Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (12)

БРАТОУБИЙСТВЕН БОЙ

Четансапа и другарите му започнаха нощното привидно нападение върху лагера на капитан Роуч край малкото езерце. Конските копита затрополиха по обраслата с трева земя. От локвите пръскаше мръсотия чак до коремите на конете и вър — ху краката на ездачите. Беше тъмно като в рог, тъй като дъждовните облаци прикриваха месеца и звездите, та нощта бе тъкмо подходяща за изпълнение на замисли, които не бива да се проумеят. Един по един дакотските бойци заобиколиха височинката и малкото езерце с бързите си коне. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Около вражеската позиция непрекъснато прокънтяваше подигравателното „Хи-я“ като вик на невидими нощни призраци. Заплющяха изстрели ту наблизо, ту отдалеч. Кучетата на черните ходила виеха проточено край езерцето. Откъм височината и езерцето отвръщаха отделни пушечни изстрели. Ако се съдеше по страха им, беше сигурно, че през тази нощ Роуч и неговите хора умираха неведнъж от ужас. Както Четансапа бе предрекъл, споменът за генерал Къстър, чиито части бяха напълно унищожени от дакотските бойци, все още не излизаше от умовете на офицерите и войниците. Нямаше никакво съмнение, че Роуч и неговите хора щяха да тръгнат обратно на юг през следващия ден заедно с полицията на агенцията. Там обаче капитана явно не го очакваше повишение в чин майор.

Според уговорка Четансапа непрекъснато се срещаше с Шеф дьо Лу по време на нощното измамно нападение. В един такъв миг делаварът му предложи да използува сам непроницаемия мрак, за да се промъкне във вражеския лагер и да се постарае да узнае там още нещо. Четансапа даде съгласието си, но помоли делавара да не се бави много, тъй като трябваше скоро да тръгнат на север и да настигнат преселническия керван на дакота. При този топъл дъжд съществуваше опасност ледът на Жълтокаменната река да се разпука и ледоходът да пресече пътя към Токай-ихто.

Докато Шеф дьо Лу изпълняваше своето предложение, Четансапа продължаваше да обикаля с останалите си другари лагера. Веднъж той забеляза нещо, което го учуди. Сред поляната стоеше свободен кон и пасеше. Макар, докато яздеше, Черния сокол да бе минавал много пъти покрай това място, досега той не бе забелязал животното. Откъде бе дошло то тук? Може би това беше някой избягал кон от ограденото място, откъснал се от своя табун? Това изглеждаше най-вероятно. Четансапа реши да вземе коня. Един кон в повече никога не бе излишен. Той подкара своя жребец ходом, за да не изплаши животното. Скубането на тревата заглъхна, тъй като то бе усетило приближаващия се ездач и бе вдигнало глава. Четансапа тъкмо се канеше да хване чуждия кон за повода, когато някой го надхитри. Нечий здрави ръце го сграбиха за левия крак и го смъкнаха от белия му жребец на земята. Четансапа полетя. Когато успя отново да скочи на крака, той чу отдалечаващия се галоп на два коня: неговият бял жребец и чуждият кон се носеха навътре в мрака. Скоро те изчезнаха от погледа му. Дакотският боец потърси пушката си, която бе изпуснал, падайки. Не можа да я намери никъде. Стоеше сам на тази далечна ливада сред тъмната нощ. Потърси още веднъж пушката си, но безуспешно. Тя беше изчезнала. Черния сокол трепереше от яд. Изчакваше нещо. Само да посмее този жалък тип да се приближи още веднъж насам! Четансапа не можеше да знае накъде бе изчезнал неприятелят му в нощта и мъглата. След малко обаче отново чу отстрани приглушения конски галоп, който съвсем бе забравил във възбудата си, и си спомни за своите бойци. В този миг се разнесе подсвирването на Шеф дьо Лу, знакът, че той се завръща от своя разузнавачески поход. Трябваше да тръгнат към Жълтокаменната река, преди ледът да се разпука.

Четансапа даде обратен сигнал. Бойците му се приближиха към него.

— Успяхте ли да заловите отново моя бял жребец? — попита Четансапа.

— Твоя бял жребец?!

— Значи не сте го заловили! — Четансапа беше много доволен, че не вижда в мрака лицата на своите другари. — Тръгваме с конете през Жълтокаменната река към Токай-ихто! — заповяда той.

Никой нямаше време да изкаже учудването си. Четансапа поведе на север малката група ездачи.

От хората и животните капеше вода, освен това те бяха запотени и миришеха остро. Дъждът плющеше, а вятърът носеше обезпокоителен възтопъл въздух откъм юг. Конете галопираха търпеливо в безпътната тъма. Плющенето на дъжда почти заглушаваше конския тропот. Когато се спряха веднъж, мъжете чуха отдалеч някакъв съскащ и трещящ шум.

Те знаеха какво означава това. Ледът, сковал водите на Жълтокаменната река, бе започнал да се пука. Колкото повече се приближаваха към реката, толкова по-често достигаха до тях злокобните звуци през плющенето на проливния дъжд. За щастие все още не се чуваше страшният грохот, който възвестяваше понасянето на ледовете по течението на реката.

Все още имаше време.

Поляните бавно започнаха да се снишават. Темпото на ездата се позабави в полегатата местност; конете се плъзгаха по мократа трева. Ездачите скочиха на земята и поведоха мустангите за поводите. Изглежда, дъждът започна да спира. Вятърът духаше още по-силно и няколко звезди се показаха плахо сред разкъсаните облаци. Дълбоко долу в низината, в краката на ездачите, се провидя матов блясък. Заледената река побляскваше между тъмните си брегове.

Малката група ездачи стигна наклонения бряг и се спусна върху наблъсканите един върху друг блокове лед. Не беше лесно да се върви по тях. Огромни късове лед се бяха накамарили един върху друг; те бяха замръзнали в ужасен безпорядък от остриета, ръбове, блокове и гладки повърхности. Дъждовната вода плуваше тук-таме върху леда. Четансапа се радваше на всеки лунен лъч, който осветяваше за кратки мигове коварната ледена местност. Той вървеше пръв. Бобъра, Шеф дьо Лу, Стария Гарван и неговите двама сина го следваха заедно с конете. Ледената покривка криеше под себе си пълен с опасности живот. Под краката на пътниците гръмолеше и трещеше; реката се движеше. Сякаш изстрели плющяха, когато ледената покривка се разкъсваше. Конете бяха силно изплашени; мъжете едва успяваха да ги дърпат напред. Реката току изреваваше под топящите се маси лед; гърмеше и свистеше. Неочаквано една вълна заля хората и животните. Сякаш всичко започна да се люлее; ледената покривка се надигна. Конете се изплашиха и се изправиха на задните си крака. Напрегнали всички сили, мъжете стискаха поводите. Четансапа хвана повода на коня на Бобъра. Мъжете много добре чувствуваха, че водят плячкосани, непознати коне, а не собствените си животни, които бяха свикнали с господарите си и бяха израсли сред прерията. Слабият индианец и другарят му се препъваха между ледените блокове и плъзгащите се конски копита. Проправяха си припряно път напред и въпреки това се придвижваха съвсем бавно в мрака със сплашени — те коне. Най-после, изглежда, минаха средата на реката. Водите под ледената покривка гъргореха настървено и непрекъснато се опитваха да пробият нагоре. Четансапа не можеше да се освободи от обзелото го злокобно чувство, когато непосредствено пред краката му се разтвори с трясък пукнатина. Напред, по-бързо напред, преди всички да потънат и ледените блокове да ги смажат! Той теглеше със сила треперещия жребец на Бобъра. Конят полудя от страх. Плъзгайки се непрекъснато, препъвайки се, падайки върху коленете си, мъже и животни все пак се придвижваха напред. Тьмночерният северен бряг, който очите им успяха да различат, им се стори като спасение и обещание за живот. Само да се измъкнат от тази тъмна блещукаща паст, която протягаше мокрите си ръце към тях!

По-късно бойците вече не знаеха как бяха преодолели последните метри. Реката бе изревала и с един оглушителен трясък започна да притиска ледените блокове. Водите й бяха изригнали на повърхността; хората изгубиха опора под краката си. Четансапа бе изостанал назад; беше пропуснал другите да минат напред и бе сграбил бащата на Гарвановите братя, който вървеше последен. Като пияни се олюляваха мъже и животни върху отдръпващия се под краката им лед. Стария Гарван бе паднал във водата; успя да се измъкне, задъхан, хванал се за ръката на Черния сокол.

После стъпиха върху твърда земя. Никога досега не бяха осъзнавали така добрата здрава почва под краката си. Тя нито бягаше, нито се олюляваше; не съскаше и не повличаше навътре. Лежеше мълчаливо и носеше спасените си синове.

Мъжете изведоха конете малко по-нагоре по високия бряг и се хвърлиха на земята. Треперещите коне стояха край тях.

