Теодор Драйзер
Американска трагедия (16)

XVI

Вярна на обещанието си, на другия ден Хортензия отиде при господин Рубенстайн и с цялата си присъща хитрост му изложи с доста премълчавания естеството на затруднението, пред което се намираше. Дали има някаква възможност да получи палтото за сто и петнадесет долара при по-леки условия, на изплащане? Главата на господин Рубенстайн моментално тържествено се заклати. Техният магазин не продавал на изплащане. Ако искал да търгува по този начин, можел да поиска за това палто двеста долара и много лесно да ги вземе.

— Но аз бих могла да ви платя не по-малко от петдесет долара, когато го взема — настоя Хортензия.

— Прекрасно. Но кой може да ми гарантира, че ще получа останалите шейсет и пет, и кога?

— Идущата седмица двайсет и пет, по-идущата двайсет и пет и още по-идущата петнайсет.

— Разбира се. Но да предположим, че на другия ден, след като вземете палтото, ви прегази някой автомобил и ви убие. Тогава какво? Откъде ще получа парите си?

Това беше наистина труден въпрос. И нямаше никакъв начин да докаже, че някой ще заплати палтото. А преди това се налагаха толкова разправии: да сключи договор и да намери някой наистина надежден човек (да речем банкер) да приподпише като поръчител. Не, тяхната фирма не продавала на изплащане. Те работели в брой. Точно затова палтото й било предложено за сто и петнадесет, но нито долар по-малко. Нито долар!

Господин Рубенстайн въздъхна и продължи да говори. И най-после Хортензия го попита дали не може да му даде седемдесет и пет долара на ръка и да доплати другите четиридесет следващата седмица. Дали ще й даде тогава палтото — да си го занесе у дома?

— Но една седмица… една седмица… какво представлявала една седмица? — мъчеше се да я убеди господин Рубенстайн. — Щом можете да ми донесете седемдесет и пет идущата седмица или утре, а другите четирийсет след още една седмица или десет дена, защо да не почакате една седмица и ми донесете всичките сто и петнайсет? Тогава палтото ще е ваше без всякакви затруднения. Оставете палтото. Елате пак утре и ми платете двайсет и пет или трийсет долара по сметка и аз ще го извадя от витрината и ще го прибера за вас. Тогава никой няма да може дори да го види. Донесете ми остатъка след една седмица или след две седмици. И тогава то ще си е ваше. — Господин Рубенстайн обясняваше положението, сякаш беше нещо много трудно за разбиране.

Но доводът, както го изложи, бе достатъчно тежък. След това Хортензия нямаше много-много за какво да спори. Въпреки това настроението й доста се понижи. Като си помислеше, че не може да го вземе сега! И все пак, щом излезе от магазина, отново се развесели. Защото в края на краищата времето ще мине бързо и ако Клайд устои на своята част от споразумението, палтото ще бъде нейно. Важното сега е да го накара да й даде двадесет и пет или тридесет долара, с които да осигури тази чудесна покупка. Обаче щом си помисли, че сега ще трябва нова шапка, която да отива на палтото, реши да му каже, че палтото струва сто двадесет и пет, а не сто и петнадесет долара.

Когато окончателното положение бе изложено пред Клайд, това споразумение му се видя много приемливо — като вземеше всичко под внимание, можеше да си отдъхне от чувството на напрежение, което го бе обзело след последния разговор с Хортензия. Защото в края на краищата не бе успял да измисли как да събере повече от тридесет и пет долара през тази първа седмица. Следващата щеше да е малко по-лесна, защото тогава, както си беше казал, възнамеряваше да вземе, ако може, двадесет или двадесет и пет назаем от Ратърър, които заедно с двадесет или двадесет и петте, събрани от бакшишите, щяха да бъдат напълно достатъчни за изплащане на втората вноска. По-другата седмица смяташе да заеме поне десет или петнадесет от Хеглънд (може би и повече), а ако това не стигне за нужната сума, да заложи за петнадесет долара часовника, който си беше купил преди няколко месеца. Би следвало да му дадат най-малко толкова: той му беше струвал петдесет.

Но сега му дойде наум и за Еста, която чакаше в мизерната си стаичка нещастния завършек на единствения си любовен роман. Как ли щеше да се справи, питаше се той, дори въпреки факта, че се страхуваше да не го забъркат и него във финансовите затруднения на Еста и на семейството. Баща му не можеше, пък и никога не бе могъл, да окаже някаква парична помощ на майка му. И все пак, ако поради това задачата бъде прехвърлена върху самия него, как ще се справи той? Защо му трябва на баща му вечно да продава от къща на къща часовници и килими и да държи проповеди по улиците? Защо не могат майка му и баща му да се откажат от тази своя мисия?

Но той си знаеше, че положението не ще може да се оправи без негова помощ. И доказателство за това получи към края на втората седмица след споразумението си с Хортензия, когато се обличаше в спалнята си и имаше петдесет долара в джоба, които смяташе да й даде идущата неделя, а майка му надзърна вътре и рече:

Бих искала да те видя за една минутка, преди да излезеш, Клайд.

