Мариса Мейър
Уинтър (7)

Глава седма

Хиацинт се събуди сепнат. Беше мокър, лепкав и миришеше на сяра. Гърлото и дробовете му горяха — не от болка, по-скоро сякаш се бяха отнесли грубо с него и искаха да се уверят, че това няма да остане незабелязано. Инстинктът му подсказваше, че не го грози непосредствена опасност, но обърканите му мисли го изправиха на нокти. Когато отвори очи, ярката светлина над него нахлу в ретините му. Той сви лице в болезнена гримаса и ги затвори отново.

Мигом го заляха спомени. Процесът. Боят с камшик. Четиридесетте умопомрачителни часа, които изкара, вързан за онзи слънчев часовник. Дяволитата усмивка, която Уинтър отправи само на него. Количката, с която го отведоха в болницата, и лекарят, който подготви тялото му за имерсията.

Все още се намираше в болницата, в суспенсора, който поддържаше жизнените му функции.

— Не мърдай — рече нечий глас. — Още не сме свалили капилярите.

Капиляри. Думата звучеше твърде кърваво, твърде органично за това чудо, в което го бяха натикали.

Усети ощипване по ръката си и кожата му се изпъна, когато измъкнаха иглите от вените му, сетне се чу пукането на електродите и сензорите бяха свалени от гърдите и скалпа му, а жичките останаха заплетени в косата му. Той отново опита да отвори очи и примигна срещу ярката светлина. Над него се надвеси лекар.

— Можеш ли да седнеш?

Хиацинт изпробва пръстите си, като ги сви в гъстата субстанция, подобна на гел, върху която лежеше. Улови се за стените на суспенсора и се повдигна. Никога преди не беше влизал тук — никога не го бяха ранявали така, че да има нужда от това, и въпреки първоначалното объркване при събуждането си, вече чувстваше ума си удивително бистър.

Погледна тялото си. Остатъци от синята субстанция в суспенсора бяха полепнали по пъпа му, космите на краката му и по кърпата, която бяха увили около кръста му.

Хиацинт опипа единия от неравните белези на корема си, който изглеждаше така, сякаш е заздравял преди години. Не беше зле.

Лекарят му подаде детска чашка, пълна със сладка оранжева течност. Младият мъж огледа чистата му престилка, табелката с имената на гърдите му, деликатните ръце, които бяха свикнали да държат портскрийн и спринцовки, а не пистолети и ножове. Прободе го завист, спомни си, че ако имаше избор, щеше да е по-близо до живота, който сам би си избрал. Но като го взе в кралската стража, Левана направи избора вместо него. При все че тя никога не изричаше гласно заканата си, Хиацинт от самото начало знаеше, че Уинтър ще бъде наказана, ако своеволно престъпи волята й.

Мечтата му да стане лекар отдавна бе изгубила значението си.

Той глътна наведнъж течността и с нея преглътна и мислите си. Мечтанието беше за хора, които си нямаха друга работа.

Лекарството горчеше, но горенето в гърлото му взе да преминава.

Хиацинт подаде чашката на лекаря и тогава забеляза фигура до вратата, подминавана от лекарите и сестрите, които щъкаха напред-назад край килийките с останалите хиляди суспенсори, проверяваха данните и ги записваха на портскрийновете си.

Чародеят Еймъри Парк. С по-самодоволен вид от всякога, с прекрасната си ослепително бяла роба. Новата любима хрътка на кралицата.

— Сър Хиацинт Глина, изглеждате освежен.

Хиацинт не знаеше дали след потапянето му в суспенсора гласът няма да му изневери, а не му се щеше първите му думи към чародея да прозвучат като жалко крякане. Той обаче се покашля и всичко му се видя почти нормално.

— Имам за задача да те заведа на аудиенция при Нейно Величество. Ти изгуби достойната си служба в кралския антураж, но ние пак смятаме да те използваме. Вярвам, че си готов да се върнеш към изпълнението на дълга си.

Хиацинт се опита да скрие облекчението си. Последното нещо, което бе искал, е отново да го назначат за личен страж на главния чародей, особено сега, когато Еймъри заемаше този пост. Той изпитваше особено отвращение към този човек, за когото се носеше мълва, че с манипулациите си е обезчестил не една от дворцовите прислужници и чийто похотлив поглед твърде, твърде често се спираше върху Уинтър.

— Да, готов съм — отвърна той. Гласът му беше леко дрезгав, но не неприятен. Той отново преглътна. — Бих ли могъл да помоля за нова униформа? Кърпата ми се вижда неподходяща за поста ми.

Еймъри се изсмя.

— Една от сестрите ще те отведе до душовете, където униформата ти ще те чака. Ще се срещнем пред оръжейната, когато си готов.

