Теодор Драйзер
Американска трагедия (100)

XXXIV

Мястото на действието беше официалната резиденция на новоизбрания губернатор на щата Ню Йорк, около три седмици след като Макмилан съобщи новината на Клайд. След много предварителни и безуспешни опити от страна на Белнап и Джефсън да издействат замяната на смъртната присъда на Клайд с доживотен затвор (те подадоха по приетия ред молба за помилване заедно с всички бележки, които имаха да направят по отношение неправилното тълкуване на доказателствата и незаконността на представянето на писмата на Робърта в първообразната им форма, но губернаторът Уолтъм, бивш областен прокурор и съдия от южната част на щата, се видя принуден да отговори, че по съвест не вижда никакво основание да се намесва), сега госпожа Грифитс заедно с преподобния Макмилан стоеше пред губернатора Уолтъм. Защото, подтикнат от широкия интерес на обществото към крайното постановление по делото на Клайд, както и от факта, че майката на осъдения поради непоклатимата си обич, щом чула за решението на апелативния съд, веднага бе дошла пак в Обърн и непрекъснато призоваваше вестниците, а с писма и самия него към правилно разбиране на смекчаващите вината обстоятелства, свързани с падението на сина й, а също многократно искаше от него лична среща, на която би могла да изложи най-дълбокото си убеждение във връзка с всичко това, губернаторът най-после се бе съгласил да я приеме. Това не можеше да навреди. А пък можеше и да я утеши. Също така обществото с променливото си мнение, каквото и да е убеждението му по дадено дело, обикновено гледа благосклонно на всеки акт на снизхождение, разбира се, ако с него не се нарушава това убеждение. А в този случай, ако се съдеше по вестниците, обществото беше убедено, че Клайд е виновен. От друга страна, благодарение на дългите й размишления във връзка с Клайд, Робърта, мъките му през време на процеса и след това, факта, че според преподобния Макмилан той най-после е стигнал до дълбоко разкаяние и се е приобщил духовно към създателя, какъвто и да е бил първоначалният му грях, госпожа Грифитс сега бе повече от всякога убедена, че човечността, а дори и справедливостта изискват поне да му бъде подарен животът. И тъй тя стоеше пред губернатора, висок, сериозен и малко мрачен човек, който през целия си живот не бе дори и усетил треската и огъня, каквито бе изпитал Клайд, обаче който, като всецяло предан баща и съпруг, можеше много добре да си представи от какви чувства трябва да е обладана в този миг госпожа Грифитс. Но много го тревожеха ограниченията, които му налагаха фактите, както ги разбираше той, а също и дълбоко вкорененото и неизменно подчинение на закона и реда. Както и завеждащият помилванията преди него, той беше прочел преписката, представена на апелативния съд, а също и последните документи, подадени от Белнап и Джефсън. Но на какво основание можеше той, Дейвид Уолтъм, без каквито и да било нови, други данни освен едно ново тълкуване на уликите, по които е вече взето решение, да си позволи да замени смъртното наказание на Клайд с доживотен затвор? Не са ли се произнесли вече съдебните заседатели и апелативният съд, че той трябва да умре?

И затова, когато госпожа Грифитс започна да излага своята молба с треперещ глас, като се мъчеше доколкото може да проследи жизнения път на Клайд, неговите добродетели, това, че никога не е бил лошо или жестоко момче, че Робърта, ако не и госпожица X., не е напълно невинна, той само я гледаше дълбоко трогнат. Каква любов и преданост у такава майка! Колко голямо е страданието й в този час, каква вяра, че нейният син не може да бъде толкова лош, колкото доказаните факти говорят за това на самия него и на всички други.

— О, скъпи господин губернаторе, как може принасянето в жертва живота на моя син сега и след като е очистил душата си от греха и е готов да се посвети да служи на господа, да заплати на държавата за погубения живот на това нещастно момиче, който той е отнел неволно или другояче, как може? Нима милионите граждани на щата Ню Йорк не могат да проявят милосърдие? Нима вие, техният представител, не сте в състояние да упражните милосърдието, което те навярно изпитват?

