Мариса Мейър
Уинтър (73)

Глава седемдесет и втора

Двамата замръзнаха на място.

Трън прошепна напрегнато:

— Ще поговорим друг път.

Тя кимна и едва се опомни къде се намират.

Трън се обърна към вратата, прикривайки Крес. Тя надникна иззад рамото му и зърна един страж, чийто силует се очертаваше на светлината от коридора.

Намръщен, стражът вдигна някакво устройство до устата си.

— Само двойка благородници — рече сърдито. После вирна брадичка към Трън и Крес. — Моля ви да се придвижите към залата. Всички коридори и обществени места трябва да се опразнят преди началото на коронацията.

Трън се покашля, изпъна сакото си и нагласи вратовръзката си.

— Много съжаляваме. Май сме се… поотнесли.

Крес махна едно папратово листо от ръкава му. Лицето й гореше, зачервено, но само донякъде от свенливост. Тя все още усещаше ръцете му, целувките му и замайващата реалност на изминалите няколко минути.

— Ами да вървим тогава. — Трън вдигна от пода шапката с антенките и помогна на Крес да слезе.

С разтреперани ръце се засуети да сложи антените отново на главата й.

— Благодарим ви, че ни позволихте да ползваме стаята — рече Трън на стража и му смигна, след което излязоха в коридора. Едва когато мъжът остана зад тях, спокойствието му се пропука и той въздъхна бавно. — Опитай се да се държиш естествено.

Думите отекваха в главата на Крес известно време, докато ги проумее. Да се държи естествено? Да се държи естествено? Когато краката й бяха като фиде, сърцето й едва не изхвръкна, а той й каза, че я обича, или поне в известен смисъл. Какво изобщо означаваше да се държи естествено? Нима знаеше какво означава това?

Тя се разсмя. Отначало приглушено. Сетне прихна, опитвайки се да върви изправена. Смехът я задави.

Трън я държеше през кръста.

— Не това имах предвид — измърмори той, — но признавам, че е очарователно.

— Съжалявам — рече тя, закашля се и се опита да си придаде безразлично изражение, но смехът напираше в гърдите и тя отново се преви.

— Крес. Очарователна си, но ми се ще да се съсредоточиш за секунда. Имахме късмет, че стражът не ни разпозна, но ако…

— Ей! Спрете!

Трън изруга.

Смехът на Крес премина в страх.

— Бягай!

Тя хукна стиснала ръката на Трън. Зад един ъгъл, после зад друг. Стигнаха до една ниша с врата, която не се набиваше на очи. Шмугнаха се през вратата и се озоваха в коридорите на прислугата.

— Наляво! — нареди Трън, спря, за да вдигне един поднос, и го сложи на мястото му. В това време Крес тичаше покрай палета с храна и машини, шкафове и изпочупени скулптури. Трън бързо я настигна. Беше измъкнал пистолета от сакото си. — Чипът още ли е у теб?

Тя опипа корсета си и усети малкия чип със записа на Синдер. Кимна — тичаше твърде бързо, за да може да говори.

— Добре.

Без предупреждение Трън блъсна Крес. Тя се удари в стената, дишайки тежко. После двамата се спотаиха зад огромно колело с навит кабел.

— Два коридора назад видях асансьор — рече той. — Скрий се някъде, а след това тичай до центъра по сигурността. Аз ще отвлека вниманието им, ще заобиколя и ще те намеря.

Крес понечи да възрази.

— Не. Не можеш да ме оставиш отново. Няма да се справя без теб.

— Разбира се, че ще се справиш. Няма да е толкова забавно, но ще успееш.

В далечината отекнаха стъпки. Тя извика.

— Ще те намеря — прошепна Трън. Той я целуна бързо по устата и пъхна в ръката й нещо масивно. — Дръж се храбро.

И отново хукна. Крес чу приближаващи стъпки.

— Натам! — изкрещя някой.

Трън изчезна зад ъгъла.

Крес зяпна пистолета. Малкото оръжие, тъй тежко в ръката й, я плашеше повече от стражите. Тя жадуваше до болка да го остави на пода и да побегне.

Облегна се на колелото и бавно измъкна пръста си от спусъка, където инстинктивно го бе пъхнала. Точно като компютър, каза си тя. Компютрите правят това, което им кажеш. Пистолетът стреля само ако дръпнеш спусъка.

Това не я успокои много.

Двама стражи изтичаха наблизо, без дори да погледнат към нея.

Помисли си да остане там, където беше. Трепереше от глава до пети и всяка клетка в тялото й казваше, че ако мръдне, ще я заловят.

Но логиката й казваше, че тялото й лъже. Стражите ще се върнат. Ще пратят подкрепление. Ще я видят.

Разнесоха се далечни изстрели и тя подскочи. След изстрелите се чуха стонове, борба. Трябваше да предприеме нещо.

Крес се измъкна от прикритието си и пое в посоката, от която дойдоха. Два коридора назад, беше казал той. Асансьор.

Този път вървеше тихо, притискайки свободната си ръка в шева отстрани. Подмина един коридор и чу нови стъпки, но не можа да определи откъде идват. Спря, огледа се и отвори вратата на един шкаф.

Беше пълно с топове разкошни декоративни платове, повечето по-високи от нея, леко килнати настрана. Лъщяха като скъпоценни камъни.

Крес се пъхна между тях. Затвори вратата и остави пистолета на земята. Много внимаваше дулото да не сочи към нея.

Стъпките наближиха и тя почти повярва, че са я видели, но никой не извика.

Докато…

— Спри!

Отново изстрел, последва стон. Нечие тяло се строполи на пода. Беше съвсем близо. Крес затвори очи и опря брадичка в коленете си. Дано не е Трън. Моля те, да не е Трън.

Чу тежка въздишка, а след това — спокоен мъжки глас:

— И всичко заради някакъв досаден землянин! Стражи, засрамете се.

Крес сложи ръка на устата си, за да не се издаде. Взираше се в тъмното, опитваше се да не диша дори, макар да се опасяваше, че скоро ще припадне без въздух.

Някой простена отново. Съвсем наблизо.

— Той със сигурност е съучастник на киборга. Въпросът е какво прави в двореца.

След миг Крес долови гласа на Трън:

— Просто целувах моето момиче — рече той с хриптене. Лицето на Крес се сгърчи и тя го зарови в коленете си, потискайки риданието. — Не знаех, че това е… углавно престъпление тук.

Мъжът не се развесели.

— Къде е момичето?

— Мисля, че я уплашихте.

Пак въздишка.

— Нямаме време. Хвърлете го в някоя килия — ще се разправяме с него след коронацията. Ще стане прекрасен домашен любимец на някое от семействата. И търсете момичето. Съобщете ми, щом я откриете. Увеличете охраната около голямата зала. Замислили са нещо, а Нейно Величество ще ни убие, ако прекъснат церемонията.

Последва глух звук и отново стон. Крес се сгърчи от ужас. Представи си всички възможни мъчения, които биха изтръгнали от Трън този стон.

Прехапа устни, после усети кръв. Единствено болката я спря да не се разплаче, докато слушаше как го отвеждат.