 

 

Когато слънцето изгря на следващата заран, вятърът бе прогонил дъжда. Небето беше съвсем синьо, като изпрано от дъжда. Само няколко светлосиви кръгли облаци с бели краища се носеха безцелно в безкрая като спомен за нощния пороен дъжд. Отспали си, Четансапа и другарите му се излежаваха на слънце върху отразяващата светлината влага на един южен склон. Шеф дьо Лу лежеше някъде скрит на пост. Под краката на мъжете ревеше реката. Ледоходът се носеше. Струпаните блокове лед пращяха и трещяха; под белезникавото опустошено бойно поле се носеше тътен. Мъжете си спомниха с успокоен вече ужас как се бяха придвижили през носещите се в безреда ледени блокове. Сега вече дни наред никакво живо същество не можеше да прекоси реката. Те бяха защитени от всякакви преследвачи откъм юг.

Четансапа лежеше до Бобъра върху завивката от бизонова кожа и беше скръстил ръце под главата си. Къдрокосият боец и бащата на Гарвановите братя седяха до своя водач; двамата млади Гарвани се бяха отпуснали на земята между конете.

— Добре се справихме-похвали с една дума Чала свършеното.

Черния сокол не каза нито да, нито не. След като бяха преодолели опасностите от ледената река, мислите за последното му нощно приключение отново го обладаха със сила. Той бе изпълнил поръченията на своя вожд безупречно и бе откъснал врага от следите на Мечата орда. Нима той, победителят, трябваше да се върне сега без пушка и без кон в бивака на Токай-ихто? Нима така трябваше да изглежда славното завръщане, за което бе мечтал? Хапеда и Часке щяха да се изсмеят на своя баща, а жените щяха да пуснат какви ли не шеги.

— Какво мислите? — попита Четансапа своите другари. — Кой ли обикаляше тази нощ освен нас около малкото езерце?

— Шонка и неговите хора не са били — заяви Шеф дьо Лу. — Те всички бяха в лагера и се канеха да избият пленените черни ходила. Някои вече бяха убили, други обаче бяха успели да избягат. Предполагам, че избягалият вожд се е промъкнал заедно с двама-трима свои бойци до лагера и е освободил хората си.

— Това означава, че някой спасил се боец от черните ходила е откраднал твоя бял жребец и пушката ти — рече Бобъра на Четансапа. — Той явно е искал за поизкупи малко изгубената си слава пред своето племе, завръщайки се с коня и пушката на един дакота като бойна плячка. Сиксикау са същите хапливи кучета като пани и открай време са били наши врагове.

Четансапа седеше замислен и наблюдаваше безцелно носещите се по реката ледове. Грамадните ледени блокове бяха притиснали един прекършен ствол и сега го направиха на трески. Надолу по течението върху леда се видяха стари дивечови следи. Четансапа съжали дълбоко, че няма право да потърси този дивеч. Но ето че върху остатъците от сняг се видяха и няколко отпечатъка от конски копита, съвсем свежи следи от неподковани мустанги. Конете се бяха препъвали и плъзгали. Върху остатъците от сняг бяха останали и очертанията на един мъничък мокасин.

Черния сокол се изправи рязко и изтича на брега.

— Ето тук! — извика той на своите другари. — Не виждате ли това тук?

— Следи от избягалите черни ходила — предположи съвсем спокойно Бобъра. — Бива си ги хората. И те са успели да преминат през леда тази нощ като нас заедно с жените и децата си.

Черния сокол все още гледаше втренчено отдалечаващите се бавно заедно с леда следи.

— Тази нощ ли, казваш? — рече той. — Мисля, че това е било рано сутринта… те са намерили по-нагоре по течението по-удобно място за преминаване на отсрещната страна… ето… гледайте тук! Те са водили със себе си и подкован кон! — Четансапа се върна при другарите си. — Аз ще тръгна нагоре по течението — заяви той. — Тия крадци сигурно са някъде наблизо.

— Ние ще дойдем с теб! Първоначално Четансапа се Поколеба.

— Добре — съгласи се след това. — Само нашите двама млади Гарвани ще останат на пост край конете.

Мъжете тръгнаха по брега. През тревата по склона се провираха поточета от оттичащите се локви. Слънцето затопляше кожата на хората. Четансапа водеше групата без никакви предохранителни мерки. Те търсеха индиански врагове, а не уачичун. А който се приближава откритокъм индианците, бива посрещнат също така открито.

Като повървяха известно време, те чуха предупредителен изстрел. Стрелецът лежеше на североизток върху едно купесто възвишение, откъдето добре се виждаше крайречната долина; куршумът бе издал местонахождението му.

Дакотските бойци се спряха. Четансапа вдигна празната си ръка, в знак, че няма намерение да започва бой. После дакотските бойци останаха спокойно на мястото си, за да изчакат какво ще се случи по-нататък.

Изненадаха ги.

На височината на склона, край който бяха вървели, неочаквано се изправи един индианец Той стоеше на фона На далечното синьо небе висок и горд. Беше строен и израсъл прав като копие и въпреки младостта му от него се излъчваше подчертано достойнство. Той също вдигна невъоръжената си дясна ръка. В лявата държеше пушката на Четансапа.

Черния сокол и придружаващите го тръгнаха бавно към хребета на високия бряг. Когато стигнаха догоре, се спряха на десетина крачки пред непознатия мъж и го заразглеждаха. Дакота не познаваха езика на черните ходила и предположиха, че неприятелят им не знае нито езика на дакота, нито на белите мъже. Налагаше се да се разберат помежду си с обичайния език със знаци. Четансапа посочи себе си и изчакващия със затворено лице сиксикау и обясни с този си жест, че случаят трябва да бъде уреден само между тях двамата. Непознатият отвърна кратко, че е разбрал и е съгласен. След това дакотският боец назова своето име: „Черния сокол, Син на Слънчевия дъжд“, и врагът му отвърна със суровия си глас и със съответните знаци: „Планински гръм, Син на Горящата вода!“

Дакота бяха навикнали напълно да прикриват пред непознати своите чувства и външно да проявяват пълно безразличие, който навик им бе донесъл славата, че дори не умеят да се смеят. Така сега бронзовите им лица останаха неподвижни, колкото и силно да им бе направило впечатление името, което току-що чуха. Планински гръм беше млад, но си бе спечелил вече голяма бойна слава и през миналите години когато Токай-ихто живееше още във вражда със своето собствено племе, Планински гръм бе станал кръвен брат на младия дакота. Четансапа не желаеше да говори сега за това, не искаше и да мисли за него. Той не можеше и да допусне дори Токай-ихто да е намерил сред племето на сиксикау по-опитен в боя брат, отколкото сред дакота.

Четансапа подкани своя неприятел Планински гръм да му върне коня и пушката. Ала Планински гръм бе не по-малко упорит. Отказа и вдигна томахавката си, за да оповести готовността си да се бие. Четансапа обяви, че е готов да приеме предложения двубой.

Младият боец от племето на черните ходила кимна на дакотския боец да го последват и повървя малко по билото на високия бряг нагоре по течението на реката, а след това тръгна пред тях. Водеше вдясно, навътре в прерията, без да се огледа нито веднъж назад. Залаяха кучета. Пред очите на мъжете се разкри ниска долчинка, където дакотските мъже видяха малката група избягали черни ходила. Обикновено индианците издигаха своите шатри край вода. Черните ходила явно бяха спрели само за малко в безводната долчинка, когато вождът им откри групата дакота и се сблъска с тях. Десетина души седяха без шатри или завивки върху тревистата земя, някои от тях бяха ранени. Два коня пасяха и Черния сокол видя красивия бял жребец. Видът на коня разпали отново яда му. Той остана заедно със своите другари по средата на долчинката. Жените и децата на черните ходила се изтеглиха мълчаливо в широк кръг назад. Те всички бяха добре облечени, в бели кожени дрехи, украсени с красива везба. Вниманието на дакота бе привлечено от едра девойка, която носеше на ръце убито момче. Когато тя седна отново на земята и положи тъжно мъртвото дете върху скута си, погледът на боеца остана за миг спрян върху нея.

После Четансапа отново насочи вниманието си към своя неприятел, който сега пристъпи пред него, съпроводен от двама бойци. Мрачни и с омраза в погледа стояха сиксикауските бойци пред дакотските. Черните ходила бяха нападнати от дълги ножове и от дакота — от Шонка и неговите мъже — и не можеше да се предполага, че те знаят за враждата между дакотските бойци За черните ходила Шонка и Четансапа принадлежаха на една и съща вражеска племенна група.

Вождът на черните ходила остави всичките си оръжия с изключение на томахавката — бойната секира със стоманен резец. Това бе оръжието, с което Планински гръм смяташе да се бие. Тогава и Четансапа предаде всичките си оръжия на своите другари и запази само употребяваната от дакота каменна сопа. Тя се състоеше от един яйцеобразен камък, закрепен за дълга дръжка от як, раздвоен горе и същевременно еластичен върбов клон.

