Теодор Драйзер
Американска трагедия (23)

IV

Обаче това беше така, както си мислеше сега Клайд, понеже му липсваше образование — затова не беше успял в живота. Поради вечното местене от град в град през ранната младост никога не бе имал възможност да натрупа толкова практически знания в което и да е поле, колкото биха му позволили (така си мислеше той) да се домогне до висшите сфери, към които явно принадлежаха тези мъже. А душата му копнееше за това. Тези хора живееха в прекрасни къщи, отсядаха в луксозни хотели и лица като господин Скуайърз и началникът на пиколата тука им прислужваха и се грижеха за удобствата им. А той все още беше пиколо. И беше близо двадесет и една годишен! От време на време това много го натъжаваше. Той жадуваше и жадуваше да си намери работа, където да може да се издигне и да стане нещо, да не остане завинаги пиколо възможност, която понякога му вдъхваше страх.

Около времето, когато бе стигнал до това заключение по отношение на положението си и търсеше мислено начин да го подобри и да си осигури бъдеще, в Чикаго пристигна чичо му Самюъл Грифитс. А понеже имаше връзки, при които членска карта за този клуб беше акт на най-обикновена любезност, той дойде направо тук и престоя няколко дена в „Юниън лийг“: съвещаваше се с отделни лица, които идваха при него, или бързаше насам-натам, за да се срещне с хора и да посети предприятия, които смяташе за необходимо да обиколи.

Не беше изминал и час от пристигането му, когато Ратърър, който се занимаваше със списъка на гостите при входа през деня и само преди миг беше сложил името на този чичо на дъската, направи знак на Клайд да дойде при него.

— Не казваше ли ти, че имаш някакъв чичо или нещо подобно, който се казва Грифитс и се занимава с производство на яки някъде в щата Ню Йорк?

— Да — отговори Клайд. — Самюъл Грифитс. Той има голяма фабрика за яки в Ликъргъс. Тия реклами, дето ги виждаш във всичките вестници, и голямата светеща реклама на Мичиган авеню са негови.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Не — каза Клайд. — Не съм го виждал никога в живота си.

— Обзалагам се на каквото искаш, че е същият човек — забеляза Ратърър, като погледна даденото му регистрационно листче. — Виж тука: Самюъл Грифитс, Ликъргъс, Ню Йорк. Трябва да е същият, а?

— Като нищо! — потвърди Клайд, много заинтересуван и дори развълнуван, защото това бе точно чичото, за когото бе мислил толкова дълго.

— Ей сега мина оттук, преди няколко минути — продължи Ратърър. — Дивой занесе багажа му в сектор „К“. Елегантен господин. Отваряй си добре очите, та да го видиш, когато слезе пак долу. Може да е твоят чичо. Средно висок и доста слаб. Има прошарени мустачки и носи бисерносива шапка. Хубав мъж. Аз ще ти го покажа. Ако е твоят чичо, гледай да му харесаш. Може и да направи нещо за теб… да ти подари една-две якички — добави той със смях.

Клайд също се засмя, като че ли тази шега му допадна, макар всъщност да се беше сащисал. Чичо му Самюъл! И в този клуб! Е, това бе тъкмо случай да му се представи. Беше имал намерението да му пише още преди да си намери тази служба, но сега той беше тук, в този клуб, и стига да поиска, може да му заговори.

Но чакай! Какво ли ще си помисли чичо му за него, ако реши да му се представи? Защото той все пак е пиколо и работи като такъв в този клуб. Какво например може да е отношението на чичо му към момчетата, които работят като пиколо, особено на негова възраст? Защото вече е навършил двадесет години и е доста голям за пиколо, разбира се, ако възнамерява да стане някога нещо друго. При своята заможност и високо положение чичо му може да смята работата на пиколо за долна, особено за един пиколо, който случайно му се пада роднина. Навярно не би искал да има нищо общо с него… може да не поиска дори изобщо да му говори. В това състояние Клайд прекара цели двадесет и четири часа, след като научи, че чичо му е отседнал в този хотел.

Другия следобед обаче, като го видя най-малко пет-шест пъти и можа да си състави най-благоприятна представа за него, понеже чичо му изглеждаше много деен, буден, проницателен, толкова различен във всяко отношение от баща му и толкова богат и почитан от всички тук, той започна да се чуди, дори да се бои от време на време дали няма да пропусне този щастлив случай. Защото чичо му съвсем не му се виждаше нелюбезен — тъкмо обратното, много приятен. И когато по предложение на Ратърър се качи в стаята на чичо си да вземе писмо, което трябвало да се изпрати по специален човек, чичо му почти не го погледна, а просто му подаде писмото и половин долар.

