Мариса Мейър
Уинтър (86)

Глава осемдесет и четвърта

Ико почваше да разбира защо хората се свиват като зародиш в майчината си утроба, когато се страхуват. Легнала настрани на земята, пъхнала нос в коленете си и преметнала здравата си ръка през глава, тя не искаше никога вече да стане. Вълка беше нахапал вече повредената й ръка, беше нанесъл и доста поражения на бедрата и стомаха й.

С какво толкова привличаше острите като бръснач зъби и нокти? А също и куршумите. Това беше несправедливост спрямо андроидите, която трябваше да се отстрани още щом революцията свършеше.

Един ботуш стъпи тежко на сантиметри от главата й и тя се сви още повече. Не искаше да стане. Нито да помръдне. Искаше батерията й да се изтощи, за да може да се събуди отново, поправена от Синдер и…

Синдер!

Синдер не би легнала в несвяст в разгара на битката. Синдер беше нейде там, в опасност.

Ико изхленчи и огледа наоколо. Бойни викове и писъци атакуваха аудиосензорите й, а грохотът от стъпките отекваше в крайниците й. Тя надникна между краката и оръжията — първо вълците, после мъжете и жените от външните сектори, стиснали копията и ножовете си. Всички тичаха към двореца, а чародеите се опитваха отново да вземат контрол.

Но хората бяха многобройни, а вълците — трудни за управление. Нали така им повтаряше Вълка от самото начало? Войниците трябваше да сеят смърт и ужас на Земята. Не бяха спретнати, послушни и организирани.

Бяха много. Много повече, отколкото Синдер беше довела. Ико видя как още един отряд се хвърли в битката. Грабеха всичко, което се движеше. Мутантите се биеха един с друг. Остриета прерязваха гърла. Копия се забиваха в плътта.

— Добре, Синдер — прошепна тя и седна. — Идвам.

Вътрешните й системи не бяха наред, процесорът й беше пълен с разбъркани съобщения и тя усещаше, че в корема й поне две жици дават на късо. Вдигна пистолета от земята и тръгна в суматохата, а повредената й ръка висеше до тялото. Държеше пистолета в готовност и стреляше, когато се налагаше да спаси човек, без да обръща внимание на безбройните драскотини по дрехите и синтетичната си кожа. Какво толкова — още няколко драскотини. За първи път беше щастлива, че няма нервни окончания. Само се молеше с всички тези повреди тялото й да издържи.

Когато стигна при Синдер, вече беше извън обсега на куршумите. Слава на звездите, за първи път Синдер стоеше настрани от битката. Някои от статуите около двора бяха съборени и Синдер клечеше зад една от тях, наблюдаваше и сякаш чакаше подходящия миг да се включи.

Ико се плъзна до нея и облегна гръб на статуята.

— Хубава реч.

Синдер се стресна, изви глава и едва не я цапна с юмрук по носа. Но се спря навреме. Очите й блеснаха от облекчение.

— Ти си добре — възкликна тя. — А Вълка?

— Не може да овладее гнева. Скарлет?

Синдер поклати глава.

— Изгубих я.

От нищото изскочи един от вражеските воини. Синдер блъсна Ико настрани и с металния си юмрук заби главата на войника в статуята. Тя се напука, а войникът се свлече в безсъзнание.

— Синдер, ти кървиш.

Синдер хвърли поглед към рамото си. Превръзката, която направиха в къщата, се бе напоила с кръв, но не се уплаши. Хвана Ико и я дръпна зад статуята.

— Левана се върна в двореца. Трябва да се вмъкна там.

— Мислиш ли, че Каи също е там?

— Сигурно.

— Тогава идвам с теб. — Кимна Ико.

Отчаян писък привлече погледа на Ико към битката. Жена от сектора за дървесина заби ножа в гърдите си. Ико ококори очи. Жената падна на колене, втренчена в предателската си ръка.

Синдер нададе боен вик и хукна към един чародей. Грабна ножа на стража до него, миг преди той да замахне и с един удар…

Ико затвори очи. Не можеше да гледа как някой умира всяка секунда дори когато беше враг.

— Ико, хайде!

Андроидът вдигна глава, видя как Синдер прескочи мъртвия чародей и пое към вратите на двореца с нож в ръка.

— Добре. Просто ще избием лошите. — Ико погледна осакатената си ръка, разклати я, пръстите й заиграха. — Хубав план.

И тя се втурна в битката, заобикаляйки труповете и онези, които се сражаваха. Настигна Синдер и двете влязоха през зейналите врати. Ико наби спирачки. Вдигна поглед нагоре до върха на масивната статуя в средата на залата.

— Леле!

— Ико!

