Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An American Tragedy, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сидер Флорин, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Америка
- Американска литература (САЩ и Канада)
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Личност и общество
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Сатира
- Социален реализъм
- Стремеж към слава
- Оценка
- 6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Теодор Драйзер
Заглавие: Американска трагедия
Преводач: Сидер Флорин
Година на превод: 1974
Език, от който е преведено: английски
Издание: трето
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н Ракитин“ 2
Излязла от печат: април 1984 г.
Редактор: Цветан Николов (II издание)
Редактор на издателството: Жечка Георгиева
Художествен редактор: Ясен Васев
Художник: Асен Иванов
Коректор: Здравка Славянова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16068
История
- —Добавяне
XVI
Този следобед остави такива прекрасни спомени, че дни наред след това и двамата непрекъснато мислеха за него и се чудеха на романтичния прекрасен случай, който ги беше така сближил, макар и да смятаха, че не е много разумно за тях да имат по-близки отношения, отколкото на подчинена и началник.
След като си побъбриха няколко минути в лодката и Клайд й говори за красотата на лилиите и колко се радва, че може да й ги набере, те качиха приятелката й Грейс и накрая се върнаха на кея.
Когато слязоха пак на брега, и тя, и той доста се пообъркаха какво да правят по-нататък, понеже се изправиха пред въпроса дали да се върнат в Ликъргъс заедно. Според Робърта това нямаше да е много правилно и можеше да породи клюки. Той от своя страна мислеше за Гилбърт и за другите си познати. За неприятностите, които можеше да породи това. Какво щеше да каже Гилбърт, ако чуеше. Затова и двамата — и той, и тя, — както и Грейс, се двоумяха дали ще е разумно да се върнат заедно. Грижата за собственото й добро име, както и фактът, че Клайд не обръщаше никакво внимание на нея и тя го виждаше, ядосваха Грейс. Тогава Робърта, доловила това от държането й, рече:
— Как мислиш, няма ли да е по-добре да се сбогуваме?
В същия миг Робърта се помъчи да си представи как биха могли да се откопчат учтиво, без да обидят Клайд. Тя бе така очарована, че ако беше сама, щеше да предпочете да се върне в града с него. Но сега с Грейс и настроена така предпазливо, в никой случай! Трябва да измисли някакво извинение.
В същото време Клайд се чудеше как всъщност трябва да постъпи: да отиде в града заедно с тях и без да му мигне окото, да се изложи на опасността да го види някой, който би могъл да докладва новината на Гилбърт Грифитс, или да избегне всичко това под един или друг предлог. Обаче не можа да измисли такъв и тъкмо се канеше да се обърне и да ги придружи до трамвая, когато от балкона на павилиончето им се обади младият електротехник Шърлок, който живееше у Нютънови. Той беше с приятел, който имаше малка кола, и двамата се готвеха да се завърнат в града.
— Я, какъв късмет! — възкликна той. — Как сте, госпожице Олдън? Добър ден, госпожице Мар. Да не си тръгвате случайно и вие? Ако си тръгвате, можем да ви вземем с нас.
Чу го не само Робърта, но и Клайд. Тя веднага бе готова да каже, че понеже вече са позакъснели, а двете с Грейс трябвало да отидат на черква със семейство Нютън, за тях ще е по-удобно да се върнат с колата. Донякъде обаче се надяваше, че Шърлок ще покани и Клайд и той ще приеме. Но когато Шърлок го покани, Клайд незабавно отказа. Обясни, че искал да поостане тук още малко. И така на сбогуване в погледа на Робърта ясно се прочете благодарност и радост. Бяха прекарали толкова хубаво. А той на свой ред, въпреки че много се съмняваше доколко разумно е всичко това, се замисли колко жалко е, че двамата с Робърта не могат да останат тука насаме още няколко часа. И веднага след като те потеглиха, се завърна в града сам.
На сутринта желанието му да види Робърта пак бе по-остро от всеки друг път. И при все че общото помещение във фабриката не му даваше никаква възможност да прояви чувствата си, по бързите му възхитени и подкупващи усмивки, които осветяваха неговото лице и блестяха в очите, тя разбра, че възторгът му не е по-малък, а може да е и по-голям, отколкото предишната вечер. А тя от своя страна, макар и да усещаше, че я застрашава някакъв прелом и въпреки необходимостта да се поддържа някаква потайност, която не беше по вкуса й, не можеше да се сдържи да не му отговори с топли и съвсем покорни погледи. Цяло чудо — той да я хареса! Цяло чудо и тъй вълнуващо!
