Бяха се образували мъгли, които затрудняваха видимостта. После отново просветля, стана съвсем светло след мъглата и най-после жълтото злато на слънчевите лъчи я проби. Керванът спря. Всички бяха чули изплашени изстрелите, но и всички знаеха вече, че първата заплашваща ги опасност бе преодоляна. Старият Хавандшита вдигна ръце и изрече от името на цялата племенна група молбата за мир към Великия непознат, утринната молитва, както бе обичай от прастари времена. Момчето Хапеда познаваше този тържествен миг още от най-ранното си детство и днес го изживя с особена и дълбока сериозност. Защото тази сутрин слънцето огря за първи път преселниците, които бяха тръгнали на дълъг път към нова родина.

Горите и скалите на Черните хълмове приеха бегълците. Момчето Хапеда никога не бе пристъпвало тези планини, които се числяха към централните райони на земите на дакота, и към желанието му да се изскубне от врага се прибави и напрежението от срещата с новото и неизвестното.

Хапеда чу брадвените удари, с които мъжете начело на кервана си проправяха път между ниските клони и храстите сред гората. Откъм прерията се появи Токай-ихто заедно със своите двама „бели вълци“. Мъжете държаха оръжията си все още готови за стрелба и следваха кервана отблизо.

Когато дойде ред на Хапеда да навлезе сред гъстия храсталак, той скочи от мустанга си и го поведе за юздата. Гората слизаше отначало надолу, защото една речна долина опасваше като колан планинския масив; откъм дъното на долината се чуваше шумоленето на водата. Керванът бе избрал една стара дивечова пътека, която всички дакотски племенни групи по тези места бяха използували редовно. Обаче бурята отново бе съборила много дървета, снегът бе счупил много клони; затова въпреки пътеката напредването беше бавно и трудно.

Когато слязоха в долината, Хапеда можа да обгърне с поглед огряната от слънцето река. Прозрачните струи се плъзгаха над пясъка и се провираха между големите, покрити със сняг камъни. Високата една педя вода носеше със себе си само тънки парчета лед. И все пак по средата реката си бе издълбала малко по-дълбоко корито, през което водата течеше по-бързо и безпрепятствено. На това място керванът поспря за малко, тъй като натоварените коне не можеха да го минат лесно. А през същото време началото на кервана бе завило вече на оттатъшния бряг наляво и сега се придвижваше нагоре по течението на реката.

Преселниците следваха многобройните завои, които реката правеше около скалите на планинския масив. Отрупани с блестящия си снежен товар, дърветата стояха в мълчалив шпалир на брега. Керванът вървеше все напред и напред. Когато заобикаляше някоя извивка на реката, Хапеда разпознаваше хората и конете чак до началото на кервана. Виждаше Хавандшита, също и Унчида, която водеше кулестия мустанг и черния Охитика. Само приятеля си Часке Хапеда не можеше да открие. Къде ли се беше сврял Часке? Не може да не бе тръгнал заедно с всички! Съвсем естествено беше, че и той е тръгнал с кервана и не е останал в шатрата на омразния си втори баща Шонка. Но защо никъде не се виждаше?

Дълги уморителни часове керванът вървеше без почивка. Най-сетне слънцето потъна на запад по горното течение на реката и заля върховете и билото на планината с нежния си червен блясък. Долината потъна във вечерната сянка и шумолящата вода потъмня.

Хапеда се зарадва, когато Хавандшита заповяда керванът да спре. Момчето беше съвсем изнурено след прекараната в дежурство безсънна нощ и бе издържало върху гърба на коня си четиринадесет часа, без да хапне нищо. То вече виждаше определеното за лагеруване място. Предводителите на кервана бяха избрали за целта един леко изкачващ се на север, защитен от скалите залив в долината. И тук по боровете и по оголелите дъбове имаше натрупан сняг, но не толкова дебел, както в прерията. Разтовариха конете и ги отведоха навътре в гората. Хапеда също освободи мустанга си и го пусна с другите. А той крачеше из снега, търсейки. Намери под едно старо дърво с възлести клони баща си, който лежеше загърнат в завивки в една падинка между корените. Майка му донесе пълен мях с вода и Хапеда изяде едната от двете гарги, които Монгшонгша бе опекла предишната вечер. Другата гарга той прибра. Сигурно Часке нямаше нищо за ядене. Четансапа не хапна нищо.

