Мариса Мейър
Уинтър (27)

Глава двадесет и седма

Скарлет се упражняваше в онова, което обичаше да нарича сдържаност.

Това беше умение, което не й се удаваше лесно. Но когато беше затворена в клетката, а враговете й бръщолевеха отвън, смееха се и се държаха просташки, сдържаността беше по-полезна от обидните крясъци и опитите да ги удари през решетките.

Най-малкото у нея имаше повече достойнство.

— Не можеш ли да я накараш да направи някой номер? — попита една лунитянка, която държеше чадър от пера на бухал на рамото си, макар че Скарлет не виждаше от какво се пази. Според Уинтър оставаха шест дни, преди слънцето отново да се покаже, а на Луната изобщо не валеше.

Спътникът на жената се наведе напред, подпря ръце на коленете си и надникна през решетките. Носеше оранжеви слънчеви очила. На Скарлет пак не й беше ясно защо.

Седнала на земята със сключени ръце и с качулка на главата, която покриваше ушите й, Скарлет на свой ред се взря в мъжа.

Аз съм въплъщение на спокойствието и безразличието.

— Направи нещо — заповяда мъжът.

Скарлет примигна.

Той я изгледа ядно.

— Всички казват, че земляните са сладки, забавни същества. Защо не ни потанцуваш?

Сърцето й се сви. Идваше й да направи нещо повече от това да покаже на този мъж колко сладка и забавна би могла да бъде. Но отвън, естествено, приличаше на статуя.

— Глухоняма ли си, или просто тъпа? Не ви ли учат там, на онази буца пръст, как да се отнасяте с хората, които ви превъзхождат?

Аз съм естеството на спокойствието и тишината.

— Какво й има на ръката? — обади се жената.

Мъжът погледна надолу.

— Какво ти е на ръката?

Пръстите й не трепнаха. Даже и половината от липсващия.

Жената се прозина.

— Отегчих се, а и земляните смърдят ужасно. Да вървим при лъвовете.

Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста. Скарлет видя, че пресмята нещо в дребната си главица. Реши, че едва ли ще използва дарбата си върху нея — откакто я бяха довели в менажерията, никой не я бе манипулирал и тя започваше да подозира, че статутът й на любимец на принцесата я закриля поне от това мъчение.

Мъжът направи крачка напред. Зад него Рийо изръмжа.

Скарлет сдържа усмивката си, но волята й беше подложена на изпитание. Този вълк наистина се бе привързал към нея напоследък.

Жената хвърли поглед назад към клетката на вълка, но мъжът не сваляше очи от Скарлет.

— Ти си тук, за да ни забавляваш, тъй че направи нещо. Изпей ни песен. Разкажи ни виц. Все едно.

В следващия си номер ще спечеля състезание по взиране в кръгъл глупак с оранжеви очила.

Мъжът изръмжа, грабна чадъра на приятелката си и го затвори. Хвана извитата дръжка, промуши острия й край през решетките и смушка Скарлет в рамото.

Рийо излая.

Скарлет стрелна ръка нагоре и сграбчи перата. Дръпна чадъра към себе си и мъжът се блъсна в клетката. Скарлет замахна с дръжката нагоре към лицето му. Мъжът извика и залитна назад, а очилата му изтропаха на земята. От носа му шурна кръв.

Скарлет се подсмихна кратко, колкото да хвърли чадъра на пътеката — нямаше смисъл да го задържи, защото стражите и бездруго щяха да й го вземат. Сетне потисна самодоволството си и на лицето й отново се изписа безучастност.

Тази сдържаност даваше по-добри резултати, отколкото бе очаквала.

След като изруга и омаза цялата си риза в кръв, мъжът хвана приятелката си, вдигна чадъра и изхвърча обратно към изхода на менажерията. Сигурно щяха да я наклеветят на пазачите. Сигурно щеше да мине без едно-две хранения заради лошото си поведение.

Но пък си струваше.

Тя отправи поглед в жълтите очи на Рийо оттатък пътеката и му смигна. В отговор вълкът вирна нос и нададе кратък радостен вой.

— Спечелила си си приятел.

Тя се сепна. Някакъв страж се беше подпрял със скръстени ръце на едно дърво с големи листа и я гледаше със сивите си очи. Не беше някой от обичайните пазачи, но сякаш и преди го бе виждала. Скарлет се почуди откога ли стои там.

— Ние животните трябва да се държим едни за други — рече тя, но после реши, че повече от това мъжът няма да измъкне от нея. Тя не беше тук да забавлява разглезените лунни благородници и категорично отказваше да забавлява един от безмозъчните слуги на кралицата.