Клайд реши веднага, че ухажването му все още се приема с удоволствие. Реши също, че би могъл да рискува да й каже нещо, при положение че му се представи удобен случай. Така, след като чака цял час, когато видя работничките, които седяха от двете й страни, да стават, той се възползва от момента нехайно да се доближи и като вдигна една от току-що маркираните от нея яки, каза, сякаш говореше за работата:
— Много ми беше мъчно, че трябваше да се разделя с вас снощи. Бих искал да сме днес пак там, а не тук, само ние двамата. А вие?
Робърта се обърна с пълното съзнание, че сега е моментът да го насърчи или обезсърчи да я ухажва и занапред. В същото време й се стори, че ще й прилошее от желание да приеме вниманието му без оглед на всичките пораждащи се от това мъчнотии. Неговите очи! Неговата коса! Неговите ръце! И вместо да го отблъсне или смрази по някакъв начин, тя само го загледа, но с поглед твърде безсилен и разнежен, за да крие в себе си нещо по-малко от покорство и неувереност. Клайд разбра, че тя изпитва безнадеждно и безпомощно влечение към него, също както и той към нея. В същия миг реши да й каже нещо повече, когато може: да я попита къде биха могли да се видят насаме, без никой да им пречи, понеже като него тя явно нямаше никакво желание да бъде видяна. И той напълно ясно, по-остро от всеки друг път, осъзна, че предприема опасна крачка.
Клайд започна да греши в сметките си, да чувства, че когато тя е тъй близо до него, в никой случай не може да се съсредоточава върху различните си задължения. Беше твърде обаятелна, твърде завладяваща. Имаше нещо толкова топло, весело и приветливо у нея — струваше му се, че ако сполучи да я убеди да го обикне, ще бъде един от най-щастливите сред смъртните. Само да не беше това правило! Но въпреки че предишния ден на езерото беше почти решил, че положението му тук не е в никой случай така задоволително, както би могло да бъде, все пак с навлизането на Робърта в живота му, което сега му се виждаше напълно възможно, нямаше ли да е много по-приятно да остане във фабриката? Не би ли могъл поне засега да потърпи още малко безразличието на семейство Грифитс? Пък кой знае дали не биха се заинтересували от него като подходяща фигура за пред обществото, ако не върши нищо в разрез с желанията им? Но ето че той се опитва да направи точно това, което са му забранили! Каква беше все пак тази забрана, с която го беше обвързал Гилбърт? А ако успее да постигне някакво споразумение с Робърта, може би тя ще се вижда с него по някакъв потаен начин и така ще се избегне всякаква възможност да бъдат критикувани.
Ето така размишляваше Клайд, седнал на бюрото си или като се разхождаше из помещението. Защото сега умът му, въпреки всичките задължения, се занимаваше почти изключително с Робърта и той не можеше да мисли за нищо друго. Беше решил да й предложи да се срещнат за първи път, ако се съгласи, в една градинка малко по на запад от първото извънградско курортно селище на брега на Мохок. Но работничките седяха толкова близо една до друга, че през цялата сутрин не му се удаде случай да й заговори. Настъпи пладне, той слезе долу да обядва и се върна малко по-рано с надеждата да я намери някъде по-настрана, та да може да й пошепне, че иска да я види някъде. Но Робърта беше заобиколена от другите и така изтече и целият следобед, без да му се удаде подобен миг.
Обаче на излизане му дойде наум, че ако случайно я срещне сама някъде по улицата, ще се опита да й заговори. Защото тя искаше това — той го знаеше — независимо от всичко, което можеше да му каже в даден момент. И трябва да намери начин, който да изглежда така случаен, а следователно и невинен на самата нея, както и на другите. Но когато се разнесе свирката и Робърта напусна сградата, към нея се присъедини друго момиче и Клайд трябваше да измисли нещо друго.