Гласът й секна, тя не можа да продължи. Вместо това се обърна гърбом и тихо заплака, докато Уолтъм, разтърсен от едва сдържано чувство, само стоеше и гледаше. Нещастната жена! Явно тъй честна и искрена! Тогава преподобният Макмилан реши, че е дошло неговото време и пристъпи към своята молба. Клайд се е променил. Проповедникът не можел да говори за предишния му живот, но откакто е в затвора (или поне през последната година), той е стигнал до ново разбиране за живота и дълга си към хората и бога. Само да можеше смъртната присъда да се замени с доживотен затвор!…

А губернаторът, който бе задълбочен и съвестен човек, изслуша с дълбоко внимание проповедника, когото прецени като ревностен, одухотворен и искрен идеалист. За него нямаше съмнение, че думите на този човек, каквото и да твърдеше, бяха правдиви дотолкова, доколкото собствените му схващания му позволяваха да определи що е правда.

— Но вие лично, господин Макмилан — най-после събра сили да заговори губернаторът, — поради вашия близък контакт с него в затвора знаете ли за някой съществен факт, неспоменат при съдебното дирене, който би могъл по някакъв начин да обезсили или да отслаби някоя част от показанията, дадени пред съда? Трябва да помните, че това е съдебна процедура. Аз не мога да действам само под натиска на чувствата… Особено като вземем под внимание единодушното заключение на две различни съдебни инстанции.

Той загледа Макмилан направо в очите, а Макмилан го загледа в отговор, блед и ням. Защото сега като че ли бремето на решението за виновността или невинността на Клайд се стоварваше на неговите плещи, щеше да зависи от неговата дума. Но можеше ли да направи това? Не беше ли решил след съответен размисъл над признанията на Клайд, че той е виновен пред бога и пред закона? Нима можеше сега, заради милосърдието, въпреки най-дълбокото си душевно убеждение, да изкаже това свое убеждение другояче? Дали щеше да бъде правдиво, честно, дали щеше да има стойност пред господа? И в същия миг реши, че той, духовният наставник на Клайд, не бива в никакъв случай да загуби духовното си достойнство пред Клайд. „Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ И той веднага заяви:

— Като негов духовен наставник, а съм навлизал в живота му само откъм духовната, а не юридическата страна.

И тогава Уолтъм изведнъж реши, повлиян от нещо в държането на Макмилан, че и той, както и всички други, очевидно е убеден във вината на Клайд. И той най-после се насили да каже на госпожа Грифитс:

— Ако не ми се донесат някакви определени доказателства, които не са ми били представени и които ще поставят под въпрос законността на двете взети решения, за мен няма друг избор, госпожо Грифитс, освен да оставя присъдата така, както е била обявена. Много съжалявам… повече, отколкото мога да ви опиша. Но ако искаме правосъдието да бъде уважавано, решенията му не бива никога да се променят освен по съображения, които сами по себе си са породени от законни основания. Бих искал да мога да отсъдя иначе. Наистина! Вие ще останете в моето сърце и в молитвите ми.

Той натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят. Стана ясно, че приемът е свършил. Силно потресена и дълбоко угнетена от странното мълчание и уклончивост на Макмилан в решителния момент на приема, когато губернаторът му зададе най-важния и пряк въпрос — относно виновността на Клайд, — госпожа Грифитс не можа да каже нито дума повече. А сега какво? Накъде? Към кого да се обърне? Към бога и само към бога. Тя и Клайд трябва да намерят в техния създател утеха за неговото падение и смърт в този свят. И докато тя мислеше и продължаваше да плаче, преподобният Макмилан се доближи и благо я изведе от стаята.

Когато тя си отиде, губернаторът се обърна към секретаря си:

— Никога в живота не съм се изправял пред по-печално задължение. Ще го помня вечно. — Той се обърна и загледа снежната февруарска гледка.

