Теодор Драйзер
Американска трагедия (34)

XV

Мислите на Клайд за Робърта и общото му положение в Ликъргъс бяха по това време повечето объркани и тревожни. Нали Гилбърт го беше предупредил да няма вземане-даване с работничките във фабриката? От друга страна, що се отнасяше до всекидневния му живот, в обществено отношение оставаше в същото положение, както и преди. Ако оставеше настрана това, че с преместването си при госпожа Пейтън се е настанил на по-хубава улица и в по-добър квартал, всъщност тука не беше толкова добре, колкото при госпожа Къпи. Защото там поне се виждаше с младежи, които биха му доставили достатъчно развлечения, стига да сметнеше, че е разумно да ги насърчи. А сега освен неженения брат на госпожа Пейтън на същата възраст с нея и сина й — тридесетгодишен, слаб и саможив, който работеше в една от ликъргъските банки — не се виждаше с никого, който би могъл или би си дал труда да го забавлява. Както и всички други, с които се събираше, те смятаха, че той има връзки, при които би било ненужно и дори малко самонадеяно от тяхна страна да му предлагат начини и средства да се позабавлява.

От друга страна, макар Робърта и да не принадлежеше към това висше общество, към което той сега се стремеше, все пак имаше в нея нещо, което го увличаше безгранично много. Ден след ден и понеже беше така самотен, а още и поради такава силна магия или естествено притегляне, излъчвано от двамата, вече не можеше да не я гледа, нито тя да не поглежда към него. Двамата отправяха един към друг потайни, но напрегнати и трескави мимолетни погледи. И след всеки такъв поглед от негова страна, а понякога хвърлен бързо и крадешком поглед от нея, без никакво намерение да бъде забелязан от него, той усещаше да му прималява и да го втриса. Тази хубава нейна уста, чудните й големи очи, лъчезарната и все пак тъй често свенлива и неуловима усмивка! А колко хубави бяха нейните ръце… колко спретната, гъвкава, чувствена, подвижна фигура и жестове! Да можеше да се осмели и да се сприятели с нея… да събере смелост да й заговори, след това да се срещнат някъде… само да се съгласеше тя и да посмееше той!

Смущение. Бленуване. Дълги часове изгарящи копнежи. Защото наистина не само се озадачаваше, но се и дразнеше от неестествените, парадоксални противоречия в живота тук: самотност и тегота, докато всички, които го познаваха, бяха, общо взето, убедени, че прекарва времето си в приятно и интересно общество.

Поради това, за да се поразвлече по някакъв начин, подходящ за сегашното му положение и да се махне от очите на онези, които си въобразяваха, че се забавлява много по-добре, напоследък беше започнал в събота следобед и в неделя да обикаля безцелно Гловърсвил, Фонда, Амстердам и други градчета или да ходи на езеро Грей и езеро Кръм, където имаше лодки, плажове и къпални с бански костюми под наем. И там, понеже постоянно си мислеше, че ако случайно семейство Грифитс го приеме в своята среда, ще трябва да притежава колкото може повече светски съвършенства, и понеже беше завързал познанство с един човек, който много го хареса и който умееше да плува и да скача във вода, Клайд се усъвършенства и в двете изкуства. Но истински го увличаше гребането. Доставяше му удоволствие живописният летен вид, който придобиваше, когато по спортна риза и платнени обувки гребеше по езерото Кръм в някое яркочервено, зелено или синьо кану, които се даваха под наем на час. В такива минути в тези летни сценки като че ли имаше нещо въздушно, приказно, особено с едно-две летни облачета, увиснали високо в синевата. И тогава се унасяше в мечти как ли би се чувствал като член на една от богаташките групи, които често посещаваха по-известните северни курорти — езеро Ракет, езеро Шрун, езеро Джордж и езеро Чамплейн, — да танцува, да играе голф и тенис и да гребе кану с онези, които можеха да си позволят да ходят по такива места — богаташите на Ликъргъс.

Но горе-долу по същото време Робърта и приятелката й Грейс откриха езерото Кръм и с одобрението на господин и госпожа Нютън се установиха на него като един от най-добрите и най-запазените измежду всичките по-малки бански курорти наоколо. Така и те вече често идваха тук в събота или неделя следобед и тръгваха по западния бряг, покрай който минаваше добре утъпкана пътечка, извеждаща при пръснати групички дървета; под тях те сядаха и гледаха водата, понеже и двете не знаеха да гребат и да плуват. Имаше и полски цветя и къпини за бране. А на някои блатисти места, ако се решаха да направят двадесетина или повече крачки, можеха да се пресегнат и да си наберат бели водни лилии с нежни жълти сърца. Тези лилии бяха безкрайно съблазнителни и двете грабителки два пъти вече бяха донасяли на госпожа Нютън огромни букети цветя от полето и крайбрежието на езерото.