— Гладът е полезен за зарастване на раните — поучи той сина си.

Монгшонгша подаде завивките за спане на Хапеда. Нямаше да издигат шатрите. Вестителят обикаляше и съобщаваше на всички, че един час след полунощ ще тръгнат отново. Значи беше време за сън.

Въпреки това Хапеда седеше с широко отворени очи върху кожената завивка и обглеждаше местността. Стори му се, че бе видял на края на разположилите се за нощувка хора да тича набитата момчешка фигура на Разкрачения Часке. Хапеда направи малка снежна топка. Когато Часке отново се промъкна между храстите, Хапеда скочи и запрати топката. Улученият се извърна, но явно нямаше намерение да отвръща на удара. Изчезна зад едно дърво.

Хапеда гледаше втренчено към мястото, където се бе скрил приятелят му. Толкова силно го занимаваше въпросът, какво трябва да стори сега, че дори не чу собственото си име.

— Хапеда! — бе го повикал тихо баща му, което той осъзна по-късно и веднага се извърна, за да чуе внимателно какво му говорят.

— Върви, Хапеда, доведи го! Неговият чичо Шонка никога вече няма да се върне в нашите шатри. Хиацинта е мъртва. Занапред Часке може да живее в нашата типи.

Хапеда кимна изненадан и благодарен. После скочи и защрапа през снега, през корени и ситни храсти, край групите заспиващи хора, към мястото, където бе улучил приятеля си със снежната топка. Беше на края на временния бивак, тук се виждаха само малко следи от стъпки и Хапеда разпозна тежките крачки на момчешки крака. Тръгна подир следата към гората.

Наложи се да повърви още малко, докато най-сетне видя в снега една свита на кълбо фигура. Часке се беше заровил в снега като куче. Когато Хапеда се спря пред него, Часке седна; притегли крака до тялото си, обви коленете си с ръце и втренчи поглед пред себе си.

— Разкрачения Часке! Ние двамата с теб се обявихме за кръвни братя през месеца, когато зреят ягодите, а днес моят баща каза, че иска да бъде и твой баща. Ела!

Часке не отвърна нищо. Изправи се тромаво и тръгна заедно с Хапеда към временния бивак. Той беше набито момче, широкоплещест и малко по-нисък от стройния Хапеда. Часке имаше обичай да стои с разкрачени крака, което му бе прикачило името „Разкрачения“. Но той не само стоеше здраво на краката си, а можеше и да бяга много бързо и единствено Хапеда го изпреварваше в състезанията по бързо тичане. Днес обаче бързината и силата му изобщо не личаха, той вървеше като стар човек. Спря се несигурно край Хапеда пред лежащия Четансапа. Възрастният боец го погледна.

— Мой втори синко!

Тогава Хапеда хвана своя брат за ръката и двете момчета легнаха и се завиха с една и съща кожена завивка Изтеглиха я над главите си. И двамата усетиха как майка им Монгшонгша нахвърля и сняг отгоре, за им бъде по-топло. Създадоха си донякъде удобства, макар и без огън, и без шатра. Сънят обори веднага момчетата.

Когато Чапа отметна завивката им, и двамата скочиха веднага и се учудиха тайно, че бяха спали вече три часа. Струваше им се, че току-що бяха затворили очи. Но сигурно бе така, както им каза усмихнато Бобъра, защото месецът вече беше изгрял и в лагера се възцари оживление. Жените водеха конете, за да ги натоварят отново. Животните крачеха насила — и те бяха още уморени.

— Какво ще кажете за една нощна баня? — предложи Чапа. — По това време не мога да кажа „утринна баня“. Е, какво ще кажете? Или още сте гладни и премръзнали?

Не. И двамата бяха изяли по една печена гарга и не се страхуваха да влязат в студената вода. Радваха се, че ще се изкъпят, защото в резервата не бе имало достатъчно вода, за да се мият.