Забеляза, че тя беше много мрачна, когато каза това. Всъщност от няколко дни вече долавяше, че нещо й тежи. Същевременно непрекъснато си беше повтарял, че както е заангажирал всичките си средства, не би могъл да направи нищо. Или ако направи нещо, то значи да загуби Хортензия. Това не можеше да допусне!

И все пак какво приемливо извинение би могъл да представи на майка си, като и откаже малко да й помогне, особено ако се вземат под внимание дрехите, които носеше, и както ходеше тук-там под вечния предлог, че работи, но вероятно тя не се лъжеше чак толкова, колкото той си мислеше. Разбира се, само преди два месеца се беше задължил да й плаща по десет долара седмично повече в течение на пет седмици и го направи. Но по всяка вероятност с това само й доказа, че разполага с толкова излишни пари, та ги дава, макар да се беше помъчил да й подчертае на времето, че се лишава от най-необходимото, за да го прави. И все пак колкото и да му се искаше да й помогне, не можеше, обладан от желанието да притежава Хортензия.

Той излезе след малко във всекидневната и както винаги майка му веднага го заведе на една от пейките в мисията — неприветлива и студена стая в тези дни.

— Мислех, че няма да ми се наложи да ти говоря за това, Клайд, но не виждам друг изход. Нямам никой друг освен теб, на когото да се осланям сега, когато ти вече ставаш мъж. Но трябва да ми обещаеш да не го казваш на никого: на Франк, Джулия или баща ти. Не искам те да знаят. Но Еста се е върнала в Канзас сити и е в много тежко положение и просто не зная какво да правя с нея. Аз разполагам с толкова малко пари, а баща ти вече не може кой знае колко да ми помага.

Тя прокара замислено уморена ръка по челото си и Клайд разбра какво ще последва. Първата му мисъл бе да се престори, че не е знаел за връщането на Еста в града, понеже се беше преструвал вече тъй дълго. Но сега изведнъж, изправен пред признанието на майка си и пред необходимостта да се престори на изненадан, ако иска да продължи измамата, каза:

— Да, знам.

— Ти знаеш? — повтори учудено майка му.

— Да, знам — каза пак Клайд. — Една сутрин, когато минавах оттам, видях те да влизаш в оная къща на Боудри стрийт — обясни той доста спокойно. — А след това видях и Еста да поглежда през прозореца. И след като ти си отиде, влязох.

— Преди колко време е било това? — попита майка му не за друго, а за да спечели време.

— Ами, мисля, преди пет-шест седмици. След това се отбивах един-два пъти при нея, само че и Еста не искаше да разправям за това.

— Тц-тц-тц! — изцъка с език госпожа Грифитс. — Значи, ти знаеш какво е положението й.

— Да — отвърна Клайд.

— Е, кому каквото е писано — рече тя с примирение. — Не си споменавал това пред Франк или Джулия, нали?

— Не — отговори Клайд замислено, като си казваше колко безуспешен е бил опитът на майка му да запази всичко в тайна. Не беше способна да измами никого, същият беше и баща му. Смяташе, че сам той е далече, далече по-хитър.

— И не бива! — сериозно го предупреди майка му. — Мисля, че не е много добре за тях да знаят. И без това е достатъчно лошо — добави тя с присвита от огорчение уста, докато Клайд мислеше за себе си и Хортензия.

— Само като си помисля — продължи тя след миг и очите й се забулиха с печална, всеобгръщаща сива мъгла — как навлече това на себе си и на всички ни! И то когато трябва да минаваме с толкова малко, без друго. И след всичките наставления, които е получавала… възпитанието. „Пътят на грешника…“

Тя поклати глава, събра двете си ръце и здраво ги стисна, а Клайд гледаше пред себе си, мислеше за положението и за всичко, което то можеше да означава за него.

Майка му седеше съвсем сломена и озадачена от ролята, която е изиграла самата тя във всичко това. Всъщност беше лъгала, както и всички други. И ето Клайд сега бе напълно осведомен за всичките й лъжи и хитрини и й се виждаше, че изглежда глупава и лицемерна. Но не се ли беше опитала да го спаси от всичко това… него и другите? И той беше достатъчно голям да го разбере сега. Все пак тя се залови да обяснява защо и да повтаря колко ужасно й се струва всичко това. Същевременно, както му обясни по-нататък, сега се видяла принудена да се обърне към него за помощ във връзка е това положение.

— Еста скоро ще бъде много зле — изведнъж продължи тя, като надмогна себе си очевидно без да има сили или поне желание да гледа Клайд, докато му го казва, и все пак твърдо решила да бъде колкото може по-откровена. — Много скоро ще й трябва лекар и някой, който да стои при нея през цялото време, когато аз не съм там. Трябва да намеря отнякъде пари… поне петдесет долара. Не би ли могъл да ми намериш толкова по някакъв начин от някой от младите си приятели, а? Само назаем за няколко седмици? Ти би могъл да ги върнеш скоро, знаеш, стига да искаш. Няма да искам да ми плащаш нищо за стаята, докато не ги върнеш.

