Теодор Драйзер
Американска трагедия (32)

XIII

Причините едно момиче от типа на Робърта да търси работа при „Грифитс и сие“, и то такава работа, имат известно значение. Защото почти по същия начин, както и Клайд, тя беше горчиво разочарована от своето семейство и личния си живот. Робърта беше дъщеря на Тайтъс Олдън, земеделски стопанин в околностите на малко градче в окръга Мимико, петдесетина мили северно от Ликъргъс. И от ранна младост не беше видяла нищо друго, освен немотия. Баща й, най-малкият от тримата синове на Ифрейм Олдън, предишния собственик на стопанството, бе такъв несретник, че на четиридесет и осем години все още живееше в къщата, която била стара и се нуждаела от поправка по времето, когато му била завещана от бащата, а сега бе на границата на пълното разрушение. Самата сграда, по начало очарователен пример на прекрасния вкус, създал възхитителните къщурки с островърхи покриви, които красят улиците на всяко средно градче в Нова Англия, бе така западнала поради олющената боя, изтъркалите се шинди и липсващите плочи в старата пътечка, виеща се от портата до входната врата, че представляваше много печална гледка, сякаш кашляше и казваше: „Да, да, вижте на какъв хал съм.“

Вътрешността на къщата съответстваше на външния й вид. Дъските на пода и стълбите бяха разковани и от време на време скърцаха по най-зловещ начин. На някои прозорци имаше щори, на други нямаше. Мебели от по-стари и по-нови времена, но всичките в съвсем разнебитено състояние, се смесваха в доста неугледна наредба, която едва ли трябва да се описва.

Колкото за родителите на Робърта, те бяха прекрасен пример на този традиционен американизъм, който се противопоставя на фактите и почита илюзията. Тайтъс Олдън бе един от множеството личности, които се раждат, минават през света и умират, без някога да разберат нещо както трябва. Те се появяват, вървят слепешком и свършват в някаква мъгла. Както двамата си братя, и двамата по-стари и със същото почти мъгляво съзнание, Тайтъс стана земеделски стопанин, защото такъв е бил баща му. Беше тук, в това стопанство, понеже му е било завещано и понеже бе по-лесно да остане тук и да се мъчи да върши тази работа, отколкото да отиде някъде другаде. Беше републиканец, понеже баща му е бил републиканец и понеже този окръг беше републикански. Никога наум не му беше идвало, че може да бъде другояче. И също както в случая с политическите и религиозните си схващания, бе възприел всичките си съждения за право и криво от хората около себе си. Никоя сериозна, умна и правдива книга не била прочетена от член на това семейство — нито една! Но въпреки това те бяха чудесни хора, що се отнася до условностите, морала и вярата — честни, прями, богобоязливи и почтени.

Колкото до дъщерята на тези родители, въпреки природните дарби, които я правеха годна за нещо по-добро от онова, което предлагаше породилата я среда, тя все пак носеше в себе си поне отчасти отгласа на верските и нравствените схващания, преобладаващи около нея — възгледите на местните пастори и окръжаващите я миряни. Същевременно поради пламенния си, чувствен темперамент и богато въображение, когато стигна петнадесет-шестнадесет годишна възраст, тя бе изпълнена със старата като света мечта на всички Евини дъщери, от най-грозните до най-хубавите, нейната красота или чар някой ден, и то скоро, да плени омайно и най-неотразимо сърцето на един или неколцина мъже.

Стана тъй, че през цялото си детство и юношество бе принудена да вижда и да споделя гнетяща и тежка немотия, но въпреки това благодарение на вроденото си въображение винаги мислеше за нещо по-добро. Може би някой ден я чакаше — кой знае — по-голям град, като Олбъни или Ютика! Нов и по-голям живот.

А после — какви мечти! И по-късно в градината през пролетен ден, между четиринадесетата и осемнадесетата й година, когато подранилото майско слънце превръщаше в розов полилей всяко старо дърво и земята беше постлана с розов килим от окапали дъхави листенца, тя се спираше да подиша, а понякога се изсмиваше или дори въздишаше с вдигнати нагоре ръце или широко отворени за живота обятия. Какво нещо е да бъдеш жива! И младостта и светът да са пред теб! И се сещаше за очите и усмивката на някой младеж от околността, съвсем случайно минал край нея и я погледнал, който можеше никога да не я погледне пак, но който въпреки всичко бе събудил с това мечти в нейната душа.

