Мариса Мейър
Уинтър (58)

Глава петдесет и осма

Скарлет блъсна Уинтър и тя се просна с вик на пода. През воала на косата си видя как Скарлет фрасна с лакът единия от мутантите по носа. Бръкна под якето си за пистолета, но войниците я хванаха и затиснаха неподвижно ръцете й до тялото. Пистолетът падна безполезен на земята.

Дузина огромни лапи изправиха Уинтър на крака. Тя се отпусна немощно в тях — краката й бяха твърде слаби, за да я държат. Трепереше от глава до пети и мъжете се мержелееха пред очите й. Генетично създадени войници в един миг, а в следващия — глутница подивели вълци. Дебнещи, оголили огромните си зъби.

Скарлет изкрещя. Боен вик. Тя се бореше като уловена тигрица, косата й се вееше, зъбите й щракаха, а Уинтър, слаба и крехка, се бе предала и се опитваше да прогони гледката, преди да я смаже. Главата й тежеше като лунен камък и се въртеше със скоростта на астероид в орбита. Гнетеше я бремето на ужасната мисъл, че всичко това е истина. Те щяха да умрат. Вълците щяха да ги погълнат.

Сълзите се стекоха по бузите й.

— Защо сте толкова жестоки? Рийо не би постъпил така. Той щеше да се срамува от вас.

— Не полудявай, Уинтър — изръмжа Скарлет.

Светът се разколеба. Разтвори се в чернота, а сетне отново дойде на мястото си. Ако войниците я пуснеха, Уинтър знаеше, че ще се строполи на земята, нямаше сили да стои сама на краката си.

— Стойте! Хрумна ми нещо! — рече тя ведро и повдигна глава. — Да поиграем на друга игра. Както някога с Хиацинт си играехме на къща. Ще си вземем ето този за куче. — Тя се наведе напред и опита да потупа с длан носа на най-близко стоящия войник, но той се отдръпна учуден.

Уинтър примигна. Опита се да си спомни кой бе мъжът. Какво беше.

— Не искаш ли? Тогава да ти хвърля пръчка?

Само за миг вместо изненадата на лицето му се изписа гняв. Той се ухили презрително и зъбите му изхвръкнаха напред.

— Какво му има на това момиче? — викна някой.

— А може мен да ме вземете за домашно животно, ако искате. — Тя се олюля. — Кокали и пръчки, камъни и съчки. Ще си играем часове наред, без да се уморя, и винаги ще се връщам, винаги ще се връщам… — Гласът й секна. — Защото Рийо винаги се връщаше. Кокали и пръчки, камъни и съчки…

— Лунната болест — измърмори друг. Уинтър го потърси с поглед. Беше войник с топла кожа, който сигурно щеше да стане красавец, преди да бъде тъй ужасно изроден. Той я гледаше с все същата ненаситност като всички останали, но като че ли в очите му имаше и съчувствие.

Уинтър не помнеше какво каза. Нещо откачено. За какво говореха? Че е време да си тръгват? Не си ли тръгваха вече? Тя искаше да си тръгне. А може би правеха планове за вечеря, за коктейл.

— Точно така — рече задъхана Скарлет. — Тя отказва да манипулира хората и да използва обаянието си даже когато може да й бъде от помощ. За разлика от хората, на които вие служите.

— Това няма да навреди на вкуса й — извика някой.

Уинтър започна да се киска. Всички се бяха превърнали в животни. Дори Скарлет приличаше на вълчица с островърхите си уши, пухкавата опашка и огненочервената си козина. Принцесата изви муцунката си към тавана на пещерата и запя:

— Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият „Аааауууууууу…“

Една от ръцете — лапите? — се разхлаби.

Тя отново нададе вой.

— Принцеса от Артемизия — измърмори алфа Стром, — която не използва дарбата си? По свой избор?

— Уинтър смята, че не е редно хората да бъдат контролирани и не иска да прилича на кралицата. Сами можете да видите последиците за нея.

Уинтър прегракна и спря да вие. Ръцете я пуснаха и тя падна по колене. Извика тихо от болка и се огледа. Скарлет отново си беше Скарлет, а мъжете отново бяха войници. Тя примигна, но халюцинацията не се върна.

— Съжалявам — рече. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.

Скарлет изстена.

— Уинтър никога няма да ви манипулира. И наистина смята да ви върне свободата. Едва ли втори път ще получите подобно предложение.

Стърженето на древните панти сепна Уинтър. Войниците се разделиха. Огромните железни врати се отвориха със скърцане и като смазана машина мъжете бързо се строиха в редици. Скарлет използва мига да вземе пистолета и да го скрие на кръста си.