Вождът на черните ходила описа с крачки голям кръг в долчинката и посочи със знака за скалпиране, че всеки, който напусне този кръг, трябва да се смята да победен и да се счита плячка на врага.

Четансапа даде съгласието си. Той не искаше да губи време и бързаше да започне борбата веднага. Затова пристъпи в кръга, където или щеше да победи, или трябваше да умре.

Вождът на черните ходила също влезе, без да се двоуми, в очертаното бойно поле и застана срещу Четансапа. Междувременно всички останали бойци напуснаха кръга.

Тъй като слънцето грееше от изток, двамата бойци бяха застанали един срещу друг в посока север — юг, за да предпазят очите си от ослепителните лъчи. Няколко секунди никой не се помръдна.

Извън кръга стояха другарите на двамата бойци — дакота и черни ходила. Те се бяха подредили откъм страната на онзи, чиято победа желаеха. Сега обаче Четансапа не мислеше вече за своя къдрокос приятел от детските игри, а и Планински гръм сигурно бе забравил своите бойци и жените и децата, чиято последна опора в това тежко положение беше само той. За двамата стоящи вътре в кръга мъже сега не съществуваше нищо друго освен врагът. Кой щеше да започне борбата? Дали щеше да полети бойната секира, или щеше да бъде нанесен първият удар? Това бяха сега единствените въпроси.

Никакъв звук, произнесен от човешка уста, не смущаваше наситената с опасност тишина. Само грохотът и звънкият трясък на невидимата оттук ледоносна река достигаха до бойното поле.

Вождът на черните ходила нападна пръв. Той заложи всико на една карта и хвърли томахавката си. Не се бе засилил отдалеч и не даде време на врага си да предвиди нападението, а запрати бойната си секира с увиснала надолу ръка. Въпреки това бе вложил много сила в удара и оръжието прелетя яростно краткото разстояние към средата на тялото на Четансапа. Дакотскят боец едва успя да отстъпи. Острието на свистящата томахавка откъсна малко кожа от левия му крак. С почти ненамалена сила секирата отлетя нататък и падна на земята чак извън очертания кръг. Това беше майсторски измамен удар. Но той не бе успял и вождът на черните ходила бе изгубил оръжието си.

— Хан-х-х-х! — проехтя от кръга на наблюдаващите черни ходила.

Нито един мускул върху лицето на Планински гръм не потрепна.

Сега Четансапа вдигна своята бойна сопа… и я захвърли настрани. Според своите индиански понятия за чест той се отказа от оръжието, с което врагът му в двубоя не разполагаше вече.

Двамата врагове скочиха един към друг и започнаха да се борят. Четансапа скоро усети своето предимство. Лявата ръка на неприятеля му бе улучена по време на боя край лагера до езерцето с приклад на пушка и сега отказа да му служи. Дакотският боец се надяваше да повали другия, но Планински гръм все още се задържаше на крака и острите викове на наблюдаващите бойци насърчаваха борещите се. Тогава Черния сокол усети с ледена тръпка, че и неговите сили започнаха да му изневеряват. Старата рана на гърдите му започна да кърви. Ръцете му отпуснаха тялото на неприятеля. Четансапа се олюля назад и се окопити чак когато вече стоеше на колене в мократа трева. Световъртежът му отмина и той отново видя всичко около себе си. Измъкна празната кожена кания на ножа си от колана, притисна я върху раната и придърпа върху нея превръзката от лико. Надяваше се, че поглъщащото силите му кървене ще престане. После се изправи и много добре знаеше, че вождът на черните ходила можеше да се вьзползува от това време, за да го нападне. Но един двубой между представители на племето на сиксикау и на дакота не се водеше по правилата на петльоборството. Сега, когато Черния сокол отново застана на крака, вождът на сиксикау го нападна. Дакотският боец обаче успя да хване дясната ръка на неприятеля си и да я извие, а после юмрукът на Четансапа удари силно вожда на черните ходила. Планински гръм полетя назад. Без да се помръдне, той остана да лежи по гръб. Четансапа се наведе и докосна безпомощния млад човек, за да ознаменува своята победа.

Небето беше синьо. Все още росната от дъжда трева блестеше. Конете и кучетата миришеха на изпаряваща влага, а вятърът, който вееше сега от север, носеше свеж полъх.

Четансапа протегна настойчиво ръка и получи обратно всичките си оръжия, също така и оръжията на победения. Пристъпи към прекрасния бял кон и освободи предните му крака от въжето. Поведе танцуващото животно за юздата към средата на падинката. После нададе остър боен вик и другарите му също го подеха.

Четансапа се огледа изпитателно в кръга на черните ходила и погледът му отново се плъзна по девойката, която държеше мъртвото момче в скута си. Тя подаде отпуснатото тяло на момчето на една друга жена. Краката й стъпваха леко и стръковете трева, които се огъваха драговолно под стъпките й, отново се издигаха неповалени подир нея. Черния сокол, който не бе свикнал да обръща внимание на жените, изчака все пак несъзнателно, докато девойката застана до него. Мъката й я бе освободила от всякакъв страх. Тя погледна врага и тясната й ръка посочи към бойната секира на победения, която победителят бе пъхнал без кания в колана си. С мрачно лице боецът се помъчи да прочете израза на лицето на непознатата девойка. Какво искаше тя? Девойката стоеше съвсем спокойно като стрък, когато вятърът е престанал да вее. Четансапа извади плененото оръжие от колана си и й го подаде.

Девойката коленичи на земята, подпря лявата си ръка с два издадени напред пръста върху тревистата почва и удари със сила. Швирна кръв. Тя се изправи с осакатената си ръка и подаде обратно оръжието на дакотския боец. После се върна обратно при своите, спокойна и тиха, както бе пристъпили напред. Сега Четансапа вече знаеше коя бе тя. Не можеше да бъде никоя друга освен Ситопанаки, сестрата на Планински гръм. По този начин тя бе дала израз на мъката си за победения брат, както изискваше обичаят на нейното племе.

Бобъра се приближи до лежащия на земята вожд на черните ходила.

— Сред своите ли ще го оставиш да умре? — попита той Черния сокол. — Струва ми се, че в него още има живот.

Чапа докосна привидно изпадналия в безсъзнание, за да се увери дали предположението му е вярно. В същия миг обаче усети как някой го стисна силно за китката на ръката и когато подскочи, за да се освободи, срещна горящите от омраза очи на един боец от племето на черните ходила. Двамата мъже веднага се вкопчиха в борба.

Четансапа мигновено разбра какво се бе случило. Боецът от черните ходила навярно бе помислил, че Бобъра, който бе докоснал безпомощният вожд, смята да изпълни така наречения „удар“ — на езика на пограничните жители „coup“, А случаят беше по-особен. Според старите поверия, чийто произход вече не бе познат дори на индианците, докосването на падналия враг означаваше втора победа над него. По време на борбите с коне на прерийните племенни групи всеки отбор се опитваше да „удари“ падналия или ранения си враг още веднъж с копието, докато неговите другари правеха всичко възможно, за да запазят убития или поваления от това докосване, и по този начин битката между двата отбора се ожесточаваше непрекъснато все повече. Бойците от черните ходила сигурно бяха предположили, че Бобъра иска да нанесе именно този „удар“, и затова веднага се бяха нахвърлили върху него. Четансапа не можеше да извика на сиксикау, тъй като те не разбираха неговия език, пък и при създалото се положение никой не можеше да очаква, че те биха имали търпение да обърнат внимание на неговите обяснителни знаци.

Един нов бой беше неизбежен. Дакотските бойци бяха много повече на брой и много по-добре въоръжени. Успяха веднага да победят тримата все още боеспособни сиксикау, да ги обезоръжат и да ги овържат с ласата си. Чак когато пленниците вече лежаха в тревата обаче, дакотските бойци разбраха какво се бе случило по време на боя.

Стария Гарван, бащата на Гарвановите братя, лежеше с разбит череп по лице. Бойната секира на един от сиксикауските бойци го бе улучила в главата. А Планински гръм беше изчезнал. Той се бе възползувал от възможността да избяга и сега дакота чуха надалеч ударите от копитата на неговия сив жребец. Четансапа яхна своя бял кон и препусна подир беглеца. Смъртта на Стария Гарван изпълваше дакотския боец с нова ожесточена омраза.

Беглецът, изглежда, бе поел на север. Почти не се виждаше вече във вълнистата местност. Само твърде рядко Четансапа съзираше, препускайки, развяваща се черна коса или тъмната грива на сивия жребец. Тогава той стреляше. Надяваше се, че двамата Гарванови братя, които бяха на пост край конете, ще чуят изстрелите му и ще бъдат нащрек.