Момчетата забързаха надолу към реката заедно с боеца, който въпреки накуцването си се придвижваше изненадващо сръчно. Отдалеч забелязаха и други мъже и момчета, които скачаха под лунната светлина в ледените води, течащи бързо в средното корито на реката. Момчетата отметнаха завивките, с които се бяха загърнали, претичаха сред пръски до дълбокото на реката и се стрелнаха като щуки в студения бързей. Загребаха силно по течението надолу и там излязоха на брега. Водата блестеше на капчици върху добре намазаните им с мас тела. Разтъркаха се с пясък, за да се изчистят, и взеха отново завивките си. Изтичаха загърнати край дървото, където семейството им бе прекарало нощта, и се изсушиха.

Монгшонгша им бе приготвила гърненце с меча мас, за да се разтрият добре след банята. Те нахлузиха легините си — тесните кожени панталони, чиито два отделни крачола се държаха за колана, сложиха набедрениците, които представляваха две парчета плат, захванати за колана отпред и на гърба, и обуха подплатените с кожа мокасини. После облякоха дрехите си с обърната към тялото козина и веднага усетиха как кръвта потече отново гореща под кожата им. Шапки не носеха. Дори и в най-студените зими дакота ходеха гологлави. Гъстите им, намазани с мас коси ги предпазваха добре от студа, снега и бурята. Дори старците нямаха окапали коси.

Момчетата получиха разрешение от майката да си изберат от товарните коне, които носеха голямата шатра на Черния сокол и имуществото им, онези, които най-много обичаха да яздят. Хапеда си избра младия червен жребец, с който бе спечелил вече две състезания по езда край Конския поток, а Часке се хвърли на гърба на един изпитан пъстър кон. Приготовленията приключиха и нощният керван пое отново. Намаляващата вече луна се усмихваше към самотната горска долина. Еднообразният поход продължаваш час след час.

Едва по обяд дадоха почивка. Слънцето стоеше горе на небето и сенките на дърветата се синееха. Вечно сресаният Хапеда и Разкрачения Часке също слязоха от конете и се разположиха върху кожата на една черна мечка. Уважаваният боец Чотанка и двамата млади Гарвани бяха тръгнали още през нощта на лов и сега донесоха два вълка и една миеща мечка. Одраха кожата на плячката и разделиха месото. Огън не биваше да палят. Така прегладнелите мъже, жени и деца ядоха сурово месо, но то им се услади много. Хапеда успя да хване още няколко риби, от които даде заедно със своя кръвен брат Часке по взаимно великодушно решение половината на Светкавичен облак и на Гущерчето. Момчетата се зарадваха, като видяха колко рибите се усладиха на „младите гарги“. Катеричката на Светкавичен облак се бе разходила из гората, за да си търси храна. Сега отново седеше на рамото на девойката и гризеше един лешник.

Чудесно беше да заспиш след дванадесетчасова езда под лъчите на обедното слънце. По-малко чудесно беше да те събудят отново вечерта. Чотанка носеше със себе си парче осолено; месо, което даде сега на момчетата. Вкусът му беше ужасен, „мирише на резерват“ — рече Хапеда.

— Не мога да си представя изобщо, че сме били в резервата — каза той на Часке, — и никога повече няма да се върна там. Никога повече. По-добре да умра.

— Хау — потвърди и Часке.

През следващата нощ керванът вървеше все през същата местност. Момчетата почти дремеха върху конете си. Когато започна да се смрачава, те запримигваха и започнаха да се оглеждат по-внимателно. Хапеда забеляза, че Часке също бе надигнал глава, за да се ослушва.