И все пак Робърта бе стеснителна и затова затворена и се боеше от мъже, особено от по-простоватия тип, обичаен за тези места. А те на свой ред, отблъснати от нейната свенливост и изтънченост, повечето страняха от нея въпреки физическата й красота, която бе твърде нежна за този край. Въпреки това, когато отиде на шестнадесетгодишна възраст в Билц да работи в галантерийния магазин на Апълмън за пет долара на седмица, започна да среща много младежи, които я привличаха. Но измъчвана от мисълта за ниското положение на семейството си, както и поради това, че в неопитните й очи те изглеждаха много по-издигнати от самата нея, Робърта бе убедена, че не може да им бъде интересна. И тук пак с държането си успяваше почти съвсем да ги отблъсне. Но все пак остана да работи при господин Апълмън до деветнадесетата си година, без да може да се отърве от чувството, че всъщност не прави нищо за себе си, понеже е твърде тясно свързана със своя дом и близки, които явно се нуждаят от помощта и.

А после: горе-долу по това време се случи нещо, което беше почти революция за тази част на света. Поради евтината работна ръка в тази изключително земеделска област в Трипетс Милз бе построена малка трикотажна фабрика. И макар под влиянието на възгледите и мерилата, господстващи по тези места, да смяташе такъв вид работа за уронваща донякъде достойнството й, Робърта все пак се полъга по слуховете за предвиждащите се високи надници. Така тя отиде в Трипетс Милз, където се настани на пансион при бивша съседка от Билц, а всяка събота следобед се връщаше у дома. Намерението й бе да спести средства за някакво по-нататъшно практическо образование — някакъв курс в търговско училище в Хоумър или Ликъргъс, или някъде другаде, който би я подготвил за нещо по-добро — счетоводство или стенография.

В такива мечти и опити да пести изминаха две години. А междувременно, макар че печелеше повече пари (към края на този период по дванадесет долара седмично), понеже различни членове на семейството й имаха нужда от толкова много дреболии, а Робърта искаше да отърве донякъде другите от лишенията, от които страдаше и самата тя, почти всичко, което спечелваше, отиваше за тях.

А и тук, както и в Билц, повечето от младежите в града, които й подхождаха донякъде по интелект и характер, гледаха на обикновените фабрични работнички като на доста по-прости от тях в много отношения. При все че съвсем не спадаше към този тип, свързала се с тях, Робърта все пак бе склонна да възприеме донякъде тяхната психология и да гледа на себе си с техните очи. Наистина до това време беше вече успяла почти окончателно да се убеди, че никой от тези младежи, които харесваше тук, не би се заинтересувал от нея — що се отнася до почтени намерения.

И тогава се случиха две неща, които я накараха да се замисли сериозно не само за женитба, но и за собственото си бъдеще, независимо от това дали ще се омъжи, или не. Сестра й Агнес, навършила вече двадесет години и три години по-малка от нея, беше се срещала напоследък отново с младия учител, който известно време преди това бе преподавал в местното училище близо до стопанството на Олдънови и който й допадна сега повече, отколкото когато бе учила в училището, и беше решила да се омъжи за него. А това значеше, както го разбираше Робърта, че скоро ще започнат да я смятат за стара мома, ако не се омъжи в най-близко време. От друга страна, все не можеше да реши какво трябва да направи, докато трикотажната фабрика в Трипетс Милз неочаквано се закри, и то завинаги. И тогава тя се върна в Билц, за да помага на майка си и да участва в приготовленията за сватбата на сестра си.

Но после се случи трето нещо, което имаше пряко отношение към нейните мечти и планове. Грейс Мар, момиче, с което се беше запознала в Трипетс Милз, беше отишла в Ликъргъс и след няколко седмици успяла да си намери работа във фабриката за прахосмукачки на Финчли с петнадесет долара седмична заплата, като веднага писа на Робърта, за да й съобщи за възможностите, които предлагал Ликъргъс тия дни. Защото на минаване край дружество „Грифитс“, което правела всеки ден, видяла голяма обява, сложена над вратата на бюрото за наемане на работници, гласяща: „Търсят се момичета.“ След допитване Грейс установила, че в това дружество момичетата винаги получавали начална заплата девет или десет долара, бързо се обучавали на една или друга операция, които се плащали на парче, и след това, щом добиели сръчност, често можели да си докарат не по-малко от четиринадесет до шестнадесет долара седмично, според способностите си. А понеже за стая и храна харчела само седем долара от седмичната си плата, много се радвала да обади на Робърта, която много харесвала, че би могла да дойде и да живее, ако иска, при нея.

Робърта, стигнала до точката, в която чувстваше, че не може да понася повече живота в стопанството и че трябва пак да направи нещо за себе си, най-после получи съгласието на майка си да напусне, за да може да й помага по-непосредствено със заплатата си.