 

 

Подземията на Лунния дворец бяха изсечени в отдавна изпразнени от лава галери, стените им бяха направени от мек черен камък, а светлината идваше от разположени нарядко глобуси. Кралицата и придворните никога не слизаха тук и поради тази причина никой не си бе дал труда да ги разкраси, така че да прилягат на останалата част от двореца с искрящо белите повърхности и кристалните прозорци без отражение.

На Хиацинт му харесваше тук. В подземието човек лесно забравяше, че се намира под столицата. Белият град Артемизия, с огромното езеро от кратер и високите заострени върхове на кулите беше построен върху солидните основи на мозъчното промиване и манипулацията. В сравнение с него галерите бяха студени, груби и естествени точно като пейзажа извън купола. Те бяха непретенциозни. Не бяха накичени с пищни, крещящи украси, за да прикрият ужасите, които се случваха между стените им.

Хиацинт вървеше енергично към оръжейната. Болката беше отминала напълно, но оставаше споменът за всеки удар на шиповете и предателството на собствената му ръка, която стискаше камшика. Това предателство обаче беше нещо, с което бе свикнал. Откакто стана член на кралската стража, тялото не му принадлежеше изцяло.

Поне си беше у дома — за добро или за лошо. Отново можеше да бди над своята принцеса. Отново в ръцете на Левана.

Чиста сделка.

Хиацинт зави към оръжейната и отпъди Уинтър от мислите си. Тя застрашаваше тъй трудно спечелената му неутралност. Започнеше ли да мисли за нея, веднага усещаше как дъхът му секва.

От Еймъри нямаше и следа, но пред решетъчната врата стояха на пост двама стражи, а на писалището вътре — трети. Всички те носеха сиво-червената униформа на кралската стража досущ като тази на Хиацинт, само че без металните руни на гърдите. Рангът на Хиацинт беше по-висок от техния. Той се страхуваше, че ще изгуби поста си в гвардията след бягството с Лин Синдер, но явно предателството му спрямо нея все пак не бе отишло напразно.

— Хиацинт Глина — рече той, щом приближи писалището, — явявам се, за да бъда възстановен на поста си по заповед на Нейно Величество.

Стражът прегледа една холографска таблица и кимна отсечено. Втора решетка изпълваше стената зад гърба му, а в нейните сенки се криеха лавици с оръжие. Мъжът взе една кутия с пистолет и амуниции и я плъзна по писалището през дупките в решетката.

— Имаше и нож.

Мъжът се намръщи, сякаш липсващият нож беше най-голямото усложнение за деня му и клекна, за да погледне в шкафа.

Хиацинт свали магазина на пистолета и докато мъжът ровеше в шкафа, го презареди. После пъхна пистолета в кобура, а мъжът хвърли на писалището ножа му. Той се плъзна и полетя, но Хиацинт го улови във въздуха, преди острието да се забие в бедрото му.

— Благодаря — измърмори и се обърна.

— Предател — изрече тихо единият от стражите на вратата.

Хиацинт завъртя ножа под носа на мъжа, после го пъхна в ножницата на колана си, без да си направи труда да погледне мъжа в очите. Ранното му израстване в армията му бе спечелило куп врагове — идиоти, които вярваха, че си е послужил с измама, за да получи такъв желан пост толкова млад. А в действителност кралицата просто искаше да го държи под око, а чрез него и Уинтър.

Той се отдалечи, а тракането на ботушите му отекна в галерията. Зави зад ъгъла и нито трепна, нито забави крачка, когато забеляза Еймъри да го чака до асансьора.

На шест крачки от него Хиацинт спря и удари юмрук в гърдите си.

Еймъри се отмести и разпери ръка към вратите на асансьора. Дългият бял ръкав на робата му се развя.

— Да не караме Нейно Величество да ни чака.

Хиацинт влезе в асансьора, без да спори, и зае обичайното си място до вратата, притиснал ръце в тялото си.

— След процеса с Нейно Величество обсъдихме ролята ти тук — рече Еймъри, щом вратите се затвориха.

— Готов съм да служа. — Единствено годините практика прикриха погнусата, която думите оставиха в устата му.

— Ние желаем отново да повярваме в твоята преданост.

— Аз ще служа на Нейно Величество така, както тя намери за добре.

— Добре. — Тънката усмивчица отново се появи, но този път от нея го полази странен хлад. — Защото Нейно Кралско Височество, самата принцеса, отправи молба за теб.

Стомахът на Хиацинт се сви. Нямаше как да остане безразличен и мислите му се впуснаха една през друга.

Ах, моля ви, моля ви, омразни звезди! Дано само Уинтър да не е направила някоя глупост!

— Ако твоята работа отговори на очакванията на Нейно Величество — добави Еймъри, — ние ще те върнем на предишния ти пост в двореца.

Хиацинт наклони глава.

— Благодаря от сърце за възможността да се докажа.

— Нямам никакво съмнение по този въпрос, сър Глина.