На третия неделен следобед през юли, самотен и негодуващ както винаги, Клайд гребеше в тъмносиньо кану край южния бряг на езерото на около миля и половина от кейчето. Беше свалил дрехата и шапката си и с чувството на незадоволеност и негодувание в суетни мечти си представяше живота, какъвто би искал да води. На различни места по езерото в леки кану или в по-тромавите им събратя — обикновени гребни лодки — се виждаха младежи и девойки, мъже и жени. И по водата до него стигаше от време на време техният смях или откъслеци от разговор. А по-надалеч току се мяркаше по някое друго кану с друг мечтател, щастливо влюбен, както неизменно решаваше Клайд — най-резкия контраст с него при собствената му изоставеност.

Във всеки случай видът на всеки друг младеж с приятелка в тази романтична обстановка беше достатъчен, за да заговорят в него в нехармоничен хор потиснатите и разбунтувани влечения на природата му. А това караше въображението да му рисува друга картина: как сега, да беше само съдбата го ощастливила с друг произход, щеше да бъде в някое кану на езерото Шруи, Ракет или Чамплейн със Сондра Финчли или някоя друга такава девойка и да гребе и да се любува на брегове, по-хубави от тези. А нима не би могъл да язди или да играе тенис, а вечер да танцува или да се носи от място на място с някоя мощна кола със Сондра, седнала до него? Всичко това така му липсваше, беше така самотен, неспокоен и така се измъчваше от всичко, което виждаше тук, защото като че ли навред, където и да погледнеше, виждаше любов, романтика, доволство от съдбата. Какво да прави? Къде да отиде? Не можеше да живее така самичък вечно. Беше твърде нещастен.

Размишленията и настроението го върнаха към малкото щастливи дни, доставили му радост в Канзас сити, преди тази ужасна злополука — към Ратърър, Хеглънд, Хигби, Тина Когел, Хортензия, сестрата на Ратърър Луиза — накъсо, веселата компания, към която тъкмо бе започнал да се приобщава, когато стана това ужасно нещастие. А после към Дилърд, Рита, Зела — дружба, която положително щеше да бъде нещо по-добро от сегашното му състояние. Дали семейство Грифитс щеше да направи за него още нещо? Нима беше дошъл тук само за да се гаври с него братовчед му, или пък да бъде напълно пренебрегнат от цялата блестяща компания, в която участваха децата на богатия му чичо? А по многото интересни случаи дори и сега, през мъртвия летен сезон, можеше съвсем ясно да заключи колко облагодетелствани, безгрижни и без съмнение напълно щастливи са членовете на този кръг. Почти всеки ден бележки в местните вестници, че са дошли или отишли тук и там; големите скъпи коли на Самюъл или на Гилбърт Грифитс, спрени пред главния административен вход в дните, когато бяха в Ликъргъс; някоя случайна група младежи от висшето общество пред бара на хотел „Ликъргъс“ или пред някой от изисканите домове на Уикейджи авеню, когато един или друг се върнеше за час-два или за една вечер в града.

А в самата фабрика, щом пристигнеше Гилбърт или Самюъл, с най-модни летни дрехи и придружени от господа Смили, Латч, Готбой или Бърки, всички висши служители на дружеството правеха най-официална, може да се каже, царствена обиколка на огромното предприятие, съветваха се или изслушваха докладите на началниците на по-малки отдели. А, от друга страна, той — първи братовчед на същия този Гилбърт, племенник на този бележит Самюъл — е оставен да влачи жалко съществуване, и не заради нещо друго, както сега ясно разбираше, а само защото не им харесваше чак толкова много. Баща му не беше способен, както неговия прочут чичо; майка му (господ да я пази!) не беше толкова видна, нито толкова опитна, както неговата студена, високомерна, равнодушна леля. Не би ли било най-добре да се махне? Не беше ли в края на краищата сглупил с идването си тук? Имаха ли изобщо тези високопоставени роднини някакво намерение да направят нещо за него?

В тази самота, огорчение и разочарование мислите му се насочваха от семейство Грифитс и техния свят, а особено от тази прекрасна Сондра Финчли, която Клайд си спомняше с остро, парливо вълнение, към Робърта и света, в който живееха тя и сам той. Защото макар и само бедна фабрична работничка, тя беше все пак несравнено по-привлекателна от всички други момичета, с които беше в допир всеки ден.