Ала същата вечер, вместо да седи ей тъй в дома на госпожа Пейтън или да отиде на кино, както правеше често сега, или да обикаля някъде сам, за да уталожи своето раздразнение и самотност, реши да намери къщата на Робърта на Тейлър стрийт. Къщата не беше приятна, реши той, далече не толкова хубава, както къщата на госпожа Къпи или тази, където живееше сега. Беше твърде стара и кафява, кварталът — неугледен, макар и консервативен. Но светлината, която блещукаше в този ранен час в разните стаи, й придаваше приветлив и весел вид. Приятни бяха и няколкото дървета пред нея. Какво ли правеше сега Робърта? Какво й е пречило да го почака във фабриката? Защо не може да усети сега, че той е пред къщата, и да излезе? Изпита остро желание да я накара някак да почувства, че е тук, и да излезе. Но тя не излизаше. Нещо повече, забеляза господин Шърлок да се появява от къщата и да изчезва по посока на Централния булевард. А след това човек подир човек се заточиха от различните къщи към булеварда, което го накара да обиколи с бърз ход квартала, за да не го видят. И през цялото време често въздишаше, понеже вечерта беше тъй хубава и луната изгря в девет и половина и увисна тежка и жълта над върховете на комините. Той беше толкова самотен!
Но в десет луната засвети твърде ярко, а Робърта не се появяваше и Клайд реши да си върви. Не беше много умно да виси тука. Но понеже вечерта бе така прекрасна, не му се и мислеше за стаята у дома и вместо това мина няколко пъти нагоре и надолу по Уикейджи авеню, като се любуваше на чудесните къщи, между които и къщата на чичо му Самюъл. Сега всичките им обитатели бяха извън града, по летните си вили. Къщите бяха тъмни. И Сондра Финчли, и Бъртин Кранстън, и цялата тази компания — какво ли правеха те в такава вечер? Къде ли танцуваха? Накъде ли бързаха? Къде ли се любеха? Тъй трудно е да си беден, да нямаш пари и положение и да не можеш да живееш точно така, както искаш!
А сутринта, по-нетърпелив от друг път, той излезе от дома на госпожа Пейтън в шест и четиридесет и пет, обзет от желанието да намери някакъв начин да поднови ухажването на Робърта. Ето, тълпата фабрични работници се точеше на север по Централния булевард. И тя трябваше, разбира се, да се слее с нея към седем и десет. Но отиването му до фабриката беше безплодно. Защото, след като глътна чаша кафе в едно от ресторантчетата край пощата и измина цялото протежение на Централния булевард до фабриката, след което поспря в едно дюкянче за пури, за да види Робърта, ако случайно мине оттам сама, за награда я видя пак с Грейс Мар. Колко жалък, побъркан бе този свят — реши той веднага — и колко трудно бе в това нещастно градче човек да срещне някой друг насаме! Почти всеки познаваше останалите. Освен това Робърта знаеше, че той се мъчи да намери случай да й заговори. Защо тогава не върви сама? Достатъчно я беше гледал миналия ден в компания с други. И ето че тя пак върви с Грейс Мар и като че ли изглежда доволна. Какво я прихваща?
Когато пристигна във фабриката, беше много кисел. Но щом като видя Робърта да заема мястото си на работната маса и мило да му подхвърля „Добро утро“ с весела усмивка, той се почувства по-добре и реши, че не всичко е загубено.
Стана три часът следобед и всичко се одряма в следобедната жега от умората на продължителния непрекъснат труд сред блясъка на светлината, отразявана от реката пред сградата. Почукването на металическите печати върху десетки яки едновременно, което винаги едва се долавяше над бръмкането и рученето на шевните машини отвън, сега се чуваше още по-слабо. Някой запя песента, наречена „Влюбени“, и Руза Никофорич, Хода Петканас, Марта Бордалу, Анжелина Пити и Дина Шликт веднага я подхванаха. А Робърта, която през цялото време усещаше погледа на Клайд, както и неговото настроение, си мислеше кога ли ще се приближи да каже някоя дума за нещо. Защото искаше той да дойде, а поради думите, които бе пошепнал предишния ден, бе сигурна, че това ще стане скоро, защото нямаше да може да устои. Беше го прочела предишната вечер в погледа му. Но пък поради трудностите на това положение беше сигурна, че трябва да не му е много леко да измисли някакъв начин да й каже нещо. И все пак от време на време се радваше, защото имаше моменти, когато чувстваше, че има нужда от тази сигурност, която й създаваше присъствието на толкова много момичета.