Вождът на черните ходила притежаваше великолепен кон.

Непрекъснато му се удаваше да измами преследвача си. Четансапа се чувствуваше като ловец, комуто смятаният за убит вече дивеч е успял да се изплъзне. Препускаше, като забрави и времето, и другарите си.

Когато най-после отново се овладя, той разбра, че бе изстрелял и последния си патрон. Белият му жребец накуцваше и когато Четансапа вдигна очи към слънцето, то отдавна вече бе започнало да се спуска към западния хоризонт. Дакотският боец се спря сред безкрайните еднообразни възвишения на местността. Слюнката бе пресъхнала в устата му, езикът му бе залепнал за небцето. Челото и вратът му бяха мокри от пот, мокри като слабините на белия му жребец, които непрекъснато се вдигаха и спускаха. Превръзката на гърдите му отново се беше смъкнала. Той се задъхваше. Лежеше отпуснат върху коня си с полупритворени очи. Беше готов да убие пеещия весело кос.

Добре, че никой не можа да го види в това състояние. Той се стегна и се взря в следите, оставени от галопиращия кон на врага му. Между тревата бе изровена влажна пръст. Безсмислено беше да продължава преследването. Вождът на черните ходила беше избягал. Неговият жребец, изглежда, беше също така неуморим и бърз, както кулестият кон на Токай-ихто.

Четансапа се насочи обратно към утринния лагер край брега, където двамата Гарванови братя още стояха на пост край конете. Четансапа трябваше да им съобщи, че баща им е убит.

Двамата млади мъже посрещнаха новината мълчаливо.

Подкараха конете си заедно с Черния сокол към долчинката, където се бяха борили двамата бойци, и завариха там своите другари край мъртвеца. Синовете вдигнаха тялото на баща си, защото никой мъртвец не биваше да докосва земята. Те положиха всичките му оръжия до него, загърнаха го в една завивка и го завързаха за коня му. Жените и децата на черните ходила седяха в полукръг, безмълвни и тъпо примирени.

Черния сокол и Шеф дьо Лу оглеждаха прерията. Не се забелязваше нищо подозрително. Тогава Четансапа обяви, че въпреки липсата на вода ще използуват долчинката за нощувка. Реката беше достатъчно близо. Който искаше, можеше да си напълни оттам меха.

— Планински гръм ще се върне тук — заяви той на своите другари. — Неговите жени и деца са при нас.

— Не се грижи за този сиксикау — отвърна Бобъра. — И двете му ръце са пострадали. Той няма наблизо бащи и братя. Лешоядите ще го изкълват.

Четансапа не отвърна нищо. Излегна се върху един склон и гледаше към настъпващата нощ. Останалите също не говореха и заедно с мрака над малкия кръг от хора се разстла и мрачното им настроение.

Единственият, който все пак бе помислил — заради всички-за жизнените нужди на другарите си, беше Бобъра. Той бе използувал времето, което Четансапа бе употребил за безуспешното си преследване, за да убие две прерийни кучета. Не беше лесно да се хванат тези дебели гризачи, които живееха в мрежа от ходове под земята. Бобъра обаче бе успял да измами два с примка. Той одра плячката си и доведе една млада вдовица на боец от черните ходила да свърши останалата работа. Тя трябваше да намери сухи дърва, което никак не бе лесно, да опъне една кожена завивка върху чети-ри раздвоени горе пръчки и да запали огън отдолу. Покривката разпределяше дима встрани и огънят не можеше да се вижда много надалеч. Индианците обичаха да използуват тази предохранителна мярка за прикриване на огъня, за да бъдат сигурни, че неприятелските съгледвачи няма да ги видят. Когато парчетата месо се опекоха, Бобъра ги раздаде. Най-хубавите получиха Гарвановите братя, после дойде редът на Четансапа и на Шеф дьо Лу. Чапа просна краката си към огъня и се отдаде на удоволствието да чувствува топлината, която му бе липсвала цели седмици, и яде последен. Току поглеждаше през това време нагоре към своя слаб приятел и много добре разбираше, че той не желае да разговаря. Четансапа носеше отговорност за своите другари като техен предводител и се чувствуваше виновен за смъртта на Стария гарван.

Той бе подпрял глава върху ръката си и гледаше към светлините и сенките на лунната нощ. Успяваше да различи отдел ни подробности на местността и на хората и животните. Дори виждаше и багри, толкова ясно блестеше полумесецът от небето. Няколко кучета на черните ходила се караха с един койот, който демонстрираше смелостта си отдалеч, джаф-кайки. Конете вече се канеха да спят, само белият жребец беше все още гладен и пасеше.

Черния сокол очакваше младия вожд на сиксикау. Той беше убеден, че младият човек ще се върне и ще се опита поне да поговори със своите и да им нареди как да се държат. Дакотският боец забеляза, че девойката Ситопанаки се бе отдръпнала в най-задната, най-отдалечена от дакота редица на своите хора. Тя също очакваше, че Планински гръм ще се върне, и искаше да улесни брат си да се приближи по-лесно тайно към нея. Сега, докато месецът още грееше, той нямаше да дойде. Но сигурно щеше да се опита късно през нощта, когато луната залезе. Девойката седеше приведена над мъртвото дете в скута си. Тя можеше да бъде сестра на Уинона.

След полунощ Бобъра смени двамата Гарвани от дежурството им. Младите бойци се приближиха и седнаха до коня, върху който бе завързан баща им. Кучетата на черните ходи-ла се бяха свили на кълбо и не лаеха повече. Жените и децата които бяха попаднали от пленничеството при дългите ножове в пленничество при дакота, седяха плътно притиснати едни до други. Те не се осмеляваха да подхванат оплакваческата песен за своите мъртъвци. Само двамата Гарвани започнаха да изливат тихо с песен тъгата по смъртта на своя баща.

Под светлината на луната Четансапа забеляза един човек, който се приближаваше отдалеч през прерията към лагера. Когато се изкачи върху гребена на едно възвишение, той целият се откри, после отново изчезна в следващата долчинка. Наблюдаващият го Четансапа вече знаеше, че приближаващият се е индианец. Той притегли пушката до себе си. Приближавайки се сред лунната светлина, човекът бе удобен прицел. Сега Четансапа го позна.

Планински гръм се завръщаше.

Той не се беше опитал да се прикрива, затова Четансапа го остави свободно да се приближи.

Кучетата скочиха в съня си. Бяха надушили своя господар.

През групата на сгушилите се жени и девойки премина някакво движение подобно на вълна, повдигната от внезапен напор на вятъра. Миг след това те отново седяха спокойно и привидно безучастни и само по шепота, с който започнаха да успокояват разбудилите се деца, можеше да се съди, че не мислят да заспиват отново.

Черния сокол не се помръдваше от мястото си. Остана да лежи в тревата и когато Планински гръм се приближи до края на долчинката. Врагът се спря там и сякаш изчакваше нещо.

Четансапа го остави да чака и да си стои там. В нощта вражеският вожд изглеждаше още по-едър.

Всички мъже се бяха събудили и гледаха към младия сиксикау. Конете бяха станали неспокойни и надигнаха глави. Горе върху купестото възвишение Четансапа видя дулото на пушката, която Бобъра държеше насочена към новопристигналия.

Вождът на черните ходила дълго остана на мястото си. Когато се убеди, че врагът му не смята да му препречи пътя, той се отдели оттам. Заобиколи жените и децата, без да ги погледне, и се приближи към своите овързани бойци. Омотаните в ласа тела лежаха в тревата между временното огнище и Четансапа. Дакотският боец почти не бе раздвижил глава, ала погледът му не изпускаше нито едно движение на Планински гръм.

Младият сиксикау се спря. С дясната си изкълчена ръка, която висеше надолу, той даде знак на своите хора. Шеф дьо Лу държеше револвера си готов за стрелба.

Едно момче от черните ходила се изправи и се приближи към своя вожд. Вождът раздвижи устни; вдигнало очи нагоре към него, момчето отгатна думите му. Черния сокол сам не можеше да си обясни защо не предприема нищо. Крайниците му се бяха напрегнали от някакво неопределено очакване.

Момчето на черните ходила явно бе получило някакво нареждане. Пропълзя под завивката, под която гаснеше жаравата от огъня, и извади стиска клонки, която раздуха така, че те пламнаха червени. Междувременно Планински гръм се отпусна на земята. Беше седнал с гръб към тримата пленници и с лице към Четансапа. Положи дясната китка на ръката си върху лявата и остана в тази стойка на овързан пленник, докато момчето дойде и сложи разпалените пръчки върху голото му рамо.

Момчето се върна при жените, а младият вожд остана седнал, сякаш не гореше неговата кожа. По този начин той съобщаваше на бойците, които не знаеха неговия език, че се предава и че е готов да умре сред мъчения като боец. Той поде бавно песента на умиращия.