Колко несправедливо и нелепо от страна на Грифитсови да държат един мъж в неговото положение да не се сближава с момиче като Робърта, и то само защото тя работи във фабриката! Поради това не можеше дори да се сприятели с нея, да я доведе на някакво такова езеро или да я посети в стаичката й. А пък не можеше да ходи с други, може би по-достойни за него, защото му липсваха средства и връзки. Освен другото тя беше толкова привлекателна… много… особено съблазнителна за него. Можеше да си я представи и сега как работи с бързите си грациозни движения. Изящните й ръце, гладката кожа и очите, които блясваха, когато му се усмихнеше. И мислите му се удавиха в съвсем същите чувства, които редовно го обземаха във фабриката. Защото бедна или не, станала работничка само поради нещастно стечение на обстоятелствата, той можеше да си представи колко щастлив би могъл да бъде с нея, стига да нямаше нужда да се ожени. Защото светът, към който принадлежеше семейство Грифитс, беше окончателно подействал като магнит върху амбициите му. И все пак Робърта разпалваше у него най-пламенни желания. Да можеше само да си позволи да поговори с нея повече да я поизпрати някой ден от фабриката… да я доведе тук, на това езеро, някоя събота или неделя и да я повози на лодка… само да бъдат заедно и да помечтае с нея.

Той заобиколи един нос, осеян с дървета и храсти и заградил плитчина с плувнали по нея десетки водни лилии, почиващи на широки плоски листа върху спокойните води на езерото. А на брега отляво стоеше девойка и ги гледаше. Беше свалила шапката си и сложила едната ръка над очите, понеже беше с лице към слънцето и гледаше надолу към водата. Устните й бяха полуотворени от леко недоумение. Беше много хубава — помисли си Клайд и спря да гребе, за да я погледа. Ръкавите на светлосинята блузка стигаха само до лактите й. По-тъмносинята пола му подсказваше колко стройна е фигурата й. Това не беше Робърта! Не можеше да бъде! Но не, тя беше!

Почти преди още да се реши, той се озова съвсем близко, на някакви двадесетина стъпки от брега, вдигнал поглед към нея, с лице грейнало като на човек, който неочаквано, без да може сам да го повярва, е осъществил свой блян. И сякаш той беше приятно видение, възникнало кой знае от какво и откъде, лирично напрежение, добило облик от омарата или от някаква трептяща сила, тя от своя страна стоеше взряна в него, безсилна да сдържи прекрасната усмивка, която извиваше устните й винаги когато я обземаше радост.

— Я, госпожице Олдън! Това сте вие, нали? — обади се Клайд… — Чудех се дали сте наистина вие. Не можех да бъда сигурен оттук.

— Ами да, аз съм — разсмя се Робърта, озадачена и все пак малко объркана от това, че той не е видение. Защото въпреки явното удоволствие да го види отново, само леко сдържано в първите един-два мига, в същия момент започнаха да я тревожат разни мисли за него — за трудностите, които предвещаваше тази среща. Защото това означаваше срещи, а може би и дружба, пък не й се искаше да го отблъсква повече, каквото и да помислеха за това хората. И все пак тя е с приятелката си Грейс Мар. Дали би желала Грейс да се научи за Клайд и за влечението й към него? Беше разтревожена. И въпреки всичко не можеше да устои да не се усмихва и да не го гледа с открит и радостен поглед. Толкова много беше мислила за него, толкова много копняла за него по някакъв блажен, спокоен, благоприличен начин. И ето, той беше пред нея. И нямаше нищо по-невинно от присъствието му тук… и нейното.

— На разходка ли сте поизлезли? — с усилие промълви Клайд, макар че поради възторга, а всъщност и страха си пред нея се чувстваше доста смутен сега, когато тя стоеше пред него. Но веднага добави, като си спомни, че тя се беше загледала тъй вперено във водата: — Искате ли малко от тия водни лилии? За тях бяхте дошли, нали?

— Ъхъ — отговори Робърта, все още засмяна и забила очи право в него, понеже видът на кестенявата му коса, развяна от вятъра, светлосинята спортна риза с отворена яка, запретнатите ръкави и жълтото гребло, което държеше над хубавата синя лодка, будеха у нея искрено вълнение. Само да можеше да спечели такъв младеж за себе си… да бъде само неин и на никоя друга на света! Струваше й се, че това би било истински рай… че ако беше неин, никога не би поискала нищо друго в целия свят. И ето той седи сега досами нея в това яркосиньо кану в този ясен юлски следобед сред този летен свят тъй нов, тъй приятен! Ето че й се смее така непресторено, с такова възхищение! Приятелката й е някъде далече назад и бере маргаритки. Но може ли тя… Бива ли?