Синдер дишаше тежко от другата страна на статуята и поглеждаше ту в едната, ту в другата посока. Здраво стискаше окървавения нож.

— Накъде ли е тръгнала? — попита тя.

— Към аеродрума, за да избяга и никой да не я види отново.

Синдер я стрелна сериозно с очи.

— Или е решила да повика подкрепление.

— Може би. Трябва да намерим Каи. Стига да може, Левана ще го използва срещу мен.

Ико подръпна една от плитките си, доволна, че въпреки лошото състояние на тялото й, косата й още изглеждаше добре.

— Коронацията трябваше да се проведе в голямата зала. Можем да започнем оттам.

Синдер кимна.

— Нямам достъп до схемата на двореца. Ще ме водиш ли?

Вътрешните синапси на Ико поработиха известно време, докато осмислят думите на Синдер. Тя си припомни плановете, диаграмите, картите и стратегиите. Вдигна здравата си ръка и посочи:

— Голямата зала е натам.

 

 

Битката беше в разгара си, а Скарлет чуваше нежния, но твърд глас на баба си. Вече беше изстреляла два пълнителя и бе видяла повече разкъсани стомаси и прегризани гърла, отколкото и в най-лошите си кошмари. Но войниците не спираха да прииждат. Един отряд мина на тяхна страна, но Скарлет не знаеше колко се бият с нея и колко против, но все нови и нови бойци идваха на мястото на загиналите.

Тъй като се боеше да не застреля някой от своите, понеже всеки окървавен цивилен приличаше на враг, Скарлет се насочи към ясните мишени. Чародеите с червени и черни роби лесно се забелязваха дори в хаоса. Всеки път, когато съвестта я гризеше, че отнема живот, тя виждаше как някой цивилен допира пистолет в собствената си глава или промушва до смърт свой близък. Тогава насочваше пистолета към сериозното лице на някой чародей и угризенията й изчезваха.

„Дръж пистолета с две ръце, казваше баба й. Знам, че по филмите не го държат така, но те не са в ред. Прицели се, като използваш предния и задния мерник. Не дърпай спусъка — притисни го леко. Той сам ще стреля, когато е готов.“

Чародейката залитна назад, а на червената й роба се появи тъмно петно.

Щрак. Щрак.

Скарлет бръкна в задния си джоб.

Празен.

Изруга. Сложи пистолета на кръста си, обърна се и се огледа за друго оръжие. Беше толкова вглъбена в прицелването, че чак сега съзря морето от тела и кръв край нея.

Пот се стичаше по челото й.

Колко хора бяха изгубили? А сякаш битката едва бе почнала. Защо имаше толкова умрели? Обзе я страх.

Това беше бойно поле. Касапница. И тя беше тук.

Въздъхна разтреперана. Гласът на grand-mere изчезна в мига, в който остави пистолета. Останаха само писъците и бойните викове. Непоносимата миризма на кръв.

Зърна една брадва, понечи да я вземе, но не можа да я издърпа и осъзна, че е забита в нечие тяло. Лицето й се изкриви, затвори очи, напрегна всичките си сили и я изтегли. Не погледна тялото.

Беше изтощена, с помрачено съзнание. Видя жена на средна възраст, която в първия миг й заприлича на Маха, но беше по-възрастна. Жената трепереше, едната й ръка бе разкъсана, а със здравата теглеше ранен мъж.

Скарлет се запрепъва напред с брадвата в ръка. Трябваше да й помогне.

Понечи да остави оръжието, но пръстите й се свиха — беше предупреждение. С широко отворени очи погледна ръката си. Кокалчетата й бяха побелели. Другата й ръка също се сгърчи. Тялото й потрепери.

Някой бе поел контрол над ръцете й.

Но поне можеше да говори.

— Махнете се от мен! — извика така, че всички да я чуят. — Бягайте! — Жената спря и вдигна очи. Нямаше време. Скарлет тръгна към нея, преплитайки крака, вдигна тежката брадва над главата си. — Бягай! — изкрещя тя, ужасена, че умът й е във властта на чародей.

Жената я разбра и понечи да побегне, но не можа.

Скарлет изпищя отчаяна. Затвори насълзените си очи и замахна с брадвата. Жената вдигна ръце да се предпази.

Задъхана, Скарлет неочаквано спря и се осмели да погледне.

Над нея бе надвиснала огромна, мрачна фигура, цялата в кръв. Скарлет изхленчи. От облекчение, от благодарност, от хиляди чувства, за които нямаше думи.

— Вълк!

Очите му бяха все тъй яркозелени, макар и по-хлътнали заради издаденото му чело.

Скарлет се опита да вдигне брадвата, но той я изтръгна от ръката й.