— Хи-йе-хи-йе, хай-йо…

Славата, че е умрял храбро, беше единственото нещо, за което той искаше още да се бори.

Четансапа го погледна. Още като осемгодишно момче той самият, дакота, бе седял край огнището в шатрата на баща си и бе поставил върху ръката си запалени трески, за да се научи да понася болки. Той знаеше на какво мъчение се бе подложил Планински гръм. Нито един мускул не потрепваше върху лицето на този човек, чиято разярена гордост бе по-силна от всяко мъчение.

Четансапа се изправи и мина край овързаните мъже и огнището към конете.

— Връщаме се при Токай-ихто — каза той на своите другари. — За какво да оставаме повече тук? Този, когото очаквахме, дойде. Ние ще отведем черните ходила с нас.

И той махна с ръце към жените и децата, които се изправиха послушно.

Бобъра слезе от купестото възвишение и кимна на младата сиксикауска вдовица; тя загаси жаравата, вдигна завивката, която прикриваше временното огнище, и я отнесе при коня на Бобъра. Двамата Гарванови братя вдигнаха овързаните врагове и ги затегнаха върху гърбовете на своите коне.

После освободиха предните крака на конете от връзките.

Планински гръм видя приготовленията за тръгване. Той се бе изправил и изчакваше дали дакотският боец ще го убие, или ще го върже.

Четансапа обаче бе яхнал вече своя кон. Когато мина с него край врага си, когото бе победил и все пак не го бе победил докрай, той му кимна да върви и чуждият вожд тръгна подир жените и децата. Едрата му фигура стърчеше над тях. Черния сокол яздеше ходом подир своя неприятел. Другарите му яздеха отляво и отдясно, за да надзирават и охраняват групата пленници. Отстрани на по-възрастния Гарван вървеше конят, който носеше мъртвия си господар. Девойката Ситопанаки бе взела на гръб трупа на момчето, от който не искаше да се отдели, и вървеше начело на своите хора, прегърбена под тежестта.

Малката група стигна през поляните до оставената от кервана на Мечата орда следа, която ясно се виждаше под лунната светлина, и водеше нагоре по течението на реката. Дори и силният дъжд не бе успял напълно да измие следата. Четансапа я следваше заедно със своите другари и пленниците. Че Токай-ихто бе свърнал на запад, не беше добър знак. Той явно е сметнал за невъзможно да поеме направо на север.

Хората се придвижваха цялата нощ чак до сутринта. Когато лъчите на изгряващото слънце разкриха край реката следите от предишно място за почивка на преселниците, Четансапа нареди групата да се установи там. Починаха си само няколко часа. Под уморителната топлина на пролетния ден хора и животни тръгнаха отново нагоре покрай бучащата река. По обраслите хълмове вече се подаваха връхчетата на млади треви и от слънцето и дъжда първите цветове вече бяха подали главички. „Бялата роза“ цъфтеше на воля; листенцата на цветовете и бяха нежни и красиви, но мъжете гледаха това цвете със смръщени чела, защото то предвещаваше топенето на снеговете в планините и прииждането на реките.

Делаварът бе дал на девойката, която носеше убитото момче, едно войнишко одеяло, взето от лагера на дългите ножове край високата топола. Загърнаха трупа в одеялото и младата вдовица, която бе помогнала на Бобъра, смени Ситопанаки в носенето. Лицето на младата жена излъчваше любезност и закачливост и дори сега, когато тя беше тъжна и изнурена, то все още бе запазило тези си черти и въпреки слабостта й изглеждаше закръглено. Едно малко момченце се държеше все о нея, навярно беше синът й. Чала все повече наблюдаваше тази жена с добро чувство и благоразположение.

Без почивка вървяха жените и децата час след час, както бяха навикнали открай време, а дакотските бойци яздеха равнодушно ходом подир тях. Четансапа очакваше врагът му да се строполи от умора и изтощение, но пленникът усещаше изпитателния поглед на врага си и коленете му не се подгъваха.

Откакто бяха тръгнали, Черния сокол и другарите му почти не бяха разменили нито дума. Сега най-после Бобъра сякаш не можа повече да се сдържи.

— Какво смяташ да правиш с тези толкова много жени? — подпита той и когато Черния сокол не му отговори, добави: — Не си мисли, че аз мога да взема повече от тази тук в моята шатра; останалите ти задръж при себе си. Защо не ги остави там, където бяха?

— Да ги оставя да умрат от глад ли? Те нямат вече свои бойци, нито пък оръжие.

Бобъра се изненада от тези думи и загледа приятеля си отстрани.

— Е, да… щом като така мислиш…

Черния сокол гледаше упорито напред. Той беше предугадил въпроса на Бобъра и се бе ядосал още преди приятелят-му да го бе задал.

Дакотските бойци отиваха на смени един по един на разузнаване. Когато по пладне по-старият Гарван се върна от един такъв обход, той съобщи, че се е натъкнал на съгледвач на Токай-ихто и че бивакът на Мечата орда е само на още няколко часа път оттук.

Привечер приближиха новия бивак. Съгледвачите сигурно бяха съобщили вече за приближаването на бойците, за смъртта на Стария гарван и за пленените черни ходила. За победата на Черния сокол и неговите другари над Роуч и Шонка керванът отдавна вече знаеше, тъй като конете и катърите, плячкосани от вражеската военна част, вече бяха пристигнали.

Сега насреща на пристигащите се появиха кафявокожите момчета и пред всички яздеха двете Мечи момчета. Конете им бяха от плячкосаните. Няколко кучета вълча порода тичаха току под краката и около младите ездачи. Сега момчетата дръпнаха конете си за задните крака, те размахаха предните и заобиколиха завръщащите се заедно с пленниците. Така обкръжени, те поведоха малката група нагоре по течението на реката до скритата падинка, откъдето неочаквано се откри поглед към шатрите.

Ето ги техните шатри, новата родина на бездомниците. Върху кожените стени блестяха със силните си бои защитните заклинателски знаци под лъчите на вечерното слънце. Тъй като изминалият ден беше топъл, жените и дъщерите бяха освободили чергилата от опъващите ги колчета и ги бяха отметнали нагоре. Завръщащите се бойци вече видяха завивките и кожите, паниците и гърнетата вътре. Близо до лагера Черния сокол спря своя жребец. Погледът му се плъзна към изрисуваната с гърмящи птици и змии заклинателска шатра. Хавандшита пристъпи навън. Черния сокол и неговите мъже скочиха от конете и се приближиха към беловласия заклинател. Съобщиха му с пестеливи думи какво се бе случило и посочиха мъртвия Гарван и пленниците.

— За убит боец се отмъщава с друг убит — отсъди старият заклинател и като извади ножа си, го забоде право в сърцето на един от тримата овързани черни ходила. Убитият падна на земята.

— Той принадлежи на Гарвановите братя — продължи коравосърдечният Хавандшита, — и той, и скалпът му, и оръжията му. Скалпът и оръжията му трябва да придружат Стария Гарван по пътя му към Вечните ловни райони. Ще ги положите край него.

Така заклинателят зачете прастарите закони за междуплеменното отмъщение, които поддържаха една нестихваща вражда между отделните индиански племена.

Четансапа подаде мълчаливо на двамата Гарванови братя оръжията, които бяха принадлежали на убития боец от племето на черните ходила. Братята ги поеха и отнесоха мъртвия си баща, убития от Хавандшита сиксикауски боец, както и оръжията му в своята шатра. Приглушено се понесоха тъжните вопли за убития Гарван, който бе отмъстен, но не можеше вече да се съживи.

— Мустангите и катърите на Роуч и на Шонка съветът ще разпредели между отделните шатри — продължи да се разпорежда най-старият член на племето с останалата част от бойната плячка. — Живите черни ходила са твои, Четансапа, заедно с всичко, което са притежавали, и ти можеш да се разпореждаш с тях, както желаеш.

— Ще покажа пленниците на Токай-ихто — отвърна само Черния сокол. И погледна към вождовата шатра. Тя беше отворена и празна, защото вождът още не се бе върнал от похода си срещу врага на север. — Щом Токай-ихто се върне — заключи Черния сокол.

Той остави небоеспособния Планински гръм и другите двама живи пленници в своята собствена шатра и след това разпредели жените и децата на черните ходила между шатрите, които се нуждаеха от работна ръка. Чала отведе милата млада жена в своята шатра. Научи там нейното име — „Подигравчийката“ — и й разреши мълчаливо да доведе и петгодишното си момченце. Светкавичен облак наблюдаваше новата си майка изпитателно, показа й всичко в шатрата, доведе две другарчета за стреснатото момченце и след това отиде отсреща в шатрата на Четансапа.