Зад вратите стояха осем чародеи, единият, облечен в червено, втори ранг, останалите — в черно.

Чародеят с червената роба — мъж със сребристосива коса — видя Уинтър и Скарлет и им се усмихна като пепелянка.

— Здравейте, Ваше Височество. Чухме, че сте слезли тук.

Неколцина войници се отдръпнаха и между чародеите и Уинтър се образува пътека.

— Здравейте, чародей Холт — отвърна Уинтър и се надигна на разтрепераните си крака въпреки болката. Обикновено, като гледаше робите и избродираните руни, я обземаше страх и тя си спомняше с ужас хилядите хора, умрели в тронната зала, но сега не й бяха останали сили да се бои.

— Когато системата ви разпозна, си казах, че сигурно е станала грешка. Не допусках, че ще слезете тук. — Той погледна войниците. — А вие да не би да сте сити? Или момичетата не са достатъчно сладки за вашия вкус?

— О, те бяха много гладни. — Уинтър едва се държеше на краката си. — Нали така, алфа-дружки, вълчи дружки? — Тя наклони глава. — Но аз се надявах, че ще ме защитят и ще се бият за мен, ако успея да им припомня, че някога са били хора, хора, които не са искали да станат чудовища.

— Но се оказа — намеси се Скарлет, — че те не са нищо повече от обучените кучета на Левана.

Няколко войници им отправиха хладен поглед.

Чародеят Холт се изсмя.

— Чух, че имаш остър език. — Той плъзна поглед към отсечения пръст на Скарлет. — Говори и мисли каквото си искаш, земно дете. Тези войници знаят дълга си. Те бяха създадени, за да служат на заповедите на кралицата и ще го сторят, без да се оплакват.

— Така ли?

Уинтър не можа да види кой от тях се обади, но в гласа му имаше толкова омраза, че кожата й настръхна.

Холт огледа мъжете наоколо наперено и с отвращение.

— Дано не долавям несъгласие в редиците ви, поделение 117. Нейно Величество ще се разстрои, ако дочуе, че любимите й войници са показали неуважение към господарите си.

— Любимите й кутрета, искаш да кажеш — измърмори Скарлет под нос. — А ще им дадете ли и диамантени нашийници?

— Скарлет, дружке — прошепна Уинтър, — не говори така, ще ги засегнеш.

Скарлет завъртя очи.

— Те се канят да ни убият, ако не си забелязала.

— Да, така е — обади се Холт. — Мъже, убийте тези предателки.

Уинтър пое дъх, но алфа Стром вдигна ръка и никой от войниците не шавна.

— Споменахте нашите господари, но май неколцина от тях липсват.

Седемте чародеи зад Холт стояха все тъй неподвижни, загледани в строя. Уинтър ги пребори. В това поделение имаше единадесет глутници. Значи трябваше да има и единадесет чародеи, които да ги контролират.

— Ще ти простя неведението по този въпрос — процеди Холт през зъби, — тъй като няма как да знаете, че в страната ни има размирици. Някои от най-висшите ни чародеи, стражи и единадесет войници като вас бяха убити днес, а срещу кралицата бе извършен опит за покушение. И тъй, сами разбирате, че нямаме време за дискусии. Заповядах ви да убиете тези момичета. Ако откажете, ще бъдете наказани за неподчинение на пряка заповед.

Уинтър почувства, че телата край нея се разместват, както когато ги обградиха. Приближиха се незабележимо. Стегнаха възела.

— Жалко, че променихте мозъците ни — рече алфа Стром. — Иначе щяхте да ни манипулирате, нали? Да ни принудите насила да изпълним заповедта ви. Вместо това ни превърнахте в диви животни.

— В глутница гладни вълци — изръмжа някой.

— В убийци — каза на себе си Уинтър. — В хищници, в какво ли не.

Те се раздвижиха покрай нея и Скарлет подобно на вода, която се разлива около голям камък. Уинтър хвана Скарлет за китката и я притегли по-близо, тъй че раменете им се допряха.

— Не сте ми дали способности по математика — продължи Стром, — но по мои изчисления няма да успеете да накажете всички ни дори и да искахте.

Те бяха направили полукръг около чародеите, които вече показваха признаци на безпокойство.

— Достатъчно — кресна Холт. — Заповядвам ви да…

Напрежението се нагнети, преди той да довърши. Войниците обградиха господарите си с оголени зъби и протегнати ръце, готови да дерат и разкъсват с нокти.

Но сякаш съборени от звукова вълна, неколцина от тях се строполиха на земята, стиснали глави, и взеха да се гърчат и да крещят от болка. Онези, които останаха прави, прескочиха другарите си с разярени лица.