— Погрижи се писмото да бъде занесено веднага, а парите задръж за себе си — каза той.

Клайд беше толкова развълнуван в момента, че се изненада как чичо му не се досети, че е негов племенник. Но той явно не го позна. И Клайд си отиде малко оклюмал.

По-късно, когато бяха дошли пет-шест писма за чичо му, Ратърър заговори на Клайд за това.

— Ако искаш да отидеш при него още веднъж, ето ти случая. Занеси му писмата. Мисля, че е в стаята си.

И Клайд след известно двоумене най-после взе писмата и се запъти пак към апартамента на чичо си.

Чичото пишеше по това време и само извика „Влез!“. Тогава Клайд влезе и с доста загадъчна усмивка рече:

— Има поща за вас, господин Грифитс.

— Много ти благодаря, синко — отговори чичо му и бръкна в джоба на жилетката за дребни пари, но Клайд се възползва от случая и възкликна:

— О, не, не искам нищо за това. — И преди чичо му да може да каже още нещо, макар и да му протягаше някакви пари, Клайд добави: — Мисля, че сме роднини, господин Грифитс. Вие сте господин Самюъл Грифитс, собственикът на фабриката за яки в Ликъргъс, нали?

— Да, струва ми се, че имам нещо общо с това предприятие. Вие кой сте? — отвърна чичо му с изпитателен поглед.

— Аз се казвам Клайд Грифитс. Баща ми, Ейса Грифитс, ако се не лъжа, е ваш брат.

При споменаването на този брат, който, както бе известно на всички членове на семейството му, явно не блестеше с материалните си успехи, лицето на Самюъл Грифитс едва забележимо се помрачи. Защото споменаването на Ейса събуди в паметта му една доста неприятно набита и положително не особено спретната фигура — на по-малкия му брат, когото не беше виждал от толкова години. Най-скорошният му ясен спомен за него беше като младеж на около Клайдовата възраст в дома на баща им близо до Бъртуик, щата Върмонт. Но колко различен беше бащата на Клайд — нисичък, дебел, лошо скроен и умствено, и физически — мазен и като че ли малко сълзлив. Брадичката му беше безволева, очите — воднистосини, косата — ситно къдрава. А този негов син бе спретнат, жив, хубав и очевидно с добри обноски и схватлив, каквито бяха обикновено повечето пикола, както бе забелязал.

Обаче Самюъл Грифитс, който заедно с по-големия си брат Алън бе наследил почти цялото скромно състояние на баща им (и то поради предубеждението, изпитвано от Джоузеф Грифитс към най-малкия му син), винаги имаше чувството, че спрямо Ейса може да е била извършена неправда. Защото, след като Ейса не се показа нито практичен, нито умен, баща му се опита първо да го принуди да работи, сетне да не му обръща внимание и накрая, когато той беше горе-долу колкото Клайд, го изпъди, а след това остави цялото си имущество — около тридесет хиляди долара — по равно на двамата по-големи братя, а на Ейса завеща само някакви си хиляда долара.

Именно тази мисъл във връзка с по-малкия брат го караше сега да се вглежда доста любопитно в Клайд. Защото момчето, доколкото можеше да забележи, по нищо не приличаше на малкия му брат, прокуден от бащината им къща преди толкова години. То по-скоро напомняше собствения му син Гилбърт, с когото, както сега откриваше, имаше голяма прилика. Също така въпреки всичките страхове на Клайд фактът, че момъкът е на някаква служба в този интересен клуб, явно правеше впечатление на чичо му. Защото за Самюъл Грифитс, чийто живот протичаше сред горе-долу ограничените обществени прояви и обстановка на Ликъргъс, характерът и реномето специално на този клуб внушаваха уважение. А младите хора, които обслужваха гостите на такова заведение, се отличаваха в повечето случаи с експедитивност и скромно държане. Ето защо, като наблюдаваше застаналия пред него Клайд в спретнатата сиво-черна униформа, с вид на човек, чиито обноски поне бяха превъзходни, това го караше да гледа момчето благосклонно.

— Какво разправяш! — възкликна той с интерес. — Значи, ти си син на Ейса. Гледай ти! И това ако не е изненада! Знаеш, аз не съм го виждал, нито съм имал писмо от него най-малко… е, да кажем, двайсет и пет-шест години. Последното писмо получих, когато той живееше, ако не се лъжа, в Гранд Рапидс или тук. Предполагам, че не е тук сега.

— О, не, господине — отговори Клайд, който се радваше, че може да подкрепи това. — Цялото семейство живее в Денвър. Аз съм тук сам.

— Предполагам, че баща ти и майка ти са живи.

— Да, господине. И двамата са живи.

