Теодор Драйзер
Американска трагедия (29)

X

В този момент една прислужница съобщи, че вечерята е сложена, и Гилбърт тозчас си тръгна. В същото време всички наставаха и госпожа Грифитс попита прислужницата:

— Бела не е ли телефонирала?

— Не, госпожо — отговори слугинята, — още не.

— Добре, кажете на госпожа Трюсдейл да се обади у Финчли и да види дали е там. Кажете й, че съм заръчала да се върне веднага.

Прислужницата излезе за миг, докато всички се запътиха към обедната, разположена на запад от стълбището в дъното. И пак, както Клайд видя, това бе разкошно наредена стая в светлокафяв цвят, с дълга, украсена с резба орехова маса по средата, която очевидно се използваше само в специални случаи. Беше обкръжена от столове с високи облегалки и осветена от сложени на нея на равни разстояния канделабри. Отзад, в просторна полукръгла ниша с по-нисък таван, гледаща към градината на юг, имаше сложена за шест души по-малка маса. Щяха да вечерят в нишата — много по-различно, отколкото Клайд бе, кой знае защо, очаквал.

Седнал много удобно, Клайд трябваше да отговаря на редица въпроси, главно за неговите близки, за живота си в миналото и сега, на колко години станал баща му, ами майка му, на кои места са живели, преди да се преместят в Денвър, колко братя, и сестри има, на колко години е сестра му Еста, с какво се занимава, харесва ли на баща му да бъде съдържател на хотел, каква работа е вършил баща му в Канзас сити, колко време е живяло семейството там.

Клайд бе доста разтревожен и смутен от този поток въпроси, които тежко и важно му задаваха Самюъл Грифитс и жена му. А по колебливите отговори на Клайд, особено относно живота на семейството в Канзас сити, двамата заключиха, че смущението и безпокойствието му се дължат на някои от въпросите. Те го отдаваха, разбира се, на крайната бедност на роднините им. Защото при въпроса „Предполагам, че сте постъпили на работа в хотел в Канзас сити, след като напуснахте училището, нали?“ Клайд силно се изчерви, като си помисли за случая с откраднатата кола и колко малко всъщност е ходил на училище. Положително не му харесваше мисълта да свързват живота му със службата в хотел в Канзас сити, а особено в „Грийн Дейвидсън“

Но за щастие в този миг вратата се отвори и влезе Бела, придружена от две девойки, които, както Клайд можеше веднага да разбере; принадлежаха към това общество. Колко различни бяха те от Рита и Зела, които доскоро толкова много бяха смущавали мислите му! Той не позна Бела, разбира се, докато тя не заговори по най-фамилиарен начин на родителите си.

Но другите! Едната беше Сондра Финчли, тъй често споменавана от Бела и майка й — такова елегантно, гордо и сладко момиче Клайд не бе виждал никога, тъй различно от всички други, които бе познавал, и тъй надменно. Беше облечена с плътно прилягащ костюм тайор, който подчертаваше всички линии на снагата й и изпъкваше още повече благодарение на тъмната кожена шапчица, кокетно нахлупена над очите. На врата й имаше кожена ивичка в същия цвят. Тя водеше на кожена каишка френски булдог, а през едната й ръка бе прехвърлено чудно манто на черни и сиви квадрати, не много очебийни, но все пак създаващи впечатление за модно мъжко пардесю. В очите на Клайд тя беше най-очарователното женско същество, което бе виждал в живота си. Наистина впечатлението, което му направи, бе подобно на електрически ток — раздрусващо, то събуди у него странно парещо чувство: какво значи да искаш и да нямаш, да желаеш да спечелиш и въпреки това да знаеш почти със смъртна болка, че не ти е отредено да получиш от нея дори и поглед. Това го измъчваше и вълнуваше. Обземаше го ту остро желание да си затвори очите, за да не я вижда, ту да не ги сваля — така дълбоко бе пленен.

Но тя, дори и да го бе видяла, отначало с нищо не показа това, а възкликна на кучето си:

— Слушай, Бисел, ако не се държиш прилично, ще те изведа вън и ще те вържа там. Ах, май че няма да мога да остана нито миг, ако той не се държи по-добре! — Кучето бе видяло домашната котка и се дърпаше към нея.

До нея имаше друга девойка, която не се хареса на Клайд толкова, но въпреки всичко беше не по-малко хубава от Сондра и може би не по-малко привлекателна за някои мъже. Беше руса, със светла като лен коса, ясни бадемовидни зеленикавосиви очи, дребна, грациозна, котешка фигурка и умилкващи се котешки маниери. Веднага щом влезе, тя се плъзна през стаята към онзи край на масата, където седеше госпожа Грифитс, и тозчас замърка:

— Как сте, госпожа Грифитс? Много се радвам да ви видя пак. От доста време не съм идвала, нали? Но майка и аз не бяхме тук. Днес тя и Грант са в Олбъни. А пък аз срещнах Бела и Сондра у Ламбъртови. Вие си вечеряте в тих домашен кръг, а? Как си, Майра? — рече тя и като посегна през рамото на госпожа Грифитс, съвсем нехайно докосна Майра, сякаш това беше само проява на учтивост и нищо повече.

