцьорка си ти. Ето че вече го схвана. Няма друго момиче като теб. Просто не мога да повярвам!

Те обиколиха дансинга още веднъж, после трети път, преди да спре музиката, а когато тя спря, Робърта се топеше от чувство на блаженство, каквото не бе изпитвала никога преди. Само като си помислеше, че е танцувала! И беше тъй чудесно! И то с Клайд! Той беше така строен, грациозен, положително най-хубавият от всички млади мъже на дансинга — мислеше си тя. А Клайд, на свой ред, си мислеше, че никога не е познавал момиче, по-сладко от Робърта. Тя беше тъй весела, обаятелна и податлива. Не се опитваше да измъкне нещо от него. А колкото за Сондра Финчли, е, тя не му беше обърнала внимание и щеше да е по-добре да не мисли повече за нея… но дори и тук, в присъствието на Робърта, не можеше да я забрави съвсем.

В пет и половина, когато оркестърът замлъкна поради липса на клиентела и на входа закачиха табелка „Следващият концерт в 7.30“, те още танцуваха. След това отидоха да пият разхладително питие със сладолед, после нещо да хапнат и времето мина тъй бързо, че сетне стана нужда да вземат веднага трамвая за гарата във Фонда.

Докато стигнат последната спирка, и Клайд, и Робърта се занимаваха само с въпроса какво ще правят на другия ден. Защото Робърта щеше да се върне следобеда и ако можеше да нареди да тръгне от сестра си малко по-рано, той би могъл да дойде от Ликъргъс да я посрещне. Биха могли да прекарат във Фонда поне до единадесет, когато пристигаше последният влак от Хоумър. А ако тя заявеше, че си е дошла с него, и при положение че в трамвая за Ликъргъс няма никакъв познат, биха могли да се приберат заедно.

Така се разбраха, така и направиха. Те бродиха по крайните улички на този град, приказваха и крояха и Робърта поразправи на Клайд, макар и не много, за живота си у дома, в Билц.

Но големият въпрос, като изключим взаимната им любов и непосредствената й проява в целувки и прегръдки, бе как и къде биха могли да се виждат занапред. Трябваше да намерят някакъв изход, само че всъщност, както разбра Робърта, тя трябваше да бъде тази, която да намери изхода, и то по-скоро. Защото, макар и да беше явно много нетърпелив и гореше от желание да бъде с нея колкото може повече, все пак Клайд като че ли не можеше да направи някакво предложение — приемливо предложение.

Но това, както го разбра и тя, не беше лесно. Защото за възможността да отиде пак при сестра си в Хоумър или при родителите си в Билц не можеше и да помисли поне един месец. А какви други предлози можеше да има? Нови приятелки във фабриката… пощата… библиотеката… Женското младежко християнско дружество — всичко, което можа да измисли Клайд в момента. Но всичките те означаваха в най-добър случай един-два часа, а Клайд мислеше за други съботни и неделни дни като тези. А имаше още толкова малко летни съботни и неделни дни!