Мариса Мейър
Уинтър (99)

Глава деветдесет и седма

— Всичките?

Синдер се усмихна на възклицанието на Ико. Радостта на андроида при вида на безбройните рокли я направи по-щастлива, отколкото ако ги беше облякла.

— До последната. Повече не искам да ги виждам — отвърна Синдер.

И бездруго Левана беше навсякъде — парфюмът й, тоалетите й, бижутата й. Гардеробът на леля й не я интересуваше — но Ико го желаеше и го получи.

Синдер никога не бе виждала Ико тъй доволна. Дори когато Трън й донесе тялото на ескорт дроид, намерено в пустинята, и когато резервните части пристигнаха от Земята. Тогава Синдер й каза, че с толкова много повреди по-евтино би излязло да инсталира чипа й в съвсем ново тяло. Можеше да си избере който модел пожелаеше. Но Ико отказа. Беше се привързала към тялото си, а и никой от приятелите й не го сменяше.

Синдер не възрази.

Единственото обновление, което Ико поиска, беше чифт нови очи, които сменяха цвета си според настроението й. Днес те грееха в лъчисто жълто. Щастлива, щастлива, щастлива.

— Нали нямаш против да обличам роклите? — попита тя, свали от закачалката една розово-оранжева рокля по тялото и я допря до гърдите си.

— Не и щом те правят щастлива.

— Къде ли ще ги нося? — Преди Синдер да й отговори, тя махна с ръка. — Все едно. Къде ли пък няма да ги нося? — Тя закачи тясната рокля и пак огледа гардероба. Очите й потъмняха с тъмното жълто на лютичето и с малко зелено по края. — Чувствам се виновна.

— Виновна?

Ико изпухтя и сложи ръце на кръста. Но само след минута-две пак засия.

— Сетих се! Ще си избера десетте любими рокли, а останалите ще ги продам за ескорт дроиди. Ще използваме парите, за да построим училища в крайните сектори или за нещо подобно. — Тя опипа един фин дантелен ръкав и погледна Синдер. — Какво мислиш?

Ако очите на Синдер можеха да показват настроенията й, щяха да бъдат сапфиреносини от гордост.

— Мисля, че идеята ти е чудесна!

Ико засия и отново взе да преглежда роклите по закачалките, а в това време Синдер се обърна към огледалото, което беше взела назаем от един от земните кораби. Все още не можеше да свикне да се вижда така… царствена.

Роклята й беше нова. Отначало смяташе да облече една от роклите на Уинтър, но няколко артемизиански шивачки я бяха помолили да им позволи да й ушият тоалет за коронацията, защото това щяло да бъде чест за тях. Роклята надмина всичките й очаквания. Беше ушита от огромно количество платове в официалните цветове на Луната — бяло, червено и черно. Тежките поли висяха отстрани като камбана, а отзад се стелеше дългият шлейф. Долният край и корсажът бяха извезани с червени и черни скъпоценни камъни. Скромното деколте и широките презрамки, които покриваха раменете й, завършваха прекрасно роклята.

Синдер очакваше да й направят и ръкавици, за да скрият киборгската й ръка, но те не го сториха.

— Без ръкавици — рече едната, когато Синдер я попита. — И без воал.

На вратата се почука и стражът Кини влезе.

— Ваше Величество — поздрави я той с почтително изражение. — Госпожо съветник — обърна се той към Ико и свъси вежди.

Очите на Ико добиха меден цвят от гордост от новата й титла, макар че на свой ред погледна сърдито стража.

— Да, Кини?

— Капитанът и екипажът му искат да ги приемете.

— Ха! — чу се гласът на Трън от коридора. — Казах ли ви, че ще го накарам да ме нарича капитан.

Синдер завъртя очи.

— Нека влязат.

Те се изсипаха, преди Кини да ги пусне, ухилени до уши и облечени официално за случая. Дори Вълка носеше костюм, макар че не беше лесно да му го намерят по мярка тъй бързо. Червената му риза беше в тон с яркочервената рокля на Скарлет, която поразително, но приятно за окото, се различаваше от цвета на косата й. Трън беше със смокинг с папийонка. Той буташе Крес на носещото се във въздуха чудо. Синдер беше чула, че раните й заздравяват и до края на седмицата ще може да ходи сама. Тя беше облечена с една от прозрачните жълти рокли на Уинтър, скъсена отдолу, за да й стане. Хиацинт беше с униформа, но бе заменил обичайната броня за рамене с красиви еполети. Приличаше на принц до Уинтър, а тя бе дори по-красива от обичайното с бялата си рокля, която би стояла невзрачно на всеки друг. Най-отзад беше Каи с официална черна риза с висока яка.