— И продължава да се занимава с религиозна работа, нали… баща ти?

— Е, да, господине — отговори Клайд колебливо, понеже все още беше убеден, че тази форма на религиозна работа, която върши баща му, е най-жалка и най-незначителна за обществото. — Само че църквата, която възглавява сега, е свързана с къща с мебелирани стаи. Около четирийсет стаи, мисля. Той и майка ми управляват тоя дом и мисията.

— Аха, разбирам.

Клайд толкова много искаше да направи по-добро впечатление на чичо си, отколкото му позволяваше истинското положение, че беше готов да попреувеличи.

— Много се радвам, че са толкова добре — продължи Самюъл Грифитс, доста повлиян от изящния и енергичен вид на Клайд. — Предполагам, че такава работа ти харесва?

— Е, не съвсем. Не, господин Грифитс, не ми харесва — отвърна бързо Клайд, доловил веднага възможностите, които откриваше този въпрос. — Изкарва се добре. Но не ми харесва начинът, по който трябва да печеля парите, които получавам тук. Това съвсем не отговаря на моята представа за заплата. Но ми се наложи да постъпя тук, защото не получих възможност да изуча някакъв определен занаят, нито да вляза в някое предприятие, където бих имал истински случай да се издигна и да стана нещо. Майка ми искаше да ви пиша веднага и да ви питам дали няма някаква възможност да започна работа във вашето предприятие и да напредна, но се опасявах, че това може да не ви хареса, и затова не ви писах.

Той замълча усмихнат, но все пак с въпросителен поглед в очите.

Чичо му го загледа сериозно за миг, доволен от неговото изражение и начина, по който подхвана този въпрос, а след това отговори:

— Да, това е много интересно. Трябвало е да ми пишеш, щом си искал да… — И тука, според навика си във всички делови въпроси, предпазливо замълча. Клайд забеляза, че чичото се колебае да го насърчи.

— Предполагам, че във вашето предприятие няма работа, която бихте ми дали да върша? — осмели се да каже той.

Самюъл Грифитс само го гледаше замислено. Тази пряка молба и му харесваше, и не му харесваше. Обаче Клайд му се виждаше поне много подходящ човек за подобно нещо. Изглеждаше буден и амбициозен — съвсем като собствения му син — и можеше лесно да заеме място в някой отдел на фабриката като началник или помощник-началник под ръководството на син му, щом придобие знания за различните производствени процеси. Във всеки случай би могъл да му даде възможност да се опита. Това нямаше никому да навреди. Освен другото то беше свързано с по-малкия му брат Ейса, на когото може би и той, и по-големият брат Алън по един или друг начин дължаха нещо, без да се говори за възстановяване на правата му на наследник.

— Да… — каза той след кратко мълчание. — Това е нещо, за което трябва да си помисля. Не бих могъл да кажа току-тъй дали има, или няма. На първо място, не бихме могли да ти плащаме толкова, колкото изкарваш тук — предупреди той.

— О, това няма значение! — възкликна Клайд, когото мисълта да се сближи с чичото привличаше повече от всичко друго. — Не бих и очаквал да получа кой знае колко, докато не мога да го заслужа, разбира се.

— А пък може случайно да откриеш, след като постъпиш, че работата във фабриката за яки не ти допада, или пък ние да открием, че не те харесваме. Съвсем не всеки подхожда за тази работа.

— Е, да, тогава не ще ви остане друго, освен да ме уволните — увери го Клайд. — Откакто чух за вас и за голямото ви предприятие, винаги съм мислил, че ще бъда подходящ за вас.

Последната забележка поласка Самюъл Грифитс. Явно той и неговите постижения са били нещо като идеал за този младеж.

— Добре — каза той. — Няма да мога да отделя повече време на този въпрос сега. Но, тъй или иначе, аз ще остана тук още ден-два и ще го пообмисля. Може би ще имам възможност да направя нещо за теб. Не мога да го кажа сега. — И се обърна доста рязко към писмата си.

А Клайд, с чувството, че е направил толкова добро впечатление, колкото позволяваха обстоятелствата, и че нещо може да излезе от тази работа, горещо му благодари и побърза да излезе.

На другия ден, като обмисли положението и реши, че Клайд, при неговата енергичност и схватливост, вероятно ще се окаже не по-малко полезен от всеки друг, Самюъл Грифитс след съответна преценка и на положението в своя дом съобщи на Клайд, че ако се отвори някоя малка служба във фабриката му, с удоволствие ще му се обади. Но не може дори да му гарантира, че такава служба ще се открие много скоро. Трябва да чака.

И тъй за Клайд не остана нищо друго, освен да размишлява колко скоро във фабриката на чичо му ще се намери място за него и дали ще се намери изобщо.