— Гледах дали има някакъв начин да достигна някои от тях — продължи Робърта с известна нервност и гласът й малко остана да затрепери. — Не бях виждала да ги има точно тук, от тая страна.

— Ще ви набера колкото искате — възкликна Клайд оживено и весело. — Останете там, където сте. Ще ви ги донеса. — Но веднага си помисли колко по-хубаво би било, ако тя се качи при него, и додаде: — Но вижте какво… защо не се качите при мен? Има достатъчно място и мога да ви заведа където пожелаете. Има сума по-хубави лилии малко по-нагоре и от другата страна също. Видях стотици ей там, точно оттатък тоя остров.

Робърта погледна в тази посока. И докато гледаше, край тях мина друго кану с младеж горе-долу на годините на Клайд и момиче не по-голямо от нея. То беше с бяла рокля и розова шапка, а лодката беше зелена. А далече нататък по водата, досами острова, за който говореше Клайд, имаше още едно кану — светложълто, а в него момче и момиче. Робърта си мислеше, че би искала да се качи по възможност без приятелката си, а ако се наложи, и с нея. Толкова много й се искаше да го запази само за себе си! Да беше дошла тук сама! Защото, ако повика сега и Грейс Мар, тя ще узнае и може после да говори или да си помисли кой знае какво, ако някога чуе нещо друго за тях. От друга страна, ако му откаже, беше я страх, че той няма да я харесва повече — може дори да му стане неприятна, да загуби всякакъв интерес към нея и това ще бъде ужасно.

Тя стоеше, без да свали очи от него, и мислеше, а Клайд, разтревожен и огорчен от колебанието й, от своята самотност и копнежа си за нея, изведнъж възкликна:

— О, моля ви се, не казвайте „не“! Хайде, качете се, а? Ще ви хареса. Искам да се качите. Тогава ще можем да наберем колкото искате лилии. Мога да ви сваля, където пожелаете… ако искате и след десет минути.

Тя си взе бележка за „Искам да се качите“. Това я успокои и й вдъхна смелост. Както й се струваше, той нямаше желание да злоупотреби с доверието й.

— Но аз съм тук с приятелка! — възкликна тя неуверено и почти печално, защото все пак й се искаше да остане с него насаме; никога в живота нечие присъствие не й е било по-неприятно от присъствието на Грейс Мар в този миг. Защо ли я беше довела? Тя не беше чак толкова хубава и можеше да не се хареса на Клайд, а това можеше да развали цялата среща. — Освен това — добави Робърта, почти без да си поеме дъх, раздвоена от рой противоречиви мисли — може да е по-добре да не се качвам. Не е ли опасно?

— О, не, може да е по-добре да се качите — изсмя се Клайд, като разбра, че тя е на път да отстъпи. — Няма съвсем нищо опасно — добави той с въодушевление. След това докара лодката до брега, който се издигаше на една-две педи над водата, хвана се за един корен, за да я задържи неподвижна, и каза: — Бъдете сигурна, че няма нищо опасно. Хайде, ако искате, повикайте приятелката си и аз ще ви повозя двете. Има място и за двете и е пълно с водни лилии навред нататък. — Той посочи с глава източния бряг на езерото.

Робърта не можеше да устои повече и се хвана за опора за увиснал клон. Същевременно завика:

— Хей, Грей-ейс! Гре-ейс! Къде си? — понеже беше накрая решила, че би било най-добре да вземат и нея.

Незабавно някъде далече отговори един глас:

— О-хо! Какво искаш?

— Ела тука! Хайде! Искам нещо да ти кажа.

— Не, ела ти тук при мен. Маргаритките са чудесни!

— Не, не, ти ела. Тука един познат иска да ни повози с лодка.

Беше искала да извика това високо, но гласът й някак секна и приятелката й продължи да бере цветя. Робърта се навъси. Не знаеше какво да прави.

— Е, добре тогава — внезапно реши тя, изправи се и добави:

— Предполагам, че можем да отидем с лодката дотам, където е Грейс.

Клайд възкликна с възторг:

— Да, това е прекрасно! Разбира се. Хайде, качвайте се. Ще наберем първо от тия тук, а после, ако я няма, ще ви закарам по-близо до нея. Гледайте само да стъпите точно по средата, така ще запазим равновесие.