Носеше сребърен поднос, върху който се мъдреше нещо жълто и доста странно.

Стражът се поклони и излезе, а Ико му се изплези.

— Какво става? — попита Синдер. — Коронацията започва след двадесет минути. Вече трябваше да сте се настанили.

— Идеята беше моя — рече Ико и се повдигна на пръсти. — Знаех, че ще си напрегната, затова реших да си направим малко тържество.

— И си приготвила торта?

— Скарлет я направи — рече Трън.

Скарлет отметна косата си.

— Това е лимонова торта. По рецепта на баба. Но… — Тя огледа роклята на Синдер. — … По-добре да почакаш да мине коронацията, за да не се изцапаш с глазурата.

Уинтър изсумтя и взе подноса от Каи.

— Да не бъдем жестоки. Човек не бива да пази торта за по-късно, когато може да я изяде сега. — И тя сложи тортата на скъпия копринен диван.

— Никога не съм яла торта — обади се Крес и всички я погледнаха учудено.

Ико скръсти ръце.

— Дай да не изреждаме всичките прекрасни вкуснотии, които никога не сме опитвали, става ли?

Крес я погледна съчувствено.

— Това решава въпроса — намеси се Трън. — Кой е взел сребърните прибори?

Никой не ги беше взел.

Хиацинт извади ножа си и един по един те взеха да си режат малки хапки от тортата и да ядат с ръце, докато постепенно тя заприлича на осеяната с кратери лунна повърхност.

Естествено, Синдер изцапа с жълтата глазура роклята си и доста се притесни, докато Ико нагласи гънките й така, че да скрият петното.

— Беше неизбежно — ухили се Ико. — Това е част от очарованието ти.

— Ваше Величество? — Те вдигнаха очи от тортата. Беше Кини. — Време е.

Тя се изправи с разтуптяно сърце. След нея и останалите се надигнаха. Атмосферата стана сериозна, тържествена.

Вълка, който последен взе ножа, лапна още няколко хапки, сетне го върна на Хиацинт. Хиацинт погледна омазаното с глазура и трохи острие и го пъхна обратно в тортата.

— Добре. Готова съм — рече Синдер. Коремът й се беше издул и тя едва си поемаше дъх в тясната рокля. — Готова съм, нали?

— Стой. — Ико се обърна към нея. — Усмихни се.

Синдер се усмихна притеснена, а Ико кимна гордо.

— Нямаш нищо по зъбите. Готова си.

Всички се струпаха около нея и я запрегръщаха, докато дойде ред на Каи. Той взе лицето й в две ръце и я целуна. Устата му имаше вкус на лимонова глазура.

Трън подсвирна. Ико взе да се олюлява. И целувката свърши бързо.

— Това за какво беше? — прошепна Синдер.

Каи се усмихна широко, прегърна я през раменете и я поведе към покоите на кралицата.

— Просто си мислех за хубавото бъдеще, в което присъстваш и ти.

 

 

Официалната коронация на кралица Селена Чанъри Джанали Блекбърн мина в интимен кръг, но се превърна в междугалактическа сензация. Синдер направи лотария с билети, така че да има представители от всички лунни сектори. Гостите не надхвърляха стотина души и заеха едва половината от местата за церемонията на Левана и Каи.

Коронацията беше излъчена не само във всички сектори, но и по нетскрийна на Земята. Тя се превърна в най-гледаното предаване от третата ера.

Докато Синдер вървеше по безкрайната пътека, застлана с черен килим, се опитваше да не мисли за всички хора във вселената, които я гледаха в този миг. Опитваше се да не мисли за това дали я осъждат, или й се възхищават, дали се боят от нея, или са впечатлени. Опитваше се да не гадае доколко я смятат за изчезналата принцеса и гледат на нея като на жалък киборг, престъпник, революционер или незначителен механик с голям късмет.

Опита се да не мисли и за петното от глазура на скъпата рокля.