Уинтър трепна, когато видя как алфа Стром се просна пред нея. Той се сви на топка и запищя. Но писъкът му секна и той захленчи окаяно, затворил очи, опитвайки да спре онова, което му причиняваха.

Хленчът връхлетя Уинтър като спомен. Рийо зад гърба й. Звука от ножа на Хиацинт. Топлата, лепкава кръв.

Уинтър клекна, припълзя до Стром и го погали по уродливото лице. Пръстите й бяха ужасно студени.

Битката, ако това можеше да се нарече битка, свърши за секунди. На чародеите дори не им остана време да извикат. Чу се трошене на кости, разкъсване на плът и всичко свърши. Един бърз поглед бе достатъчен, за да се види, че на входа на пещерата лежат осем тела, а до тях войници бършат кръвта от лицата си и чоплят плътта изпод ноктите си.

Дъхът на Уинтър побеля във въздуха. Студът се настани в стомаха й, вледени я.

Пръстите й все още бяха в косата на Стром, когато ненадейно той хвана ръката й и я отблъсна.

Скарлет мигом се озова до принцесата, пъхна ръце под мишците й и я издърпа настрани. Наоколо падналите, измъчени мъже започваха да идват на себе си. Лицата им бяха изкривени от болката, но когато виждаха мъртвите чародеи, по тях се изписваше задоволство.

Стром клекна и разтърси глава. Потърси с пронизващи поглед Уинтър. Тя се сви, разтреперана, до пламенната си приятелка.

Стром заговори завалено:

— Ти не можеш да контролираш хората и затова страдаш от лунната болест, така ли?

Уинтър хвърли поглед към мъртвите чародеи, или към онова, което беше останало от тях, и моментално съжали. Сведе поглед към крехките си пръсти.

— О, м-мога — заекна тя през безчувствените си устни. — Но и аз като в-вас знам к-какво е да те манипулират.

Стром се надигна и за разлика от повечето си другари, бързо-бързо възвърна силите си. Дълго разглежда Уинтър и Скарлет. Най-накрая рече:

— Тя ще изпрати нови хрътки, които да ни накажат за неподчинението. Те ще ни измъчват, докато почнем да им се молим като кучета, каквито сме си. — Гласът му беше груб, но на ожесточената му уста се появи усмивка. — Струва си обаче да вкусиш и помиришеш чародейска кръв.

В знак на съгласие един от войниците нададе вой и скоро цял хор проглуши ушите на Уинтър. Пещерата закънтя. Войниците ликуваха, удряха юмруците си един в друг и не спираха да вият.

Уинтър се надигна с усилие на волята, макар че още трепереше от студ. Скарлет застана до нея — стълб, опора.

Гласът на принцесата бе възвърнал силата си, когато попита:

— Заситихте ли глада си?

Стром се обърна към нея и бурните възгласи на хората му стихнаха. В очите им още се четеше настървение.

— Задоволихте ли копнежа си? Уталожи ли се гладът ви?

— Уинтър! — изсъска Скарлет. — Какво правиш?

Тя прошепна в отговор:

— Топя ледовете. — Скарлет се намръщи, но Уинтър направи крачка напред.

— Е, задоволени ли сте?

— Гладът ни никога не може да бъде задоволен — изръмжа един от войниците.

— И аз така си помислих. Знам, че още искате да вкусите сочната закуска, която ще излезе от мен и приятелката ми. — Тя се усмихна. Гледката вече не я плашеше толкова много. — Но ако решите да ни помогнете, може би скоро ще се нагостите със самата кралица. А няма ли нейната плът да утоли глада ви по-добре? Дори повече от плътта на мъртвите ви господари?

Възцари се мълчание. Уинтър следеше по лицата им как си правят сметка. Чу как някои от войниците почистват зъбите си с език.

— Сражавайте се с мен — рече тя, след като мина достатъчно време и никой не направи опит да я погълне, нито пък Скарлет. — Аз няма да ви контролирам. Няма да ви измъчвам. Помогнете ми да свалим Левана и ще получите свободата си.

Алфа Стром хвърли поглед на няколко войници — вероятно това бяха другите алфи — а сетне втренчи проницателния си взор в нея.

— Не мога да говоря от името на цялото поделение — рече той накрая, — но приемам предложението ти. Ако се закълнеш, че никога няма да ни контролираш, моята глутница ще се бие за твоята революция.

Някои от мъжете кимнаха одобрително. Други взеха да вият в знак на съгласие.

В отговор тя вирна нос и също нададе вой.