В това време Бела, която след Сондра се видя на Клайд безспорно най-очарователната от трите, казваше:

— О, аз съм закъсняла! Съжалявам, майко и татко. Нали ще ми простите тоя път?

Тогава, сякаш току-що забелязала Клайд, при все че той се беше изправил при влизането им, тя замълча с полупресторена скромност, също както и другите. А Клайд, свръхчувствителен към такова държане и разликите в материално отношение, малко оставаше да се разтрепери от съзнанието за неравенството си, докато чакаше да бъде представен. Защото за него младостта и красотата при такова обществено положение представляваха върховното тържество на жената.

Слабостта му към Хортензия Бригз, да не говорим за Рита, която беше по-непривлекателна и от едната, и от другата, свидетелстваше какво въздействие оказва изящната женственост върху него, без оглед на достойнствата.

— Бела — обади се изтежко Самюъл Грифитс, като забеляза, че Клайд все още стои прав, — братовчед ти Клайд.

— А, да — отговори Бела, като си помисли, че той извънредно много прилича на Гилбърт. — Здравейте. Мама беше споменала, че ще дойдете на гости тия дни. — Тя му подаде два пръста, след това посочи двете девойки: — Моите приятелки госпожица Финчли и госпожица Кранстън. Господин Грифитс.

Двете се поклониха по най-сдържан и официален начин, като същевременно огледаха Клайд най-внимателно и неприкрито.

— О, той много прилича на Гил, нали? — пошепна Сондра на Бъртин, която се беше доближила до нея.

Бъртин отговори.

— Никога не съм виждала такава прилика! Но той е наистина хубав, нали… много?

Сондра кимна, с удоволствие забелязала в първия миг, че Клайд е малко по-хубав от брата на Бела, когото не обичаше… след това, че е явно поразен, което прие като нещо дължимо, както неизменно решаваше по отношение на всички младежи, така пленени от нея. Но след като оформи тази преценка и видя, че погледът му настойчиво и безпомощно се връща към нея, каза си, че няма защо да му обръща повече внимание, поне засега. Беше твърде лесна плячка.

Сега госпожа Грифитс, която не бе очаквала това посещение и малко се ядоса, че Бела тъкмо днес намери да доведе приятелките си, понеже това веднага повдигаше въпроса за общественото положение на Клайд, забеляза:

— Няма ли да е по-добре вие двете да си оставите мантата и да седнете? Ще кажа на Надин да сложи още два прибора на тоя край. Бела, ти можеш да седнеш до баща си.

— О, не, в никой случай!

— Не, моля ви се, ние тъкмо сме тръгнали да си ходим — възкликнаха в един глас Сондра и Бъртин.

Но сега, щом вече бяха тук и щом Клайд се оказа толкова привлекателен, у тях се събуди своенравното желание да видят доколко може той да се държи в обществото, ако изобщо може. Гилбърт Грифитс съвсем не беше популярен в някои среди — по-специално в тяхната, колкото и да харесваха Бела. За две такива егоцентрични красавици от време на време той бе твърде дързък, упорит и надменен. Докато Клайд, поне ако можеше да се съди по външния му вид, бе много по-мек. И ако сега се окажеше, че е равен на тях по обществено положение или че Грифитсови го смятат за равен, тогава положително би могъл да бъде приет в местното общество, нали? Интересно би било да узнаят поне дали е богат. Но това любопитство почти в същия миг бе задоволено от госпожа Грифитс, която подхвърли доста недвусмислено и преднамерено на Бъртин:

— Господин Грифитс е наш племенник от Запад и е дошъл тук да види дали не ще може да си намери място във фабриката на мъжа ми. Той е младеж, който трябва сам да си пробива път в живота, затова съпругът ми е тъй добър да му предостави случай да опита.

Клайд се изчерви, защото с това явно му даваха да разбере, че в обществено отношение стои много по-долу от Грифитсови и от тези девойки. В същия миг, както също забеляза, в очите на Бъртин Кранстън, която се интересуваше само от младежи с пари и положение, любопитството се смеси с изражение на подчертано равнодушие. От друга страна, Сондра Финчли, в никой случай не толкова практична, колкото приятелката й въпреки по-високото положение в техните кръгове, понеже беше толкова привлекателна и родителите й бяха още по-състоятелни, огледа Клайд още веднъж, с една мисъл, доста ясно изписана на лицето: че това е много жалко. Той бе наистина така хубав!

В това време Самюъл Грифитс, който изпитваше особена симпатия към Сондра противно на Бъртин, която и госпожа Грифитс не особено обичаше, понеже я смяташе за много нечестна и хитра, й викна:

— Слушай, Сондра, я си вържи кучето за един от столовете и ела седни до мен. — И я подкани с ръка.