Каи и Уинтър стояха пред олтара, потопени в сиянието на сферичните лампи. Уинтър държеше кралската корона, а Каи — церемониалния скиптър. Двамата символизираха Земята и Луната, които щяха да приемат правото й да царува. Останалите й приятели бяха заели запазените си места на първия ред. Само Трън беше на пътеката и когато Синдер мина край него, вдигна високо ръка. Тя го тупна леко, преди да се качи по стълбите.

Уинтър й смигна.

— Браво, Синдер, дружке. Не се препъна. Най-трудното мина.

Каи й се усмихна съучастнически, макар че цялата вселена ги гледаше.

— Уинтър е права. Това наистина е най-трудната част.

— Благодаря на звездите — прошепна Синдер. — А сега да свършваме.

И като си пое дъх, тя се обърна с лице към кралството си.

 

 

Бяха изчистили кръвта от пода на тронната зала, но вътре пак цареше хаос. Преобърнати столове, счупени перила, напукани плочки и надупчена от куршумите ламперия. Дори тронът имаше дупка в тапицерията от изстрела на Синдер по Левана. Въздухът миришеше на препарати.

Ужасите от бунта избледняваха. Може би не и за онези, които бяха изгубили приятел или близък, а Синдер знаеше, че още много работа ги чака, докато съберат парченцата от управлението на Левана.

Беше се заела да сформира съвет с хора от артемизианския двор и с представители на външните сектори, за да намали пропастта между прослойките. Опитваше да измисли как да пренасочи парите и работната ръка. Благородниците и чародеите вече й се противопоставяха, но това беше в реда на нещата. След време щяха да свикнат.

Синдер седеше на трона в притихналата зала и гледаше как Земята се издига над хоризонта. Артемизия беше красива, но тя копнееше да се върне у дома. А може би копнееше за дом, в който да се прибере. Той не беше тук, в пищния, изкуствен град, който не означаваше нищо за нея.

Вратите се отвориха. Каи надникна и Синдер се почувства виновна, че я хващат да седи съвсем сама на трона в мрака, макар че това беше нейният трон.

— Ето къде си била.

— Извинявай. Скрих се. Едва ли ще повярваш, но откакто станах кралица, не мога да остана и минута сама.

Каи се подсмихна и затвори вратата след себе си. Приближи се с ръка зад гърба.

— Защо не си купиш яке с качулка? Няма да повярваш колко лесно можеш да се скриеш в него. — Спря, когато зърна Земята над терасата, тъй красива и голяма в нощното небе. — Хубава гледка.

Синдер прибра кичур коса зад ухото си.

— Не искам да оправдавам Левана, но разбирам защо е искала толкова много да владее Земята.

Когато Каи не отвърна, тя плъзна поглед към него и разбра защо е дошъл. Сърцето й се натъжи.

— Заминаваш, нали?

Той се обърна към нея.

— След два земни дни — отвърна и свъси вежди извинително. — Вече доста дълго отсъствах.

Тя се опита да потисне обземащото я отчаяние. Каи ще замине. Трън, Крес, Вълка и Скарлет вече си бяха тръгнали, а след няколко дни Хиацинт и Уинтър заминаваха на първото си пътуване като посланици. Щеше да остане съвсем сама.

Е, двете с Ико щяха да останат сами.

Очакваше го. Знаеше, че Каи не може да остане вечно. Той си имаше своя страна, която да управлява.

— Така — рече тя, като се престори, че всичко е наред. — Разбирам. Ти много ми помогна, ти и Кондарен. Той… той също ли заминава?

Каи я погледна тъжно.

— Да, съжалявам.

— Но вие… трябва да се приберете у дома. Не би могло да бъде иначе.

— Ще ни дойдеш на гости — заговори той бързо. — Скоро. Ще бъде в знак на новото ни съдружие… — Замълча и се почеса по врата. — А може да измисля някой политически проблем, по който ще се наложи да работим, ако това ще помогне.

Синдер се усмихна вяло.

— Бих искала да дойда. Ще ни липсваш.

— Струва ми се, скоро ще разбереш, че на кралиците не им остава много време да бъдат самотни.

— Ще видим. — Изведнъж й стана неловко да седи на трона, извисена над Каи. Стана, скръсти ръце на гърдите си и тръгна бавно към терасата. Тревогата нарастваше в гърдите й. Два дни. Още два дни и той ще си замине.