Там победилите дакотски бойци тъкмо се събираха отново край своя предводител. Той ги беше поканил на вечеря. Свет — кавичен облак се зае да помогне на Монгшонгша. Девойката разстла рогозките от лико и подреди паниците. Монгшонгша разнесе месото. Раменете й се бяха изправили и радостта от завръщането на съпруга й я бе подмладила и разхубавила.

Хапеда и Часке също отдавна се бяха върнали от поляната, където след успешния нападателен поход на Четансапа отново пасяха много коне и катъри. Момчетата наблюдаваха от скромните си места пред входа на шатрата пленените черни ходила. Двамата овързани в ласа мъже и Планински гръм бяха в шатрата. А девойката, която носеше мъртвото момче, все още стоеше мълчаливо пред входа. Сега Монгшонгша излезе, за да й помогне. Даде й здрави, разклонени на върха прътове, за да захване за тях одеялото, в което бе загърнала мъртвото момче. Така то бе погребано, без да докосва земята. Монгшонгша се учуди, че и непознатата зачиташе обичаите, и я подкани да влезе в шатрата. После й кимна и Ситопанаки седна далеч от брат си, вперилия поглед право пред себе си млад сиксикауски вожд.

Охитика, съседското куче, влезе в шатрата. Всички се учудиха, когато то отказа кокала, който Шеф дьо Лу искаше да му подари, и пристъпи предпазливо към Планински гръм. Вождът не бе седнал в шатрата на врага. Стоеше прав близо до кожената стена. Кучето го подуши и залая в очакване.

Мъжете наблюдаваха държането на животното.

— Сякаш го познава! — Къдрокосия Чала беше силно учуден.

Охитика наостри уши и обърна гръб на пленника. Миг след това изтича вън от шатрата и се понесе с издадена напред глава към поляната. По същото време и мъжете дочуха отдалеч гарванов грач, с който посрещаха завръщащите се бойци.

Мъжете не се съмняваха вече, че това е самият Токай-ихто заедно със своите хора. Той идеше към лагера откъм запад, макар че бе отишъл да търси врага на север. Това сигурно имаше значение; дори и завръщащата се птица не лети по права линия към скритото си гнездо.

Четансапа и приятелите му очакваха вожда и неговите бойни другари край брега. Сред приближаващите не липсваникой, мъжете нито бяха окървавени, нито ранени.

Токай-ихто мина бавно заедно със своите другари между издигнатите шатри. Пътем те направиха първите си кратки съобщения.

— Съгласен ли е Четансапа да дойде в моята типи и да ми разкаже какво се случи? — попита вождът.

— Веднага, щом се нахраниш.

Мъжете се сбогуваха засега Шеф дьо Лу и Бобъра останаха в шатрата на Черния сокол. Скоро там се образува отново голям кръг бойци, тъй като вътре бяха влезли и членовете на Съюза на Червените елени, които бяха придружавали Токай-ихто, и сега напълниха лулите си в шатрата на своя предводител Четансапа.

— А вие какво правихте, докато ние задигахме конете на Роуч и Шонка? — заразпитва Четансапа Чотанка. — Нямате вид да сте водили бой?

— И не сме. Това е някаква загадка, която ние не можем да си обясним. Дългите ножове от северните фортове дойдоха и скоро след това най-неочаквано побягнаха с конете си. Бобъра наостри слух.

— И накъде побягнаха?

— Поеха на североизток, сякаш искаха да се върнат край устието на Жълтокаменната река. Ние се бяхме скрили между възвишенията, за да ги нападнем, преди те да се усетят, но тъй като си тръгнаха, ги оставихме да си вървят. Нашите съгледвачи ще ги следят.

— Каква светкавица е улучила мозъците на тия койоти? Чотанка се усмихна.

— Светкавицата имаше дълги крака и тичаше като антилопа.

— Татокано! Татокано! — Бобъра заплеска шумно по бедрата си.

— Татокано? Да. Но ти откъде знаеш?

— Знам аз! — Бобъра скочи. — Той ни спаси! Да, вие трябва да знаете това. Ние го пуснахме да избяга, като преди това му казахме, че смятаме да нападнем северните фортове. Той е съобщил това на дългите ножове и те са тръгнали обратно към своите фортове, за да ги защищават от нас!

Черния сокол поглади с ръка косата си.

Завърналите се заедно с Токай-ихто бойци се учудиха много на всичко, което чуха откъслечно, и все още не можеха да свържат събитията. Бобъра им разказа всичко най-подробно и пожъна колкото признание, толкова и веселие.

— Ти с право носиш името си Хитрия Бобър — рекоха мъжете. — Спестихте ни жесток бой. Ние бяхме между два огъня, но Четансапа и Чала изгасиха и двата. Дългият нож Роуч седи заедно с Шонка край езерцето на оттатъшния бряг на ледената река, а останалите се отдалечиха натам, където не могат да ни намерят. Само че дългите ножове от северните фортове, подведени от хитрината на Бобъра, скоро ще се върнат. Онзи, който ги води… — Говорещият млъкна по средата на изречението.

— Кой ги води? — поиска да узнае Черния сокол.

— Вие всички го знаете. Онзи с червените коси и жълтите зъби. Токай-ихто го видя.

Мъжете мълчаха един миг.

— И не биваше да го убие, за да не ви издаде, така ли?

— Да, така беше.

Бойците всмукнаха дима от лулите си.

— Когато той дойде, ще видим още веднъж зор, преди да се прехвърлим на оттатъшния бряг на Мини-Соус. — Черния сокол изрече на глас мислите и загрижеността на всички.

Бобъра движеше пръстите на краката си.

— Колко път има още до Тинестата вода?

— Три до четири нощувки — гласеше отговорът на Чотанка. — Така ни каза Токай-ихто. Ще трябва да преминем през възвишенията, после през равнината, където няма да имаме повече никакво прикритие.

— И след това през Тинестата вода, на която сега се топи ледът — продължи Бобъра. — Ето на, погледнете Жълтокаменната река; същата ще бъде гледката и горе при Мини-Соус. Пък може ледът да се е свлякъл, преди ние да стигнем, и водата да е преляла през бреговете си.

— Тебе твоята Подигравчийка ще те прекара с лодката — рече Четансапа.

— Да, можеш да я накараш да го стори и тъкмо ще видиш дали я бива за работа — допълни Шеф дьо Лу.

— О, тя е чудесна жена!

— Нека ти е честита, ти заслужаваше добра жена. Какво ще правите обаче с тези омотани пленници, като тръгнем? Не вярвам Токай-ихто да ни остави още дълго да лежим върху завивките си и да си пушим лулите.

На Четансапа явно му стана неприятно, когато разговорът отново се насочи към черните ходила.

— Продължавайте да си пушите и си поизтегнете краката, преди да тръгнем отново на път! — подкани той гостите си. — А аз ще отскоча отсреща до вожда. Ще му докладвам и ще видя какво ще заповяда той.

Черния сокол се изправи. Когато излезе от шатрата си, небето беше още светло, огненият слънчев диск тъкмо изчезваше на запад зад обраслите с трева възвишения и долчинката, и шатрите потънаха във вечерна сянка.

Откъм заклинателската шатра на Хавандшита се носеха ниски злокобни звуци. Старецът разговаряше с духовете. Шатрата на Токай-ихто бе издигната на няколко крачки от неговата. Сега чергилата на стените на вождовата типи бяха спуснати додолу и не даваха възможност да се вижда какво става вътре. Охитика седеше пред входа и ближеше с дългия си червен език рунтавата си черна козина.

Когато Четансапа се провря през чергилото на входа, той влезе в мрак. Обзе го чувството, че може би не биваше да влиза, но вече беше късно. Той придърпа плътно чергилото зад гърба си и остана на входа, докато сенките вътре се оформят пред очите му във фигури, и видя ясно Токай-ихто.

Вождът стоеше зад празното огнище. Държането му направи впечатление на Четансапа. Той нито се бе изправил току-що, нито пък имаше намерение да седне; освен това извърнатата му към огнището стойка не оставяше съмнение, че той се е разхождал досега из шатрата и изведнъж се е спрял. Вождът приличаше на човек, който разговаря с някого, но в шатрата не се виждаше никой, към когото той да бе насочил думите си. В дъното на шатрата седяха безмълвно Уинона и Унчида. Малкото кафяво мече лежеше до девойката.

Черния сокол усети, че го стрелна някакъв чужд и странен поглед. Един-единствен път досега бе забелязал той същия блясък в очите на вожда. То бе, когато убиецът на Матотаупа беше влязъл в шатрата на сина му. Сега зловещата светлинка отново блестеше, но веднага загасна и Токай-ихто тръгна с привичната си, прикриваща всички чувства любезност към госта. Покани го да седне, но боецът помоли да остане прав и да докладва накратко. Вождът го изслуша с насочено внимание и без да задава междинни въпроси, също така на крака. Когато Четансапа привърши, настъпи пауза.