И след това на Клайд останаха само още две седмици живот, през крито, след като крайното решение му бе предадено от Макмилан, но съпровождан от майка му, по чието лице Клайд разбра всичко преди още Макмилан да заговори, и от майка си чу още веднъж колко необходимо е да потърси прибежище и мир в господа, неговия спасител, той не спираше да крачи нагоре-надолу в килията и не можеше да намери нито миг покой. Защото поради това крайно, безвъзвратно обхванало го усещане, че много скоро ще умре, изпита нужда още веднъж стъпка по стъпка да си спомни нещастния си живот. Младостта. Канзас сити. Чикаго, Ликъргъс. Робърта и Сондра. Колко бързо се нижеха те и всичко, което бе свързано с тях, пред погледа му. Малкото кратки, ярки, прочувствени моменти. Желанието му за още… още… това ненаситно желание, което бе изпитвал там, в Ликъргъс, след като срещна Сондра, а сега това, това! А сега дори и то свършваше… това… това… Ами че той почти не е живял още… а тези последни две години бяха така мъчителни между смазващите стени. Пък и от този живот остават само четиринадесет, тринадесет, дванадесет, единадесет, десет, девет, осем бавно нижещи се, а сега трескави дни. Те си отиваха… отиваха си. Но животът… животът… как може човек да се лиши от това… красотата на дните… на слънцето и дъжда… работата, любовта, енергията, желанието! О не, той не иска да умре! Не иска! Защо да му говорят така непрекъснато, както майка му и преподобният Макмилан, да предостави всичките си грижи на милосърдието божие и да мисли само за бога, когато сегашният миг, сега, сега, беше за него всичко? И въпреки това преподобният Макмилан настояваше, че само в Христа и в задгробния живот имало истински покой. О да… но все пак не е ли могъл той да каже пред губернатора… не е ли могъл да каже за него, че не е виновен… или поне не съвсем виновен… само да би погледнал по този начин… този път и тогава… тогава… ами тогава губернаторът може би е щял да замени присъдата му с доживотен затвор… не е ли било възможно? Защото Клайд беше попитал майка си какво е казал преподобният Макмилан на губернатора (но без да й спомене, че е изповядал всичко пред наставника си) и тя му бе отговорила, че е казал колко искрено се е смирил Клайд пред господа, но не и че не е виновен. И Клайд си мислеше колко е странно, че Макмилан не е могъл с чиста съвест да направи за него повече от това. Колко тъжно! Колко безнадеждно! Нима никой никога не ще разбере… не ще му признае човешките, може би прекалено човешки, погрешни страсти, но от които наред с него страдат и толкова много други?

Но ако можеше да има нещо още по-лошо, то беше, че поради това, което преподобният Макмилан бе казал — или не бе могъл да каже в отговор на последния въпрос, зададен от губернатора Уолтъм (а след това и на собственото й запитване повтори същото изявление), госпожа Грифитс беше сломена от мисълта, че може би в края на краищата Клайд е тъкмо толкова виновен, колкото се бе бояла отначало. И поради това веднъж му каза:

— Клайд, ако има нещо, което не си изповядал, трябва да го изповядаш, преди да си отидеш.

— Аз изповядах всичко пред бога и пред господин Макмилан, мамо. Не е ли това достатъчно?

— Не, Клайд. Ти каза на света, че си невинен. Но ако не си, трябва да го признаеш.

— Обаче ако съвестта ми казва, че съм прав, не е ли това достатъчно?

— Не, в случай че словото божие казва друго, Клайд — отговори госпожа Грифитс неспокойно, обзета от голяма душевна мъка.

Но той предпочете да не каже нищо повече този път. Как можеше да обсъжда с майка си или със света странните неясноти, които не би могъл да разреши в изповедта си и в последвалите беседи с преподобния Макмилан? Не можеше да го направи.