И докато мислеше всичко това и маркираше на масата си наред с другите, Робърта изведнъж откри, че една връзка яки, които беше вече маркирала като номер шестнадесет, бяха не от този размер, а по-малки. Тя й хвърли бърз и неспокоен поглед и реши, че може да направи само едно нещо — да сложи връзката настрана и да чака забележка от някой надзирател, включително и от Клайд, или да я занесе още сега право на него, което всъщност бе по-хубаво, понеже така нямаше да я види никой надзирател преди него. Така постъпваха всички момичета, когато направеха някаква грешка. А се предполагаше всички обучени работнички сами да хващат подобни грешки.
И въпреки удобния претекст, колкото и да я блазнеше желанието й, тя се двоумеше, защото това би й наложило да отиде направо при Клайд и да му предостави търсената от него възможност. Но което беше още по-ужасно, то й предлагаше и възможността, търсена от самата нея. Тя се поколеба дали да опази Клайд като началник на отделението, дали да спази старите условности в държанието си, или да отстъпи пред новото и надделяващо желание и потискания копнеж да чуе Клайд да й говори… сетне се приближи и сложи връзките яки на писалището му. Но ръцете й трепереха. Лицето й бе пребледняло, в гърлото бе заседнала буца. Случи се така, че в този момент той напразно се мъчеше да пресметне изработеното от различните момичета по бележките, наредени пред него, и не можеше да направи нищо, понеже не мислеше за това, което вършеше. И ето че към него се наведе Робърта. Нервите му се опънаха, гърлото и устните пресъхнаха — ето, пред него беше желаният случай! А доколкото можеше да види, Робърта почти се задушаваше от напрежението, на което бе подложила нервите и сърцето си със своята дързост и опит да измами сама себе си.
— Станала е дрешка — искаше да каже „грешка“ — ей с тая връзка — заговори тя. — Не я забелязах, докато не ги маркирах почти всичките. Те са петнайсет и половина, пък аз ги маркирах почти всички шестнайсет. Съжалявам.
Клайд забеляза, че при тези думи тя се мъчеше да се поусмихне и да си даде спокоен вид, но бузите й бяха съвсем пребледнели, а ръцете, особено тази, в която държеше връзката яки, трепереха. И в същия миг разбра, че макар при него да я бяха довели дисциплината и чувството за ред, все пак в това се криеше и нещо повече. По един слаб, плах и все пак движен от обич начин тя го ухажваше, предоставяше случая, който търсеше, и искаше той да се възползва от него. А той, объркан и развълнуван от внезапното й появяване в първия момент, се окуражи и престраши до своеобразна дързост и галантност, каквито не беше изпитвал досега спрямо нея. Тя се стремеше към него — това беше ясно. Харесваше го и се показа достатъчно находчива да създаде случай, който му даваше възможност да й заговори. Чудесно! Колко мила е дързостта й!
— А, няма значение — каза Клайд с престорена смелост и решителност, които му липсваха дори и сега пред нея. — Просто ще ги пратя долу в пералнята, а после ще видим дали не можем да ги маркираме наново. Всъщност това не е наша грешка.
Той й се усмихна най-топло и тя посрещна погледа му също с потисната усмивка, но веднага се обърна, от страх, че е показала твърде ясно кое я е накарало да дойде при него.
— Не си отивайте — побърза да добави Клайд. — Искам да ви попитам нещо. Още от неделя търся случай да поговорим. Искам да се видя с вас някъде, нали нямате нищо против? Тук има правило, според което никой началник на отделение не може да има нищо общо със своя работничка… искам да кажа, извън фабриката. Но въпреки това искам да се видя с вас, какво ще кажете? Знаете ли — той се усмихна мило и подкупващо в очите й. — Аз съм просто луд по вас, откакто дойдохте да работите тук, а неделята направи всичко още по-лошо. Сега няма да допусна някакво си там правило да стане за нас пречка, стига да имам възможност. А вие?