Токай-ихто не каза нито дума за големия успех на Четансапа и нито дума за грешките, които той бе допуснал. Нито дума за смъртта на Стария гарван. Нито дума за пленяването на Планински гръм.

Свободен ли бе Четансапа? Мълчанието на Токай-ихто подтискаше боеца. Ако Токай-ихто се бе разсърдил, на Четансапа щеше да му бъде по-леко.

— Кога тръгваме? — попита той прегракнало своя вожд.

— Тази нощ. Трябва да използуваме времето, докато враговете ни търсят по фалшива следа.

— Искаш ли да видиш тримата пленени черни ходила?

— Моят брат е пленил тези бойци. Нека постъпи с тях, както желае. Такова е решението на Хавандшита.

Когато Токай-ихто изрече тези думи, Четансапа потрепера вътрешно, защото сякаш усети онова чувство, което вълнуваше вожда, без той да каже и дума за него. Още като момче на четиринадесет години Токай-ихто се бе видял принуден поради строгостта на прокудения си баща и поради едно нещастно стечение на обстоятелствата да убие собствения си по-малък брат. Раната, която тази смърт причини и на него самия, бе зараснала лошо. Белезите понякога болят по-късно. Сега вождът бе изправен пред решението да остави своя някогашен другар и кръвен брат Планински гръм да умре. Четансапа беше виновен, задето се бе стигнало дотам, и Хавандшита се опитваше да го тласне още по-надолу по този стръмен път. Боецът обаче искаше да се освободи от гъсталака на враждуването между червенокожите мъже, в който отново бе попаднал, воден от своята воински гордост. И при това сам не знаеше какво трябва да стори. Токай-ихто беше крайно чувствителен, когато се породеше съмнение, че той не разсъждава и не чувствува напълно и във всяко отношение като истински дакота. Четансапа не можеше да отвори дума пред вожда за кръвното му братство със сиксикауския вожд. Боецът сви устни и изрече тъкмо обратното на онова, което му бе на сърцето.

— Пленниците са бреме за нас. Аз ще ги убия веднага, ако ти смяташ, че това е правилно, Токай-ихто. Сега нямаме време да празнуваме победи. Ще вземем с нас скалповете на сиксикауските бойци и нашите родственици асинибоините ще ни посрещнат радостни в своите ловни райони, ако ние им занесем скалпа на Планински гръм и им разкажем, че сме чули неговата смъртна песен. Той се би храбро и ние можем да се похвалим с нашата победа — заключи Черния сокол с глас, който показваше, че той иска да се пребори сам със себе си и с по-добрите си намерения.

— Да. — Токай-ихто успя да каже тази единствена дума.

Четансапа се постара да не погледне към своя вожд. Срамуваше се и започна да се разхожда напред-назад из шатрата със сведен поглед.

— Беше през нощта — заговори той тихо. — Аз очаквах Планински гръм и размишлявах и моите мисли тръгнаха в друга посока. Видях мислено дългите ножове, които бяха нападнали тези черни ходила и които застрашават и нас. Аз не го овързах в ласото си, младия вожд, Сина на Горящата вода, и взех с нас жените и децата от неговото племе. Но ако ти заповядаш да ги убия, аз ще го сторя.

— Само ако аз заповядам ли?

— Само тогава.

— А ако аз не искам да убия Планински гръм — заговори Токай-ихто толкова бавно, сякаш избутваше някаква голяма тежест, — ако аз, Четансапа, не ти дам заповед да убиеш пленниците, ти си готов да подадеш ръка като брат на мъжа, с когото си се бил, така ли?

— Готов съм. Той не е по-малко достоен от мен. Но нима тогава ние ще трябва да живеем при черните ходила и да започнем да убиваме нашите братя асинибоините от другата страна на Мини-Соус?

— Не, ние не желаем това. Ние искаме да живеем в мир с тях. Ръката на Токай-ихто ще убива занапред само онези предатели, които служат на нашите врагове за десет долара на месец.

Четансапа вдигна поглед и погледна Токай-ихто в очите. — Отдавна ли твоите мисли вървят по тези пътища, мой братко и вожде?

— Да, аз стигнах до тези мисли като момче. Когато бях приет за боец, ги изговорих на глас пред черните ходила и техният заклинател искаше да ме убие заради това. Ти си първият, който споделя с мен същите мисли и ме разбира. — Токай-ихто сложи ръка върху рамото на Четансапа.

Двамата приятели напуснаха заедно шатрата на вожда и тръгнаха през лунната светлина на започващата нощ към шатрата на Черния сокол. Нощният вятър повяваше над тревите и край погребаното мъртво момче.

— Кракът на Токай-ихто се спря за миг пред малкия ковчег, който се състоеше само от едно одеяло.

— Кой е това?

— Едно момче, навярно брат на Планински гръм и на онази девойка, която носеше умрялото дете.

— Да не би да е била Ситопанаки?

— Да, Ситопанаки.

Вождът влезе заедно с Четансапа в неговата типи. Чергилата на стените все още бяха заметнати нагоре и лунната светлина хлуеше между подпорните колове върху пода на шатрата. Гостите се изправиха; изглежда, те не бяха разговаряли помежду си. Токай-ихто поздрави и тръгна към Планински гръм. Без да се помръдне, чуждият вожд стоеше все още в дъното на голямата типи. Лицето му бе прикрито сред сянката на чергилата; раните му миришеха. Не беше ясно каква част от всичко, което ставаше около него, достига до съзнанието му.

Токай-ихто хвана с двете си ръце рамото и болезнената десница на пленника, дръпна я със сила и я върна обратно, ка-то намести ставата. Пленникът не се помръдна. — Познава ли Планински гръм, моят брат, все още Камък с рога, сина на Матотаупа? — попита дакотският вожд на езика на черните ходила.

Чужденецът излезе от своето вцепенение.

— Да, ти си синът на Матотаупа, моят кръвен брат Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Стрелеца по бизони Убиеца на мечки, наречен при нас като боец Камък с рога.

— Аз съм. А сега нека моят брат разреши да почистим раните му. След това ще поговорим.

Пленникът сякаш се двоумеше.

— Не — рече след това. — Тези рани ще кървят, докато моите бойци лежат овързани.

Токай-ихто се наведе мълчаливо към двамата мъже на пода и ги освободи от ласата.

После кимна на жените. Ситопанаки и Монгшонгша се приближиха, за да се погрижат за раните на освободените бойци и да им дадат да пият.

През това време дакотският вожд се приближи към Четансапа и неговите гости, които бяха наблюдавали прави изненадващото му държане. Тъй като те не можеха да разбират думите на езика на черните ходила, Токай-ихто преведе накратко онова, което бе казал. Щом видя, че жените изпълниха задачата си край бойците на черните ходила и се оттеглиха към дъното на шатрата, той отново се обърна към Планински гръм:

— Аз моля сина на Горящата вода да ме последва в моята шатра.

Токай-ихто излезе заедно с вожда на черните ходила, като помоли само Четансапа и делавара да дойдат с него.

Когато бойците влязоха в шатрата на вожда, домакинът помоли Уинона и Унчида да отметнат нагоре чергилата. Тъй като не биваше да палят огън, иначе щеше да бъде съвсем тъмно вътре. Сега месецът ги заля със своята светлина и четиримата мъже, които бяха насядали един срещу друг, можеха да се виждат. Токай-ихто чакаше. Видя как Четансапа и Планински гръм се измерваха с поглед. Разкривената от раните глава на Четансапа изглеждаше при лунното осветление още по-заострена и тясна. Хлътналото лице на вожда на черните ходила не беше нито с правилни черти, нито красиво, ала беше необикновено и добре оформеното му чело говореше за силно развит разум.

— Нека Планински гръм пита — поде вождът на дакота разговора. — Аз ще му отговарям.

При тези думи вождът на черните ходила насочи погледа си към Токай-ихто.

— Радвам се, че те виждам отново, братко мой — каза той. — Езиците на нашите бойци не се уморяват да разказват за твоите дела и да шепнат за тайнствата на твоя живот. Но аз виждам също така, че Камък с рога, синът на Матотаупа, отново се е върнал в шатрите на дакота.

Планински гръм бе говорил съвсем спокойно. Токай-ихто почувствува въпросителния упрек в последните му думи. Преди четири лета неговият другар знаеше, че Матотаупа и неговият син са отлъчени от своето племе. Днес той сигурно предполагаше, че Токай-ихто е изменил на баща си, за да се върне отново сред своето племе.

Докато Токай-ихто се бореше със себе си какъв отговор да даде, Охитика се бе приближил и беше легнал между двамата мъже върху завивките. Гледаше с щръкнали уши към чужденеца, който сега му подсвирна тихо.

— Спомняш ли си го? — попита Токай-ихто.

— Да. — Вождът на черните ходила прекара оправената си отново дясна ръка върху черната козина на кучето. — Когато ти го дадох, той беше малък и едва-що беше изял първата си хапка месо.