Тя гледаше Клайд тъй напрегнато, тъй настойчиво, че той се чувстваше съвсем потресен от безспорната състоятелност на молбата й. И преди да успее да добави нещо към тревожното угнетение, което помрачаваше лицето на майка му, тя додаде:

— Ония другите пари бяха за нея, нали знаеш, за да мога да я доведа тук, след като нейният… нейният… — тя се подвоуми, докато намери подходяща дума, но най-после довърши: — нейният съпруг я изоставил там в Питсбърг. Предполагам, че ти го е разправила.

— Да, разправи ми — отговори Клайд тежко и печално. Защото положението на Еста в края на краищата беше безспорно критично, нещо, за което не се беше замислял досега.

— Ау, майко! — възкликна той, терзан от мисълта за петдесетте долара в джоба си (точно сумата, необходима на майка му) и тяхното предназначение. — Не знам дали ще мога да направя нещо, или не. Не познавам чак толкова добре никое от момчетата там, за да поискам такова нещо. Пък и те не печелят повече от мен. Бих могъл да взема назаем нещичко, но няма да е кой знае колко.

Той се запъна и преглътна, защото не му беше лесно да лъже майка си по този начин. Всъщност никога не му се беше случвало да лъже във връзка с нещо така мъчително и да лъже тъй жалко. Защото имаше петдесет долара в джоба си в момента с Хортензия от едната страна и майка му и сестра му от другата и тези пари щяха да помогнат на майка му да разреши затрудненията си в същата степен, както и на Хортензия, и то по-почтено. Колко ужасно беше да не й помогне! Как можеше да й откаже наистина! Клайд нервно облиза устни и прекара ръка през челото, защото от възбуждение по лицето му бе избила пот. Чувстваше се угнетен, безчестен, неспособен да се справи с положението.

— А нямаш ли някакви свои пари, които би могъл да ми дадеш още сега, а? — полуумолително попита майка му. Защото имало редица неща, необходими във връзка с положението на Еста, за които трябвали пари незабавно, а тя имала тъй малко.

— Не, нямам, майко — каза Клайд, погледна я за миг плахо и веднага извърна очи, тъй че ако самата тя не беше така залисана, можеше да прочете по лицето му, че я лъже.

В действителност той усети да го прерязва смесена болка на самосъжаление и самопрезрение, идваща от състраданието, което изпитваше към майка си. Нямаше сили дори да си представи, че ще загуби Хортензия. Тя трябва да бъде негова! Но все пак майка му изглеждаше тъй самотна и тъй безпомощна! Това беше срамно! Той се държеше низко, направо подло! Дали нямаше по-късно да бъде наказан за такова нещо?

Клайд се опита да измисли някакъв друг начин — някакъв начин да намери малко пари освен петдесетте долара, та да й помогне. Да беше имал само малко повече време — още няколко седмици! Да не й беше хрумнало на Хортензия тази прищявка за палтото тъкмо сега!

— Ще ти кажа какво мога да направя — продължи той съвсем глупаво и тъпо, докато майка му не спираше да цъка. — Ще ти помогнат ли пет долара?

— Е, все ще е нещо — отговори тя. — Все ще ми послужат.

— Добре, толкова мога да ти дам — каза Клайд, като си мислеше да ги навакса от бакшишите през седмицата и се уповаваше на по-добър късмет през следващите дни. — Пък аз ще видя какво мога да направя идущата седмица. Може би ще мога да ти дам десет. Не мога да обещая със сигурност. Трябваше да взема назаем част от тия другите пари, дето ти дадох, и още не съм ги върнал всичките, ако взема да се моля сега за още, ще си помислят… Е, ти знаеш как се гледа на тия работи.

Майка му въздъхна и си помисли какво нещастие е да прибягваш за такава помощ до сина си. И то тъкмо когато се мъчи да стъпи на крака. Какво ли ще си мисли той за всичко това след години? Какво ще мисли за нея… за Еста… за семейството? Защото въпреки цялата му амбиция и смелост, и желанието да излезе от дома и да работи, винаги й се беше струвало, че Клайд не е от много здравите физически, нито устойчивите морално или умствено. Колкото се отнасяше до неговите нерви и преживявания, от време на време той като че ли повече приличаше на баща си, отколкото на нея. А в повечето случаи беше толкова лесно да го възбуди човек — да го накара да прояви напрежение и принуденост, — сякаш не ги издържаше и тях. И не друг, а тя, заради Еста и заради мъжа си и техния несполучлив съвместен живот, трупа по-голямата част от тези тежести върху него.

— Е, щом не можеш, значи, не можеш — промълви тя. — Трябва да се помъча да измисля някакъв друг изход. — Но в момента не виждаше никакъв.