Но когато дойде в Ликъргъс и бе назначена от Клайд, след първия прилив егоистична радост от значението, което имаше за нея такава голяма промяна, животът й всъщност не се подобри чак толкова нито в обществено, нито в материално отношение в сравнение с онова, което представляваше в Билц и Трипетс Милз. Защото въпреки сърдечната дружба на Грейс Мар, която съвсем не беше тъй привлекателна, както Робърта, и разчиташе чарът и до голяма степен престорената веселост на Робърта да запълнят живота й с оживлението и приятелството, които иначе нямаше да намери, средата, в която се озова тук, не беше нито много по-либерална, нито много по-различна от онази, в която беше отрасла.

Защото, на първо място, семейство Нютън — сестрата и зетят на Грейс Мар, при които живееше и които, при все че не бяха нелюбезни, се оказаха най-прости провинциални работници, по-религиозни и безкрайно по-тесногръди от хората, с които бе поддържала връзки в Билц и в Трипетс Милз. Джордж Нютън, както всеки можеше да види и разбере, беше приятен, макар и не много сантиментален или романтичен човек, за когото разните дребни планове относно самия него и личното му бъдеще стояха над всичко друго. Главно той спестяваше и сетните налични пари, които можеше да отдели от надниците си като работник във фабриката за плетени изделия на Кранстън, за да открие собствено предприятие — нещо, за което се смяташе напълно годен. С оглед на това и за да увеличи още малко оскъдните си спестявания, беше се споразумял с жена си да вземат една стара къща на Тейлър стрийт, където можеха да дават под наем няколко стаи и така да покриват стойността на своя наем, а отгоре на това и на храната за семейството, както и храната за пет души пансионери, без да държат сметка за труда и неприятностите, свързани с тази работа. От друга страна, Грейс Мар, както и жената на Нютън, Мери, беше от този тип жени, които изчерпват обществените си интереси главно с най-незначителни неща: създават свой малък дом, убеждават в неговата тежест и почтеност кръга на дребнавите си и обвързани до немай-къде от условности съседи и съдят за живота и нравите през призмата на чисто фанатично верую.

И така, станала веднъж неделима част от това семейство, след известно време Робърта откри, че ако не целият Ликъргъс, поне нейните хазаи са тесногръди и ограничени горе-долу така тесногръди и ограничени, както и разните семейства в Билц. И тези граници, според двойката Нютън и тям подобните, трябвало строго да се спазват. Нарушаването им нямало да доведе до нищо добро. Щом си фабричен служещ, трябва да се нагодиш към света и обичаите на фабричните служещи измежду по-добрите християни. Така — и то не много след като пристигна — тя свикна да става всеки ден на зазоряване и да изяжда надве-натри не особено задоволителната закуска в трапезарията на госпожа Нютън обикновено в обществото на Грейс и две други момичета на около тяхната възраст — Опал Фелис и Олив Поуп, които работеха във фабриката за плетени изделия „Кранстън“. И един млад електротехник на име Фред Шърлок, който работеше в градската електроцентрала. А веднага след закуската се присъединяваше към дългото шествие, което всеки ден се отправяше в този час към фабриките отвъд реката. Защото, щом излезете от вратата, неизменно срещаше върволица фабрични работници, момичета и жени, момчета и мъже, приблизително на същата възраст, да не споменаваме многото стари и похабени наглед жени, които приличаха повече на привидения, отколкото на човешки същества, стичащи се от разните улици и къщи на този квартал. А когато тълпата станеше и по-гъста на Централния булевард, поради потоците, които се вливаха в нея от всички улици, много фабрични работници от известен тип се заглеждаха в по-хубавите момичета и без да ги познават, се мъчеха, както го забелязваше Робърта, да установят непозволени връзки, а дори и нещо повече. Но все се намираха много момичета, които в никой случай не се отличаваха с онази строга нравственост, както повечето, с които се беше познавала другаде, и им отговаряха с кискане и глупави усмивки. Скандално!

А вечер същата върволица се изсипваше от фабриките, минаваше през моста пред гарата и се завръщаше по домовете си, както беше дошла. И Робърта, въпреки решителния си вид, чар и темперамент, благодарение на своето възпитание, възприета нравственост и държане се чувстваше изолирана и пренебрегната. О, колко печално бе да вижда всички да се веселят, а тя да е така самотна! И Робърта винаги се прибираше в шест и нещо. А след вечеря, кажи-речи, нямаше какво да се прави, освен ако отидеше с Грейс на някое кино или си наложеше да се съгласи и да отиде заедно с Нютънови и Грейс на някое събиране в методистката черква.

И въпреки това, когато стана член на това семейство и постъпи на работа при Клайд, беше във възторг от промяната. Този голям град! Този прекрасен Централен булевард с неговите магазини и кинотеатри! Тези огромни фабрики! А пък и този господин Грифитс, тъй млад, привлекателен, усмихнат и неравнодушен към нея!