И поради този отказ на сина й да й се довери госпожа Грифитс се измъчваше не само в религиозно отношение, но и като майка. Родният й син, тъй близо до смъртта, да не желае да й каже онова, което очевидно вече бе казал на господин Макмилан. Нима няма да имат за нея край изпитанията божии? И все пак заради това, което Макмилан бе вече казал — че смята Клайд, каквито и да са били греховете му в миналото, за покаял се и чист пред господа младеж, готов да застане пред своя създател, — тя беше склонна да се поуспокои. Велик е господ! Той е милостив. В неговото лоно човек добива покой. Какво е смъртта, какво е животът за този, чието сърце и душа са се помирили с бога? Те са нищо. Няколко години (колко малко още) и тя, и Ейса, а след тях братята и сестрите на Клайд ще се присъединят към него и всичките им земни мъки ще бъдат забравени. Но ако не се примирят с господа, с пълното и прекрасно съзнание за неговото присъствие, любов, грижа и милост!… От време на време сега я обземаше трепет в религиозната й екзалтация, не съвсем нормална вече, както Клайд виждаше и чувствуваше. Но и по молитвите и тревогите й за духовното му благополучие можеше да схване колко малко всъщност е разбирала винаги истинските му мисли и стремежи. Беше копнял за толкова много неща там в Канзас сити и беше имал толкова малко. Материални неща — само материални — са му се стрували много важни и колко неприятно му е било да го водят така по улиците пред всички други момчета и момичета, мнозина от които имаха всичките неща, за които той жадуваше, и колко много му се е искало да бъде където и да е другаде по света, само не и там — на улицата! Животът в мисията, който е бил тъй прекрасен за майка му, но за него тъй отегчителен! Но може да не е било правилно да мисли така? Дали? Дали господ ще има нещо против това сега? А може тя да е права в мислите си за него? Безспорно той щеше да е по-добре, ако беше следвал съветите й. Но колко е странно, че към собствената си майка, и то сега, в сетните си часове, когато повече от всичко копнееше за съчувствие — но повече от съчувствието жадуваше за истинско и дълбоко разбиране, дори и сега, и колкото тя да го обича и да му съчувства и се мъчи да му помогне с всички сили по своя суров и себепожертвувателен начин, — той пак не може да се обърне към нея и да разкаже на нея, на родната си майка, точно как е станало всичко. Сякаш имаше между тях непристъпна стена, непроницаема преграда, възникнала от липса на разбиране — защото цялата работа беше в това. Тя никога нямаше да разбере бляновете му за охолство, за разкош, за любов — любов, както я разбираше той, съпроводена от външен блясък, удоволствия, богатство, обществено положение: всичките му страстни и неизменни влечения и желания. Тя не можеше да разбере тези неща. Щеше да погледне на всичко това като на грях — злина, себелюбие. А всичко във връзка с погрешните му стъпки по отношение на Робърта и Сондра — прелюбодеяние… липса на непорочност… дори убийство. И щеше да очаква, пък и сега очаква от него ужасно да съжалява и напълно да се разкайва, докато дори и сега и въпреки всичко, което бе казал на преподобния Макмилан и на нея, не можеше да се чувства така — не съвсем така, — макар и голямо да беше желанието му да намери убежище в бога, а още по-добре щеше да е, само да беше възможно, да го намери в собственото й разбиращо и съчувствено сърце. Само да беше възможно!

Господи, всичко това е тъй ужасно! Той е така самотен, дори през малкото последни чезнещи часове (колко бързо минават дните!), и майка му, а също и преподобният Макмилан са тук при него, ала нито един от тях не го разбира!

Но освен другото, най-лошото е, че е затворен тук и няма да го пуснат. Има система — ужасна, установена система, както отдавна вече е разбрал. Желязна система. Тя действа автоматично, като машина, без помощта на хорските сърца. Тези надзиратели! С техните писма, разпитвания, приятни, но всъщност празни думи, с разните малки услуги, които извършваха, със завеждането и довеждането на затворниците от двора или от банята — те също са железни, направо машини, автомати, които те бутат и бутат, а в действителност те държат и държат в тези стени, толкова готови да ти услужат, колкото и да те убият, в случай че се съпротивяваш, но все те бутат, бутат, бутат към тази малка врата, там, от която няма избавление… няма избавление… все напред и напред, докато най-после те бутнат през нея, за да не се върнеш вече никога пак! Да не се върнеш никога пак!

Така през тези кратки, страшни дни между връщането на майка му и на преподобния Макмилан от последното им посещение при губернатора и сетния му час Клайд размишляваше и се молеше, докато най-после, изпаднал в някакъв психически ужас, пробуден от несигурността какво означава този задгробен живот и сигурността на смъртта, от вярата и прочувствеността на майка му, както и на преподобния Макмилан, който го посещаваше всеки ден със своите тълкувания на божественото милосърдие и увещания за необходимостта от пълна вяра и упование в него, сам той най-после се убеди не само че трябва да има вяра, но и че вече я има… и мир… пълен и сигурен мир. В това състояние и по настояването на преподобния Макмилан и майка му накрая той съчини с личната помощ и под ръководството на Макмилан, който промени някои изречения в негово присъствие и с негово съгласие, следното обръщение към света, а особено към младите хора на негова възраст, което гласеше:

В сянката на Долината на смъртта имам желанието да направя всичко, което да премахне всякакво съмнение в това, че съм намерил Исуса Христа, моя спасител и верен приятел. В този миг съжалявам единствено задето не съм посветил живота си нему, докато съм имал възможност да му служа.