— Може би е логично, че вълкът ти допада. Свързан е с приятеля ти.

Сърцето й се разтуптя бясно. Някакво предчувствие я развълнува.

Мъжът се отдръпна от дървото и отиде бавно до клетката на Рийо. Беше отпуснал едната си ръка върху дръжката на голям нож, закачен на колана му. Вълкът притихна, изправен на крака, сякаш не можеше да реши дали да се довери на този непознат, или не.

— Бащата на този вълк беше първият, от който взеха ДНК за експериментите с войниците. Ценният арктически вълк на кралицата. Някога е бил алфа. — Стражът се обърна към Скарлет. — Но за да си алфа, ти трябва глутница, нали?

— Аз откъде да знам — отвърна тя безизразно.

— Слушай какво ти казвам. — Той наклони глава и я огледа. — Не знаеш кой съм аз.

Тъкмо изрече думите и нещо й прищрака. Русата коса, униформата. А и знаеше кой е Вълка.

Щом го разпозна, Скарлет застана още повече нащрек.

— Знам кой си. Не мога да накарам принцесата да си затвори устата, когато говори за теб.

Тя го наблюдаваше внимателно. Беше любопитна дали чувствата на Уинтър са поне отчасти споделени, но мъжът с нищо не се издаде.

Беше наистина красив. С широки рамене и изсечена челюст. Но не отговаряше на очакванията й. Стойката му издаваше снизходителност, а лицето му — безразличие. Наежен и студен, той се приближи към клетката й.

Той беше пълната противоположност на топлата, отнесена, бъбрива Уинтър.

Хиацинт не клекна, нито се приведе и Скарлет трябваше да изопне шия, за да го вижда. Неприязънта й се засили.

— Тя сигурно ти е казала за твоите приятели.

Уинтър й беше казала, че са живи. И че ще дойдат да я спасят. А Вълка много страда за нея.

Сега, когато се срещна с прословутия Хиацинт, тя не можеше да си представи, че той е човекът, донесъл вестта.

— Каза ми.

Скарлет се почуди дали не очаква благодарност, каквато нямаше да получи, само защото беше на Луната и с униформа. На чия страна беше този мъж?

Изсумтя и се облегна на лакти. Може би позата не беше толкова горда, но тя нямаше да му позволи да й причини болки във врата, като я оскърбява.

— За какво си дошъл?

— Уинтър смята, че сте приятелки.

— Но не и аз.

Суровостта му се пропука. Една тънка усмивчица се появи на устните му.

— Какво? — попита Скарлет.

Хиацинт се залюля на пети и отново сложи ръка на ножа.

— Все се чудех що за момиче ще накара един специален войник да полудее по нея. Радвам се да видя, че не е от глупавите.

Скарлет сви ръце в юмруци.

— Не е и от онези, които се поддават на празни ласкателства.

Хиацинт стисна една от решетките и най-накрая приклекна, така че очите им бяха на едно ниво.

— Знаеш ли защо си още жива?

Тя скръцна със зъби и отвърна малко неохотно:

— Заради Уинтър.

— Правилно, огънче. Гледай да не го забравяш.

— Трудно ще ми е да го забравя, докато стоя затворена в нейната клетка, слънчице.

Ъгълчето на устата му се изви в сдържана усмивка, но тя бързо изчезна. Страшно. Той посочи с брадичка ръката й.

— Кога за последен път някой е преглеждал раната да не би да е загноила?

— Знам как изглежда гнойна рана. — Тя устоя на импулса да скрие отрязания си пръст, но за нищо на света нямаше да му го покаже. — Добре е.

Той изсумтя неопределено.

— Говори се, че си надежден пилот.

— Това да не би да е интервю за работа? — намръщи се тя.

— Летяла ли си някога с лунен кораб?

Едва сега Хиацинт спечели цялото й внимание, но любопитството й беше съпроводено от подозрителност.

— Защо питаш?

— Не се различават много от земните. Контролното табло е малко по-различно, излитането е по-гладко, това е в общи линии. Мисля, че ще можеш да се справиш.

— И какво значение има дали мога да управлявам лунен кораб?

Прониза я с поглед, казвайки повече, отколкото с думи. Хиацинт се изправи.

— Бъди готова.

— За какво? И какво изобщо те интересувам аз?

— Не ме интересуваш — рече той тъй нехайно, че Скарлет трябваше да му повярва. — Но принцесата ме интересува, а тя се нуждае от съюзник. — Извърна поглед встрани. — По-добър съюзник от мен.