Беше се облегнал назад и гледаше нагоре към нея, а Робърта гледаше с неспокоен, но топъл поглед в очите му. Стори й се, че изведнъж се стопява от радост, обгърната в розова мъгла.

Тя протегна единия си крак.

— Няма ли съвсем никаква опасност?

— Разбира се, разбира се! — подчертано отговори Клайд. — Аз ще държа лодката стабилно. Само се хванете ей за онзи клон там и се дръжте здраво.

Той задържа лодката съвсем неподвижна, когато тя стъпи в нея. После, когато лекото кану се понаклони на една страна, девойката се отпусна със слаб вик на тапицираната седалка. За Клайд това прозвуча като вик на малко дете.

— Няма нищо — успокои я той. — Само седнете точно по средата. Няма да се преобърне. Ех, че смешна работа! Още не мога да разбера как стана. Знаете, тъкмо когато обикалях тоя нос, мислех си за вас… че може би бихте искали да дойдете на някакво такова място понякога. И ето че вие сте тук, и аз съм тук, и всичко стана ей тъй! — Той махна с ръка и щракна с пръсти.

А Робърта, смаяна от това признание, но и поизплашена от него, промълви:

— Така ли?

Дойде й наум, че и самата тя бе мислила за него.

— Да, и нещо повече — добави Клайд, — аз всъщност мислех за вас целия ден. Това е самата истина. Искаше ми се да мога да ви срещна някъде тая сутрин и да ви доведа тук.

— Какво разправяте, господин Грифитс. Нали знаете, че това не е вярно — възрази умолително Робърта, обзета от страх, че това неочаквано сближаване може прекалено бързо да приеме твърде интимен и сантиментален характер. То съвсем не й беше присърце, защото я беше страх от Клайд и от самата нея и затова сега го гледаше, като се мъчеше да си придаде малко студен и безразличен вид, но почти не й се удаде.

— И все пак това е самата истина — настоя Клайд.

— Е, аз също мисля, че е много красиво — призна Робърта. — Няколко пъти вече идвам тук. Заедно с приятелката ми.

Клайд пак изпадна във възторг. Тя се усмихваше сега и беше така чудесна!

— Сериозно? — възкликна той и й заразправя защо му харесва да идва тук и как се е учил тук да плува. — И само като си помисля как свих насам и ето, вие бяхте на брега, загледана в тия водни лилии! Не беше ли това странно? Малко остана да падна от лодката. Струва ми се, никога не съм ви виждал да изглеждате толкова хубава, както изглеждахте ей сега, застанала там.

— Ах, моля ви се, господин Грифитс — пак предпазливо замоли Робърта. — Не бива да ми говорите така. Ще ме е страх, че сте ужасен ласкател. Какво друго мога да мисля за вас, щом веднага започвате да ми говорите така?

Клайд пак я погледна безпомощно и тя се усмихна, защото си каза, че никога не е бил толкова хубав. Но какво ли щеше да си помисли, рече си тя, ако му признаеше, че тъкмо преди да се появи иззад този нос, тя също бе мислила за него и бе съжалявала, че не е с него вместо с Грейс. И как биха могли да седят и да си говорят, може би хванати за ръка. Той би могъл дори да я прегърне през кръста и тя можеше да му позволи. Щеше да е ужасно, както биха казали някои, и тя го знаеше. И по-добре е той никога да не го научи… никога! Такова нещо щеше да е твърде интимно, твърде безсрамно. И все пак беше си мислила за това. Но пък какво ли ще си рекат за нея и за него тези хора от Ликъргъс, ако случайно я видят как му позволява да я разхожда по езерото с това кану! Той — началник във фабриката, а тя — работничка в неговото отделение. Какво заключение ще си извадят! Може да се вдигне дори и скандал. Но нали Грейс Мар е с нея или скоро ще бъде. И тя ще може да й обясни… положително. Той си карал лодката и я познал, и защо да не й помогне да си набере малко лилии, щом е пожелал да го направи? Било е почти неизбежно сегашното им положение, нали?

Клайд вече беше извил своето кану така, че те се озоваха сред водните лилии. И без да се спре да говори, сложил греблото настрана, той се пресягаше, късаше ги и ги хвърляше с дългите им мокри стъбла в краката й, а тя седеше полуизлегната на седалката, отпуснала едната си ръка през борда във водата, както бе виждала да правят други момичета. За миг мислите й се успокоиха и взеха друга насока, повлияни от хубавата му глава и рамене, разрошената коса, която сега падаше на челото и очите му. Колко беше хубав!