Да можех да кажа само едно нещо, което да привлече младите хора към него, бих го сметнал за най-велика чест, дарена някога на мен. Но всичко, което мога да кажа, е: „Зная в кого съм повярвал и съм уверен, че той е мощен да запази моя залог за оня ден.“

(Този текст Макмилан му бе цитирал много пъти.)

Ако младите хора от нашата страна можеха да познаят радостта и удовлетворението от християнския живот, сигурен съм, че биха направили всичко по силите си, за да станат искрени, дейни християни, и биха се стремили да живеят, както е искал това Христос.

Няма нито едно нещо, което да съм оставил недовършено и което да ми попречи да се изправя пред моя бог, понеже зная, че греховете ми са опростени, защото бях честен и откровен в беседите с духовния ми наставник и господ знае всичко за мен.

Задачата ми е изпълнена, победата е спечелена.

Клайд Грифитс

Когато написа това — изявление, тъй малко приличащо на всичките му предишни бунтовни настроения, характерни за него дотолкова, че дори на самия него сега направи голямо впечатление разликата — и го връчи на Макмилан, проповедникът, окрилен от това постижение, възкликна:

— И победата е наистина спечелена, Клайд. „Днес ще бъдеш с мене в рая.“ Имаш обещанието му. Душата и тялото ти принадлежат на него. Да бъде навеки благословено името му!

И тогава, развълнуван докрай от своето тържество, взе двете ръце на Клайд и ги целуна, а след това го притисна в прегръдката си:

— Сине мой, сине мой, от когото съм възрадван! Чрез тебе господ наистина прояви правдата си. Спасителната си сила. Виждам го. Чувствам го. Твоето обръщение към света е действително глас божи към хората.

С тези думи той прибра в джоба писмото, за което се бяха съгласили да бъде обнародвано след смъртта на Клайд, не по-рано. И въпреки че написа това, от време на време Клайд все още се съмняваше. Дали е наистина спасен? Остава толкова малко време! Може ли да се уповава на господа с тази пълна сигурност, за която говореше в току-що написаното обръщение? Може ли? Животът е тъй странен. Бъдещето тъй неясно. Има ли наистина живот след смъртта… бог, който ще го приеме с радост, както настояват преподобният Макмилан и майка му? Има ли?

Сред всичко това, два дни преди смъртта му, в последен пристъп на паника госпожа Грифитс телеграфира на достопочтения Дейвид Уолтъм: „Можете ли да заявите пред бога, че не се съмнявате във виновността на Клайд? Моля, телеграфирайте. Ако не можете, нека смъртта му да тежи на вашата съвест. Майка му.“ А Робърт Феслър, секретарят на губернатора, отговори с телеграма: „Губернаторът Уолтъм смята, че няма основание да се намеси в решението на апелативния съд.“

Най-сетне настъпи последният ден, последният час; Клайд бе преместен в килия в „Старият дом на смъртта“, където след бръснене и къпане му дадоха черни панталони, бяла риза без яка, която щяха да разкопчаят на врата, нови филцови чехли и сиви чорапи. Така облечен, той получи позволение още веднъж да се види с майка си и с Макмилан, които бяха допуснати от шест часа вечерта до четири часа на утрото на смъртта му да останат до него и да го напътстват в любовта и милосърдието божие. А после, в четири, се появи директорът на затвора, за да каже, че за съжаление е време госпожа Грифитс да напусне и да остави Клайд на грижите на господин Макмилан (такова било печалното изискване на закона, обясни той). И тогава Клайд се прости за сетен път с майка си, преди което с прекъсвания и с болезнено свито сърце успя да каже:

— Мамо, трябва да ми повярваш, че аз умирам безропотно и с примирение. Няма да бъде много трудно. Господ е чул молитвите ми. Той ми е дарил сили и покой. — Но на себе си рече: „Дали?“

А госпожа Грифитс възкликна:

— Синко! Сине, аз го зная, зная го! Аз също вярвам. Аз зная, че моят спасител е жив и ще те избави. Макар и да умираме, ние ще останем живи! — Тя гледаше към небето и сякаш се беше сковала. Но изведнъж се обърна към Клайд, прегърна го и притиснала го силно и продължително до себе си, прошепна: — Синко… детенцето ми…

Гласът й се пресече и заглъхна, тя се задушаваше, всичките й сили като че преливаха в него, докато почувства, че ако не си отиде, ще падне… Тогава бързо, със залитане, се обърна към директора, който чакаше, за да я заведе при обърнски приятели на Макмилан.