Междувременно Самюъл Грифитс се върна в Ликъргъс. А по-сетне, след като се посъветва със сина си, реши, че Клайд би могъл да бъде назначен на най-ниската длъжност в предприятието — в сутерена на фабриката, където се декатираха всички тъкани, използвани в производството на яки, и където слагаха всички новаци в това производство, които действително желаеха да изучат техническия процес, защото той имаше идеята Клайд да изучи постепенно цялото дело от долу до горе. А тъй като момъкът трябваше да се издържа сам по някакъв начин не съвсем несъвместим с положението на семейство Грифитс тук в Ликъргъс, беше решено да му се заплаща за начало щедрата сума петнадесет долара на седмица.

Защото, макар Самюъл Грифитс, също както и син му Гилбърт, да си даваше сметка, че това е малка заплата (не за обикновен чирак, а за Клайд, понеже е роднина), и двамата все пак бяха склонни да бъдат по-скоро практични, отколкото великодушни по отношение на всички, които работеха при тях, че колкото по-близо беше новакът във фабриката до границата на нуждата и лишенията, толкова по-добре. Нито единият, нито другият, можеше да търпи социалистическата теория за капиталистическата експлоатация. Както смятаха и двамата, трябваше да има висши и още по-висши обществени класи, към които да се стремят по-низшите. Трябваше да съществуват касти. Да се мъчиш прекалено да облагодетелстваш когото и да било, дори сродник, значеше безразсъдно да разстройваш и рушиш необходимия и неизбежен обществен ред. Когато имаш работа с класи и личности, които в търговско или финансово отношение стоят по-долу от теб, трябва да постъпваш с тях според нормите, с които са свикнали. А най-добри са тези норми, които поддържат у по-низшите индивиди ясното съзнание колко е трудно да печелиш пари; които ги карат да разберат колко необходимо е то за всички, заети в онова, което и двамата смятаха за единственото наистина важно градивно дело в света — материалното производство; да разберат доколко съществено е да бъдеш обучен, при това в най-големи тънкости и най-системно, на всички подробности и процеси, съставляващи това градивно дело. Ето защо трябва да привикват към оскъден и пестелив живот. То е полезно за техните нрави. То формира и закалява умовете и душите на онези, на които е предопределено да се издигнат. А тези, на които не е предопределено, трябва да се оставят там, където са.

И така, около седмица след това, когато естеството на работата, която трябваше да върши Клайд, бе окончателно определено, Самюъл Грифитс лично му изпрати в Чикаго писмо, в което съобщаваше, че ако желае, може да се яви кога да е в течение на следващите няколко седмици. Но трябва да уведоми за пристигането си поне десет дена предварително, за да може да бъде съответно настанен. А когато дойде, трябва да потърси господин Гилбърт Грифитс в канцеларията на фабриката, който ще се погрижи за него.

След получаването на това писмо Клайд бе силно развълнуван и веднага писа на майка си, че е сполучил да си осигури служба при чичо си и заминава за Ликъргъс. Също, че сега ще се опита да постигне истински успех. Тогава тя му отговори с друго писмо, в което го убеждаваше да бъде извънредно предпазлив в поведението си и в избора на другарите. Лошите другари били в корена на почти всички грешки и несполуки, сполитащи амбициозни младежи като него. Само да избягвал злонамерени, безразсъдни и твърдоглави момчета и момичета и всичко щяло да се нареди. Толкова лесно било млад мъж с неговата външност и характер да бъде отклонен от правия път от някоя лоша жена. Видял какво го сполетя в Канзас сити. Но сега бил още млад и щял да работи за човек, който е много богат и който би могъл да направи толкова много за него, само да пожелае. Трябвало да й пише често за резултата от усилията му тук.

И тъй, след като уведоми чичо си, както го беше молил, в края на краищата Клайд замина за Ликъргъс. Но при пристигането си в града, понеже в съобщението на чичо му не се посочваше определен час, в който да се яви във фабриката, не отиде там веднага, а вместо това потърси най-големия хотел — „Ликъргъс Хаус“.

Сетне, като видя, че разполага с доста време, и понеже беше много любопитен да узнае какъв е този град, в който ще работи, и какво положение заема в него чичо му, излезе да го поразгледа с мисълта, че представи ли се веднъж и започне работа, може да няма скоро такава възможност. Тъй Клайд излезе на Сентръл авеню, самото сърце на Ликъргъс, което в тази си част се пресичаше от няколко търговски улици, и тези улици заедно със Сентръл авеню по протежение от няколко преки в двете посоки като че ли представляваха деловия център — средището на живота и развлеченията в Ликъргъс.