Безполезните й пръсти обаче смениха тактиката и палците й се забиха в очите му.

Вълка сякаш нищо не усети и без да пуска брадвата, притисна ръцете й до тялото. Тя извика, вбесена, но не разбра дали това е собственият й гняв, или чародеят пищи чрез нея. Зарита с крака, тялото й се гърчеше в ръцете на Вълка. Но той бе непреклонен, безпощаден и я обгърна с тялото си като в пашкул.

Чародеят се отказа. В краката и ръцете на Скарлет сякаш се скъса ластик. Тя потрепери, разрида се и потъна в прегръдката на Вълка.

— О, звезди, о, звезди — тя зарови лице в гърдите му. — Аз почти… аз щях…

— Спокойно.

Гласът му беше по-дрезгав, но си беше неговият.

Скарлет се опря на него и погледна нагоре. Все така беше задъхана, битката все така ехтеше в ушите й, но от дни не се бе чувствала толкова спокойна. Посегна колебливо и докосна издадените му скули, а също и необичайно издаденото му чело. Вълка се намуси, както в онзи ден, когато за първи път тя забеляза зъбите му.

Намери белега на лявата му вежда, другия на устата му — бяха си там, където ги помнеше от нощта във влака, когато го целуна.

— Все още си ти, нали? Те не са те… променили?

Видя как той раздвижи челюст.

— Да — закашля се. После: — Не знам. Може би. — Лицето му се сгърчи, сякаш щеше да заплаче. — Скарлет! Повдига ми се от кръв!

Тя го погали по долната устна и докосна един от зъбите.

— Това е добре. Във фермата не сервираме кръв, тъй че ще трябва да поработим върху диетата ти. — Тя понечи да изтрие засъхналата кръв по бузата му, но се отказа. — Виждал ли си Синдер? Трябва да я намерим…

— Скарлет. — Гласът му потрепери от страх и отчаяние. — Те ме промениха. Сега съм опасен. Сега съм…

— О, я стига. Нямаме време за това. — Тя зарови пръсти в косата му — все същата мека, необуздана, рунтава коса. Притегли го към себе си. Целувката беше малко неловка в набързо откраднатия миг, но тя беше сигурна, че по-късно ще бъде различна. — Ти винаги си бил опасен. Но ти си моят алфа, а аз съм твоя и това няма да се промени само защото са ти направили нова челюст. Хайде. Трябва…

Един войник зад Вълка нададе страшен вик и се строполи, тежко ранен. Вълка дръпна Скарлет зад себе си. По тялото му имаше кръв и тя си спомни, че Ико го беше простреляла, но той не забелязваше раната.

Тя отново огледа оръжията, телата.

Хаосът бе отминал. Битката стихваше.

Малко хора бяха останали, но в далечината се виждаха чародеите. Неколцина бяха загинали, ала все още бяха твърде много. Лесно контролираха простосмъртните, а вълците се избиваха едни други…

Нима щяха да изгубят?

Един човек, контролиран от чародей, се завтече към Скарлет с вдигнато над главата си копие. Вълка го изблъска и счупи копието на две, преди тя да се опомни. После се извъртя, изръмжа и дръпна Скарлет настрана, миг преди един нож да я покоси. С един удар Вълка повали нищо неподозиращия мъж в безсъзнание. Но не вдигна брадвата. Все пак тези хора бяха техни съюзници, макар да се бяха превърнали в оръдия за врага.

Колкото повече бойци загиваха, толкова по-лесно чародеите ги владееха…

— Не се надигай! — изкрещя Вълка, блъсна Скарлет на земята и се хвърли върху нея. Жив щит. Поне инстинктът, желанието му да я закриля не бяха изчезнали.

Друго не й трябваше.

Скарлет остана да лежи, опитвайки се да зърне Синдер, Ико, алфа Стром или…

Тя видя един от вълците, който се канеше да ги нападне.

— Вълк!

Войникът се поколеба. Подуши въздуха, погледна Вълка, после и Скарлет, после пак Вълка. Обърна се и хукна да търси друга жертва.

Скарлет облиза напуканите си устни и хвана ръката на Вълка.

— Губим ли вече? — попита тя, опитвайки се да прецени разпределението на силите, но беше невъзможно да се разбере кои вълци бяха техни съюзници и кои на Левана. Но хората все по-бързо намираха смъртта си и везните се накланяха в полза на чародеите.

— Не за дълго — отвърна Вълка.

Тя го погледна. Очите му блестяха опасно и се оглеждаха зорко наоколо.

— Какво искаш да кажеш?

Помръдна нос.

— Принцеса Уинтър е близо… Води подкрепления.