И ето в мрака на зимното утро настъпи сетният миг: дойдоха надзирателите, първо да цепнат десния крачол на панталоните, където трябваше да се сложи металическата пластинка, а после си отидоха, за да дръпнат завесите пред килиите.

— Боя се, че е време. Бъди смел, сине мой. — Това беше Макмилан, който стоеше до него заедно с преподобния Гибсън и беше видял приближаващите се надзиратели.

И Клайд стана от леглото, на което, седнал до преподобния Макмилан, бе слушал четенето на четиринадесетата, петнадесетата и шестнадесетата глава на Евангелието от Йоана: „Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в бога и в мене вярвайте.“ А после — сетният път с преподобния Макмилан отдясно и преподобния Гибсън отляво, с надзиратели отпред и отзад. Но вместо обичайните молитви преподобният Макмилан провъзгласи:

— „Смирете се под крепката ръка божия, за да ви въздигне, кога дойде време. Всичките си грижи нему възложете, защото той се грижи за вас. Пребъдвайте в мир. Мъдри и праведни са пътищата на този, който е призвал нас за вечната си слава в Исуса Христа, сам, след кратковременното ни страдание. Аз съм пътят, истината и животът, никой не идва при моя отец, освен чрез мене.“

Но когато Клайд влезе през първата врата, за да отиде в стаята със стола, чуха се разни гласове:

— Сбогом, Клайд!

И Клайд има достатъчно земни мисли и сили, за да отговори:

— Сбогом на всички!

Обаче гласът му прозвуча тъй странно и отпаднало, дори на самия него, тъй отдалече, сякаш идваше от друго същество, което върви до него. Краката му крачеха, но като че машинално. И той долавяше това познато влачене на краката, докато го водеха все нататък и нататък към онази врата. Ето я и нея; сега я отварят. Ето го… най-после… столът, който тъй често бе виждал в сънищата си… от който така се е страхувал… при който сега го заставят да отиде. Водят го към този стол… напред… напред… през тази врата, която сега е отворена… но която тъй бързо пак ще се затвори към целия земен живот, който е успял да познае.

След четвърт час преподобният Макмилан, пребледнял и капнал, посърнал и дори с малко несигурни крачки, като човек изтощен физически, излезе през студената врата на затвора. И тъй безсилен, тъй слаб, тъй блед още бе този зимен ден — досущ като самия него. Мъртъв! Той, Клайд, бе вървял тъй неспокойно и все пак доверчиво до него едва преди няколко минути… а сега е мъртъв. Правосъдие! Такива затвори. Силни, покварени хора, които вече се глумят, където Клайд се е молил. Тази изповед! Дали той е отсъдил правилно… с мъдростта божия, доколкото господ му е дал да прозре мъдростта? Дали? Очите на Клайд! Сам той, преподобният Макмилан, насмалко не загуби свяст до него, когато му слагаха на главата шлема… когато пуснаха ток… повдигаше му се, трепереше и трябваше да го изведат от стаята — него, на когото Клайд се осланяше. И трябваше да моли бога за сили… още му се молеше.

Той тръгна по безмълвната улица, но трябваше да спре и да се облегне на едно дърво, безлистно през зимата, тъй голо и печално. Очите на Клайд! Този поглед, когато се отпусна безсилно на ужасния стол, устремил очи неспокойно и както му се стори, умолително и смаяно към него и обиколилите го хора.

Дали е постъпил правилно? Дали решението, което беше взел пред губернатора Уолтъм, е било наистина разумно, справедливо и милосърдно? Не е ли трябвало да му каже… че може би… може би… че се е поддал на тези други влияния?… Нима никога вече нямаше да има душевен покой?

„Аз зная, моят спасител е жив и ще го запази в онзи ден.“

След това той обикаля и обикаля дълги часове, докато можа да се яви пред майката на Клайд, която от четири и половина стоеше на колене в дома на преподобния Франсис Голт и жена му, служители на Армията на спасението в Обърн, и се молеше за душата на своя син, когото все още се мъчеше да си представи в прегръдките на създателя.

— „Зная в кого съм повярвала“ — беше част от молитвата й.