— О, не мога, чичо Самюъл — отговори Сондра фамилиарно и превзето, но все пак някак мило, сякаш искаше да го предразположи с това интимно обръщение. — Ние вече закъсняхме. Освен това Бисел не иска да се държи както трябва. Бъртин и аз наистина бяхме тръгнали да си вървим.

— Ах, да, татко — припряно се намеси Бела, — конят на Бъртин се набол на пирон вчера и сега куца. А нито Грант, нито баща й са си у дома. Тя иска да те пита дали не знаеш някакъв лек за тая работа.

— Кой крак е? — запита заинтересувано Грифитс, докато Клайд продължаваше да поглежда колкото може към Сондра.

„Тя е тъй прелестна — мислеше си той, — носленцето й е тъй мъничко и вирнато, а горната устна извита тъй закачливо към носа!“

— Левият преден крак. Вчера яздех по Ийст Кингстънския път и на Джери му падна подковата и сигурно си е вкарал нещо в копитото, но Джон не може да го намери и извади.

— Дълго ли го язди след това, как мислиш?

— Към осем мили. Целия път обратно.

— Е, по-добре ще е да накараш Джон да сложи някакъв мехлем, да го превърже и да повика ветеринар. Ще му мине. Сигурен съм.

Те не помисляха да ся ходят и Клайд, оставен през това време сам, мислеше какъв непринуден, очарователен свят трябва да е това — местното общество. Виждаше как явно нямат никакви грижи — никой от тях. Всичките им приказки бяха за строеж на къщи, за ездитни коне, за приятели, с които са се видели, за това къде ще ходят, какво ще правят. Ето и Гилбърт, който само преди малко излезе — замина някъде с автомобил с няколко младежи. И Бела, братовчедката, прекарва времето си с тези момичета в прекрасните домове на тази улица, а той е натикан в една стаичка на третия етаж при госпожа Къпи и няма къде да отиде. И само с петнадесет долара седмично, с които да преживява. И утре сутрин пак ще работи там в сутерена, а за тези момичета новият ден ще означава нови удоволствия. Пък родителите му там в Денвър живеят в малка къща със стаи под наем и мисия, които той няма смелост дори да опише правдиво на тези хора.

Изведнъж двете девойки заявиха, че трябва да си вървят и се сбогуваха. И той и Грифитсови пак останаха сами — той с чувството, че е пренебрегнат и съвсем не му е мястото тук, понеже Самюъл Грифитс и жена му, и Бела, ако не и Майра, като че ли смятат, че това е за него само една възможност да надзърне в един свят, към който не принадлежи, а също, че поради бедността си не би могъл да влезе в това общество, колкото много и да копнее да общува с три такива чудни девойки. И внезапно той се натъжи — много, — погледът и настроението му помръкнаха, тъй че не само Самюъл Грифитс, а и жена му, както и Майра забелязаха това. Да можеше да навлезе в този свят, да намери някакъв начин! Но от цялото семейство само Майра и никой друг не долови, че по всяка вероятност той е самотен и потиснат. Затова, когато всички наставаха, за да се върнат в голямата всекидневна (при което Самюъл Грифитс мъмреше Бела за навика й да кара цялото семейство да я чака), Майра беше тази, която се доближи до Клайд да му каже:

— Мисля, че след като поживеете тук, може би Ликъргъс ще ви хареса повече, отколкото сега. Има доста интересни места наоколо, където може да се отиде — езера, пък и Адирондакските планини са точно на север от града, на около седемдесет мили. А като дойде лятото и отидем на езеро Грийнууд, сигурна съм, че татко и мама ще искат да идвате от време на време.

Тя в никакъв случай не беше сигурна, че ще е така, но при тези обстоятелства, и да е, и да не е, имаше желание да го каже на Клайд. И след това, понеже се почувства по-близък с нея, той говори повече с Майра, като обръщаше достатъчно внимание и на Бела, и на родителите им, докато към девет и половина изведнъж се почувства съвсем чужд и самотен, стана и каза, че е време да си върви, понеже трябва да става рано сутринта. Когато си тръгна, Самюъл Грифитс го изпрати до входната врата. Но понеже сега и той, както Майра преди него, почувства, че Клайд е доста приятен и въпреки това поради бедността си вероятно ще бъде пренебрегван занапред не само от семейството му, но и от самия него, каза най-сърдечно и както се надяваше, за негово утешение:

— Много е хубаво навън, нали? Но цялата красота на Уикейджи авеню не може да се види, докато не настъпи пролет. Обаче трябва да те поканим след няколко седмици. — Той погледна изпитателно нагоре към небето и подуши априлския въздух. — Тогава ще са нацъфтели всички дървета и цветя и ще можеш да видиш колко е хубаво. Лека нощ.

Той се усмихна и вложи много топла нотка в гласа си, а Клайд още веднъж реши, че каквото и да е отношението на Гилбърт Грифитс, бащата не е напълно безразличен към него.