— Ох, не знам дали мога да направя такова нещо — отговори Робърта, която, успяла да достигне каквото е желала, сега изпадаше в ужас пред собствената си дързост. Тя се заоглежда неспокойно, с чувството, че очите на всички в стаята са устремени към нея. — Аз живея при господин и госпожа Нютън, сестрата и зетя на приятелката ми, разбирате, а те са много строги. Не е, както щеше да е, ако… — Искаше й се да добави: „Ако си бях у дома“, но Клайд я прекъсна:
— О, моля ви се, не ми казвайте „не“, нали няма да кажете? Моля ви се! Искам да ви видя. Не искам да ви причиня никакви неприятности, там е работата. Иначе с удоволствие щях да се отбия при вас в квартирата. Нали ме разбирате?
— Ах, не, недейте прави такова нещо — предупреди го Робърта. — Поне засега. — Беше тъй объркана и съвсем несъзнателно даваше на Клайд да разбере, че се надява да я посети някога по-нататък.
— Добре — усмихна се Клайд, който схващаше, че тя донякъде отстъпва. — Бихме могли само да се поразходим на края на някоя улица… тая, където живеете, ако желаете. Там няма къщи. Или пък в тая градинка… „Мохок“ малко на запад от „Страната на мечтите“, като вървите по улица Мохок. Точно до реката. Бихте могли да дойдете там. Аз ще ви посрещна на спирката. Съгласна ли сте?
— О, мисля, че ще ме е страх… да отида така далече, искам да кажа. Никога не съм правила такива неща. — Тя имаше толкова невинен и откровен вид, когато каза това, толкова беше сладка, че Клайд изпадна във възторг. И като си помислеше само, че й назначава тайна среща! — Знаете, тук ме е страх да отида сама, кажи-речи, където и да било. Казват, че хората така одумват, а все някой може да ме види. Но…
— Да, „но“ какво?
— Страх ме е. Не мислите ли, че се задържах прекалено дълго тук, при писалището ви?
Гласът й направо секна, когато каза това. Клайд си даде сметка, че наистина си приказват твърде открито, макар в това и да нямаше нищо особено необичайно, и заговори бързо и убедително:
— Добре тогава, какво ще кажете за края на улицата, където живеете! Не бихте ли дошли там за малко довечера… да кажем, за половин час, а?
— Ах, тая вечер не бих могла… Смятам… да не е толкова скоро. Ще трябва да си помисля първо, нали знаете. Искам да кажа, да наредя. Но някой друг ден.
Беше така възбудена и разтревожена от това голямо приключение, че изражението й, както понякога ставаше с изражението на Клайд, се промени от полуусмихнато в полунавъсено, без тя да схване, че то се подлага на тези промени.
— Добре тогава, какво ще кажете за сряда вечер в осем и половина или девет? Не бихте ли могли да дойдете? Моля ви се!
Робърта се замисли, толкова сладка и неспокойна. Клайд бе безкрайно очарован от държанието й в момента, защото тя се озърташе със съзнанието (или поне така изглеждаше), че я наблюдават и че се е забавила при него прекалено дълго за един първи разговор.
— Струва ми се, че ще е по-добре да се върна да работя — рече девойката, без да му даде някакъв отговор.
— Една минутка! — замоли се Клайд. — Не сме се разбрали за часа в сряда. Ще дойдете ли да се видим? Нека да е в девет или осем и половина, или когато вие искате. Ще дойдете ли?
— Добре, в такъв случай, да кажем, в осем и половина или между осем и половина и девет, ако мога. Съгласен ли сте така? Ще дойда, ако мога, разбирате ли, пък ако нещо се случи, ще ви обясня на другата сутрин, нали?
Тя се изчерви, след това се огледа още веднъж с глупав, замаян поглед и забърза обратно към работната си маса, цялата изтръпнала от глава до крака, с такъв виновен вид, сякаш са я заловили на място при извършването на някакво ужасно престъпление.
А Клайд на писалището си малко оставаше да се задави от възбуждение. Какво чудо! Тя се съгласи; той говори с нея по такъв начин, тя се реши да му определи среща, и то тук, в Ликъргъс, където той е така известен! Замайващо!
Робърта от своя страна мислеше колко чудесно ще бъде да се разхожда и да говори с него на лунна светлина, да усеща неговата притиснала се ръка и да слуша мекия му, приятен глас.