А толкова много неща й се щеше да му каже, но два дни не стигаха да излее всичко, особено когато думите засядаха на гърлото й.

— Странна работа — рече Каи, като се приближи, отново отправил взор към Земята. — Толкова дълго се опитвах да избегна съюза с Луната. А сега, когато подписахме договора и войната свърши… бракът не ми се вижда чак толкова лош.

Сърцето й подскочи. Каи я погледна, а сетне се усмихна свенливо, но и уверено. Същата усмивка от деня на срещата им на пазара. След като дълго мълчаха неловко, той се засмя. — Ти май наистина не можеш да се изчервяваш, а?

Връхлетя я облекчение и същевременно разочарование и тя пъхна ръце под мишците си, за да не види той как треперят.

— Това не беше мило.

Той свъси вежди.

— Виж, донесох ти нещо.

— Дано не е годежен пръстен.

Каи спря и сви устни, сякаш съжаляваше, че идеята не му е хрумнала по-рано.

— Или ръкавици — добави Синдер. — Никак не им провървя последния път.

Каи се усмихна широко, приближи се и падна на едно коляно.

Очите й се разшириха.

— Синдер…

Сърцето й затуптя.

— Задръж!

— Отдавна чакам момента да ти дам това.

— Каи…

С лице, сериозно като на политик, той измъкна ръка иззад гърба си. Държеше малък метален крак, от който стърчаха изгорели жички, а ставите му бяха изцапани с грес.

Синдер си отдъхна, сетне се разсмя.

— Ти… о!

— Разочарована ли си, защото на Луната има прекрасно хранилище за скъпоценности и ако искаш…

— Млъкни — рече тя и пое крака. Започна да го разглежда от всички страни и поклати глава. — Все опитвам да се отърва от това нещо, а то все ме намира. Защо си го запазил?

— Хрумна ми, че ако успея да намеря киборг, на който кракът да стане, това ще е знак, че сме създадени един за друг. — Той изви устни. — Но тогава ми стана ясно, че сигурно ще пасне на някое осемгодишно дете.

— Единадесетгодишно.

— Близо бях. — Той се поколеба. — Това беше единствената ми връзка с теб, когато мислех, че никога повече няма да те видя.

Тя го погледна.

— Защо още си коленичил?

Каи взе изкуствената й ръка и я целуна по прясно лъснатите пръсти.

— Ще трябва да свикнеш с това. Върви с владенията ти.

— Ще въведа закон, по който правилният поздрав на суверена е да му чукнеш ръката.

Усмивката на Каи грейна.

— Гениално! Аз също.

Синдер отдръпна ръката си и седна на ръба на терасата и краката й увиснаха. Отново я връхлетяха сериозни мисли и тя се вгледа в металния крак.

— Всъщност исках да те питам нещо.

Каи се настани до нея. На лицето му се изписа любопитство. Синдер отвърна поглед встрани и набра смелост.

— Мисля си… — Спря. Преглътна. Пак подхвана: — Реших да разпусна лунната монархия. — Стисна устни и зачака. Мълчанието доби плътност в пространството помежду им. Но Каи не попита „Защо?“, „Как така?“, „Ти полудя ли?“.

Вместо това рече:

— Кога?

— Не знам. Когато нещата се успокоят. Когато реша, че ще могат да понесат новината. — Тя си пое дълбоко дъх. — Пак ще се случи същото. Рано или късно, някой крал или кралица ще промие умовете на хората, ще използва силата си да ги пороби… Трябва да има разделение на властите, някакъв механизъм, който да ограничава властта… затова реших да направя Лунната република, където правителството ще се избира от народа и прочие. — Прехапа устни. Чувстваше се глупаво да говори за политика, сякаш имаше понятие от нея и чак когато Каи кимна замислено, тя осъзна колко важно бе неговото одобрение. Преглътна с мъка, буца бе заседнала на гърлото й. — Мислиш ли, че това е добре?

— Мисля, че ще ти е трудно. Хората не обичат промените. Дори потиснатите при управлението на Левана незабавно те приеха като своя кралица. Да не говорим за суеверието около кралското потекло. Но… мисля, че си на прав път. Мисля, че Луната се нуждае от това.