— Така беше. Оттогава той заякна и се бореше за мене. Щом го видех, винаги си спомнях за Планински гръм.

— И аз често мислех за теб. Токай-ихто впери поглед навън в нощта.

— Много неща се случиха, за които ти не знаеш, братко мой. Матотаупа е мъртъв.

— Какво говориш! Да не би да е умрял от ръката на някой враг?

— Уби го онзи, когото те наричат Ред Фокс.

Планински гръм вдигна ръката си от гърба на кучето.

— Ред Фокс? Та Матотаупа го нарече в нашите шатри свой брат?!

— Да, така беше.

Младият вожд на черните ходила не посмя да зададе нов въпрос. Погледна само Токай-ихто.

— Аз съм син на предател — заговори бавно вождът на дакота. — Матотаупа не беше невинен.

Младият сиксикау помълча известно време.

— Баща ти не е знаел — каза след това той. — Той беше храбър и честен. Това трябва да е била някаква магия.

— Да, магията, която живее в чаша тайнствена вода; с нея Ред Фокс подмами баща ми и лиши от чест този велик и благородно мислещ боец. После белите мъже дойдоха. Те измамиха мъжете на дакота и техните жени и деца, избиха част от тях и ги прогониха и накрая ги напъхаха в едно парче бедна земя. Аз избягах заедно с бойците на Мечата орда и сега дългите ножове ни преследват. Ние ще се прехвърлим от другата страна на Мисури.

— Тогава иди в нашата шатра; баща ми ще те посрещне с радост. Да! — Планински гръм изрече тези думи по-бързо и по гласа му пролича силното чувство, което го бе развълнувало. — Вземи и нашите жени и деца със себе си, моля те да го сториш. Моят баща ще ти бъде благодарен и ти ще бъдеш негов син. Добре ще стане така, защото аз… — Младият сиксикау млъкна. — … аз не мога да се върна повече.

— Какво се е случило?

Гостът не отговори. Чертите на лицето му отново бяха станали твърди и той погледна към Четансапа. Токай-ихто също обърна поглед към своя боец.

— Ще върнеш ли оръжието на Планински гръм? Черния сокол се изправи и отиде да донесе от шатрата си своята плячка. Когато се върна, той остави оръжието върху завивките пред младия сиксикау.

— Четансапа, синът на Летния дъжд, ме помоли да ти кажа, че иска да бъде твой брат — обясни Токай-ихто на своя гост.

Ръката на сина на сиксикауския вожд посегна към оръжията, които той бе изгубил в бой, и се присви леко във въздуха, преди да ги хване.

— Нашите врагове не са далеч — продължи Токай-ихто — и убиецът на Матотаупа ги води. Съгласен ли си да бъдем отново братя?

— Да. — Младият сиксикау пое оръжието си, без да бърза, надвивайки сам себе си, с бавни сковани движения. — Ти беше прав, братко мой, когато каза някога на нашия заклинател онова нещо, което едва не ти коства живота.

— Добре — приключи разговора Токай-ихто. — Бойната секира отново е заровена и лулата на мира ще мине от уста на уста. Черния сокол завоюва три победи. Той надхитри дългия нож Роуч, доказа на мъжете на черните ходила, че един дакот-ски боец умее да си служи с оръжието, и стигна до нови мисли и изводи и остави Планински гръм да стане наш брат. Последното му дело е най-голямото дело, защото то е пример за това, че нашите синове могат да започнат нов живот. Мъжете на дакота винаги ще произнасят името Четансапа с гордост. Духът на Стария гарван отново ще се примири. Неговата кръв и кръвта на убития от жажда за мъст и принесен в жертва сиксикауски боец трябва да бъдат последната кръв, пролята между бойците на Мечата орда и техните братя сред прерията. Хау.

Четансапа благодари мълчаливо на своя вожд.

Уинона донесе свещената лула, която Токай-ихто замислено натъпка с тютюн. Запали я и тя тръгна сред пълно мълчание от уста на уста. Четиримата мъже, които пушиха от нея, принадлежаха на три различни племенни групи, които бяха живели силни и горди на свобода сред широката земя: делаварите — на брега на изгряващото слънце, дакота — сред прериите на вечерното слънце, и сиксикау — в земите на северните бури.

Когато Уинона прибра отново лулата, Планински гръм поде своя разказ, който дакота бяха очаквали. Разказът му беше кратък.

— Вас ви изпъдиха от вашите ловни райони — каза той, — и нас ни пъдят от нашите. И за нас, сиксикау, земята за резервата вече е очертана.

— Вашите вождове ще се подчинят ли? — Токай-ихто зададе въпроса си така, сякаш ставаше дума за нещо съвсем далечно и чуждо нему.

— Нашите вождове, заклинатели и старейшини ни съветват да запазим мира. Техният съвет не се хареса на нас, младите. Затова аз тръгнах да търся нови ловни райони. Стори ни се, че прериите на дакота са празни. Ние яздехме, ловяхме антилопи и лосове и обикаляхме, накъдето си искахме. Какво се случи след това… ти вече сам знаеш.

Тези новини изненадаха силно Четансапа. Той не можеше да се сдържа повече. Изсмя се кратко, остро, сякаш умът му изведнъж се бе помрачил.

— Ние бягаме към вас, а вие бягате към нас. Мъже без разум и без смелост, такива сме станали! Аз ти говорих за това още край Черните хълмове, Токай-ихто.

— Хау, така беше. — Вождът се отдаде за известно време мълчаливо на мислите си, преди да продължи: — Съветът ти и тогава беше лош, както и днес.

— Ти знаеш ли някакъв изход?

— Да. Ние ще си купим земя. Спомняш ли си още, Четансапа, за какво говорихме в моята шатра през онази нощ, когато Монито и Ред Фокс искаха да ме изнудят да им дам злато? Сега дойде време да разменим злато за земя. Аз съм синът на Матотаупа.

— Толкова много земя, че да можем да ходим на лов из нея?

— Не, но достатъчно, за да отглеждаме пъстри бизони и плодовете на земята.

— Като жените и като уачичун.

— Като нашите праотци, които са отглеждали царевица и тютюн сред плодородна земя.

— Моят баща Летния дъжд беше ловец на бизони и боец, какъвто станах и аз… Хавандшита знае ли вече за твоите намерения?

— Не.

— Тогава пази се от него. Той никога не е бил твой приятел.

— Но ти, Четансапа, си. И ще бъдеш.

Всичко, което бе важно, бе казано и разговорът приключи.

— Тръгваме в полунощ — уведоми вождът своите бойци. Дотогава ще почиваме.

Двамата гости си отидоха.

Токай-ихто и Планински гръм легнаха върху завивките и кожите. Без да говорят, и двамата си спомниха колко често бяха спали като деца в една и съща шатра. Охитика се приближи и започна да ближе ръката на чужденеца.

Стените на шатрата останаха вдигнати. Навън вятърът завя по-силно над тревата. Реката ревеше в лунната нощ и пукащият се лед блестеше матово между мръсните води, които избиваха сред образувалите се между ледените блокове пукнатини. Конете се бяха отдръпнали от брега и се бяха приближили към шатрите. Появиха се човешки фигури, мълчаливи и с наведени глави. Бяха синовете на Стария гарван, които погребваха баща си. Ситопанаки и Подигравчийката седяха пред шатрите край мъртвото момче, погребано в одеялото. Сега към тях се приближиха Уинона и Унчида.

Жените оплакваха заедно детето, но песента им не можеше да бъде чута от врага. Само устните на тъжащите жени се помръдваха. Уинона прегърна Ситопанаки през раменете. Двете момичета се познаваха от времето на големия празник, когато Токай-ихто и Планински гръм бяха изпълнили Танца на слънцето. И двете се бяха страхували заедно за живота на Токай-ихто, който бе подложен по време на култовото тържество в чест на слънцето на най-трудните изпитания. Сега сестрите на двамата млади вождове и кръвни братя се срещнаха в тежки дни и без да бяха продумали нещо помежду си, се почувствуваха едно цяло.

Когато луната и звездите бяха извървели доста от своя път и нощта бе превалила своята половина, бивакът вече бе изчезнал.

Далече към северозапад крачеха катърите един подир друг в дълъг керван. Жените и децата яздеха коне и катъри подир животните, върху чиито гърбове бяха кръстосани върховете на подпорните прътове, чиито влачещи се по земята краища теглеха кошници и завивки, отрупани с имуществото на шатрите. Около кервана обикаляха яхналите мустангите си бойци, а на края се мъкнеха кучетата. Сега имаше отново достатъчно коне и товарите на животните бяха леки. Керванът напредваше бързо през тревистите долини. Откъм височините често прозвучаваха животински крясъци: обаждаха се сови, джафкаха койоти. Пътят все още беше свободен.