Мариса Мейър
Уинтър (70)

Глава шестдесет и девета

От мъжа и жената в коридора нямаше и следа. Скоро откриха вратата с надпис „Научноизследователски център по заразите“, както беше указано на диаграмата.

В лабораторията беше пълно с метални работни маси и столове. Върху всяка маса бяха подредени шишенца, епруветки, блюда „Петри“, микроскоп и шкаф. Безупречно чисти. Стерилният въздух миришеше на препарати. От стените се подаваха холографи, до един изключени.

Върху две от масите личеше, че доскоро някой е работил там — имаше захвърлени инструменти и лампи, оставени да светят над блюда „Петри“.

— Да се пръснем — рече Синдер.

Ико се зае с шкафовете в отсрещния край; Синдер взе да рови по откритите лавици; Хиацинт започна да преглежда надписаните чекмеджета на най-близката работна маса. В най-горното намери стар портскрийн, принтер за етикети, скенер и няколко празни шишенца. Останалите бяха пълни с неизползвани спринцовки, блюда и лещи за микроскоп.

Той отиде до следващата маса.

— Да не би да е това?

Хиацинт извърна глава към Ико, която стоеше пред шкафчета от пода до тавана, чиито врати зееха. Ред върху ред там се мъдреха малки шишенца с бистра течност.

Хиацинт отиде при нея и взе едно шишенце от поставката. На етикета пишеше „ЗС1 Патогенна бактерия — «Летумозис», щам Б — Поливалентна ваксина“. Всичките бяха еднакви.

Огледа внимателно стотиците поставки.

— Да докараме една количка от стаята по поддръжка и да я натоварим с шишенца. Надали ще имаме нужда от всичките за един сектор, но предпочитам да бъдат в наши ръце.

— Аз ще докарам количката. — Ико изхвърча от помещението.

Синдер прекара ръка по един ред с шишенца и се заслуша в техния звън.

— Всичко тук е само част от причината Каи да се подложи на това мъчение — прошепна тя и стисна зъби. — Пеони можеше да бъде спасена.

— Но ще спаси Уинтър. — Щом чу количката в коридора, Хиацинт започна да вади поставките от лавиците и започнаха да товарят. Сърцето му препускаше, макар че се опита да го скрие. Всеки път, щом затвореше очи, той виждаше Уинтър в суспенсора. Колко време щеше да издържи там? Колко време имаше той?

Ико беше донесла и едно тежко покривало, което хвърлиха върху количката, затъквайки го по краищата, за да застопорят подносите.

Тъкмо бутнаха количката към вратата, когато се чу звънът на асансьора. Те се вкамениха. Хиацинт затисна с ръце покритите шишенца, за да спре дрънченето им.

— Ти май не разбираш затруднението, в което се намираме — рече остър женски глас. — Стражите трябва незабавно да се върнат на служба. Не ме интересува дали са излекувани напълно, или не!

— Чародейка — прошепна Синдер. Очите й бяха затворени, лицето — напрегнато от концентрация. — И двама… слуги може би? Или лаборантки? И още някой. Много слаба енергия. Вероятно страж.

— Не съм се засегнал — измърмори Хиацинт.

— Заповедта дойде от кралицата. Нямаме време за губене — продължи чародейката. — Спрете да си търсите извинения и си свършете работата.

Тъй като не вярваше на тялото си, когато наблизо имаше чародей, Хиацинт измъкна пистолета си и го тикна в ръката на Синдер.

Отначало тя се обърка, но бързо схвана причината и здраво стисна оръжието.

Стъпките наближиха и Хиацинт се почуди дали чародейката ги бе усетила как стоят като истукани в лабораторията. Може би ги взе за част от екипа, който работеше тук.

Но щом ги видеше, измамата щеше да лъсне. Ако минеше покрай тази лаборатория. Ако идваше тук.

Но не, друга врата се отвори в коридора. Не се затвори веднага, а изходи нямаше. За да стигнат до стълбите или до асансьора, онези трябваше да се върнат по обратния път.

— Може да ги изчакаме — предложи Ико. — Все някога ще си тръгнат.

Хиацинт се намуси. „Все някога“ беше твърде далеч.

— Аз ще поема контрола върху стража и другите двама — рече Синдер с изтръпнали пръсти. — Ще убия чародейката и ще почакам, докато всичко утихне. После ще тръгна след вас.

— Ще вдигнеш голяма тревога — възрази Хиацинт.

— Аз вече вдигнах голяма тревога — отвърна с леден поглед тя.

— Аз ще отида. — Ико вирна брадичка решително. — Мен не могат да ме контролират. Ще отвлека вниманието им и ще намеря къде да се скрия, докато се върнете. Трябва да занесете лекарството на Нейно Величество.

— Ико, не бива…

Ико обгърна с длани лицето на Синдер. Пръстите й все още не се движеха и жестът й бе тромав като на кукла.

— Както казах, аз бих сторила всичко за теб. Пък и ако нещо се случи с мен, знам, че ти ще ме поправиш. — Ико й смигна, сетне смело излезе в коридора. Хиацинт затвори вратата зад нея.

Те чуха отмерените й стъпки, сетне спряха.

— О, здравейте — чу се веселото й гласче, а след него един стол изскърца по пода. — Опа, не исках да ви изплаша.

— Какво си… — Гласът на чародейката секна, после изрече злобно: — Щит?

— Топло. В случай че не ме познавате, аз съм близка приятелка на принцеса Селена. Ще ми се да вярвам, че сте чували за…

— Задръжте я!

— Явно сте.

Някой изтича, нещо падна на земята, два изстрела. Синдер се сви.

— Спрете я! — изкрещя чародейката някъде отдалеч.

Затръшна се врата.

— Май тръгнаха към стълбите — обади се Хиацинт.

Синдер стоеше със стиснати зъби и изопнато тяло — от съвсем истински страх за съвсем изкуствената й приятелка. Тя пое разтреперана въздух и изпъна рамене.

— Да се омитаме оттук, преди да са се върнали!