Сякаш някой свали от раменете й цяла луна.

— Какво ще правиш след това? След абдикацията?

— Не знам. Чух, че Трън си търси механик на пълно работно време. — Тя сви рамене, но Каи я гледаше, замислен. — Защо ме гледаш?

— Мисля, че трябва да се върнеш в Републиката. Можеш да отседнеш в двореца като посланик на Луната. Това ще бъде знак на добра воля. Доказателство, че Земята и Луната ще работят заедно и помежду им ще цари съгласие.

Синдер прехапа устни.

— Мислех, че хората в Републиката ме мразят. Заради отвличането. И всичко останало.

— Моля те. Та ти си изчезналата принцеса, която ги спаси от владичеството на императрица Левана. Чух, че някаква компания за играчки иска да направи фигурки с твоя образ. Освен това ще ти издигнат статуя на пазара при работилницата ти.

Тя направи гримаса.

Каи се засмя и взе ръката й.

— Когато се върнеш, ще бъдеш приета с отворени обятия. А след всичко, което се случи, ще имаш поне двеста хиляди обожатели, които ще пожелаят да бъдеш дама на годишния им бал на мира следващата година. Очаквам поканите да завалят съвсем скоро.

— Едва ли.

— Почакай и ще видиш. — Той наклони глава и косата падна над очите му. — Реших, че няма да е зле да напиша пръв името си в списъка, преди някой да те е откраднал. Ако започнем от днес и планираме чести посещения между Земята и Луната, може дори да имам време да те науча да танцуваш.

Синдер едва прикри усмивката си.

— Моля те, кажи „да“.

Тя се заигра с изгорелите жички и попита:

— Ще трябва ли да нося рокля?

— Ако искаш, ела с военни обувки и работни панталони.

— Може би така ще направя.

— Добре.

— Ико ще ме убие. — Тя се престори, че обмисля поканата и отправи очи към небето. — Може ли да доведа и приятелите си?

— Аз лично ще изпратя покани на целия екипаж на „Рампион“. Ще се съберем всички отново.

— Даже и на Ико?

— Дори ще й намеря кавалер.

— Защото има закон, който забранява на андроидите да присъстват на бала.

— Струва ми се, че познавам един човек, който може да промени закона.

Тя се усмихна широко и се приближи към него. Мисълта да се върне на бала и да се изправи срещу всички онези хора, които я бяха зяпали с такъв ужас и презрение, я изпълваше с непоносима тревога, ужас и неизразима радост.

— За мен ще бъде чест.

Погледът му се смекчи.

— А за уроците по танци какво ще кажеш?

— Не насилвай късмета си.

Каи вдигна брадичката й и я целуна. Синдер не знаеше коя поред беше тази целувка — най-сетне бе разбрала как се изключва автоматичното броене в мозъка й, а и пет пари не даваше колко пъти я бе целунал Каи. Интересуваше я само едно, че това не беше последната им целувка.

Когато Каи се отдръпна, на лицето му бе изписана тъга.

— Синдер, мисля, че от теб би излязъл чудесен владетел. Решението ти е доказателство за това. — Той се поколеба. — Но също знам, че ти никога не си искала истински да бъдеш кралица.

Синдер не му бе споменавала това и се питаше дали толкова много й е личало през цялото време.

— Но трябва да те попитам дали… дали някой ден няма да обмислиш предложението ми да станеш императрица.

Синдер го погледна в очите и преглътна шега, която напираше на устните й. Каи не се шегуваше за годежния пръстен и уроците по танци. Това беше истински въпрос, от истински император, който трябваше да мисли за истинското бъдеще на своята страна.

Ако искаше да бъде част от неговото бъдеще, трябваше да стане част от всичко.

— Ще си помисля — рече тя и за първи път от дни насам си пое спокойно въздух. — Някой ден.

Усмивката му се върна — сияйна, щастлива.

Той я прегърна и Синдер не можа да скрие собствената си усмивка. Тя се сгуши в него, загледана в езерото Артемизия, белия град и планетата Земя, обградена от звездите. Завъртя в ръце тежкия, омразен крак. Откакто се помнеше, той й беше бреме. Едно непрестанно напомняне, че е безполезна, незначителна, един киборг и нищо повече.

И пусна крака във водата.