Момчетата скоро разбраха какво означаваха шумовете, които бяха достигнали до слуха им. Нагоре по течението на реката се придвижваха в дълъг бяг мъже. Това бяха прикриващите кервана бойци, които сега бързаха да настигнат преселниците. Токай-ихто, Чапа и Тобиас се приближиха и продължиха да бягат мълчаливо покрай кервана чак до челото му, а и предвождащите преселниците също не се обърнаха към настигащите ги бойци. Не искаха да дигат излишен шум. След като Токай-ихто стигна Хавандшита, старецът даде знак за спиране и за слизане от конете. Сред безшумния възторг на мъжете вождът им раздаде плячкосаните оръжия и ги осведоми, че от напускането на резервата до този час никой повече не бе тръгнал по дирите на Мечата орда. Сега можеха да си позволят по-дълга почивка. Всички се надяваха, че ще могат да прекарат последните тежки седмици на сняг и студ тук, в гората, и да продължат пътя си през юни след топенето на снеговете.

Мъжете и жените от Мечата орда познаваха тази поляна сред гората като подходящо място за построяване на бивака. Тук се бяха издигали техните типи преди тринадесет години, преди бащата на Токай-ихто да поведе своите хора към Конския поток. Тук днешните бойци и предводители бяха играли и се бяха учили да ловуват като момчета. Из един път оживяха стари спомени.

Вождът, Чапа и Тобиас махнаха белите вълчи кожи, които бяха навлекли върху себе си. Хавандшита, Стария гарван и Чотанка се присъединиха към тримата мъже. Всички остана-ха прави на брега на реката. Проследиха с поглед Четансапа, който успя за пръв път да се надигне и сега вървеше към тях с все още несигурни крачки, но изправен и без чужда помощ. Ихасапа, младежът, комуто бе възложена съгледваческата и вестителската служба, чакаше няколко крачки встрани разпорежданията, които щеше да му даде вождът.

— Само осем шатри — те ще стигнат за всички ни през нощта. Никакъв огън, никакъв дим! Никакъв изстрел, никакъв вик! Трябва да се крием.

Ихасапа се отдалечи, за да съобщи тихо на всички дадената заповед. Въпроса, който не бе решен със заповедта, сега постави делаварът:

— Колко време ще останем тук?

— Ние имаме нужда от месо. Ще вървим на лов за елени и мечки. Ще продължим пътя си през осмата нощ.

Последното решение направи различно впечатление на мъжете. Тобиас кимна, беше напълно съгласен. Чапа погледна въпросително вожда, сякаш искаше да го попита дали очаква опасности, които го принуждаваха да иска да продължи пътя си след толкова кратка почивка. Нима не бяха отбили преследвачите? Четансапа сбърчи чело и сякаш се надяваше вождът да обясни решението си поне на него. Чотанка и Стария гарван поклащаха рамене в тихо съмнение. Токай-ихто много добре видя всичко това и обясни:

— Не бива да се отпускаме и да се отдаваме на умората. Трябва да продължим нататък в снега, казах ви го още преди. Уачичун искат да ни заобиколят и да ни избият като дивеч. Гората тук ни пази от буря и студ, но няма да ни опази от дългите ножове!

Заклинателят се поизпъчи, така че вниманието на целия съвет се насочи към него. Той заговори бавно, със заклинателски тон:

— Уачичун се изпокриха отново в своите дупки. Ние сме сами с нашата гора и е нашия дивеч. Защо ни трябва да вървим нагоре, сред северните непознати прерии, в ловните райони на враждебно настроените към нас сиксикау? Това тук е наша земя, тук е нашето място. Тези планини са центърът на света и леговището на Великата мечка. Това са свети места за всички бойци на дакота. Ние няма да ги напуснем за втори път. Ще останем тук! Великата мечка ни брани.

Лицето на Стария гарван просветна. Изпълни го вълнението от новата среща с някогашната родина.

— Тук стояха нашите шатри, тук стоим ние сега отново! подкрепи той думите на заклинателя. — Още когато за пръв път напуснахме тези планини, когато твоят баща Матотаупа ни отведе оттук, вожде Токай-ихто, това ни донесе само нещастие.

Четансапа също застана на страната на Хавандшита.

— Нашето добро старо скривалище! Оттук ние, мъжете, можем да се промъкваме нощем с ножове в ръка до войнишкия град. Пет скаута не са достатъчни, Токай-ихто, за да си отмъстим на уачичун. Нека останем тук и да продължим да се бием. Започнахме с победа…

Чапа въздъхна кратко и се осмели да повдигне рамене, с което изрази неразбиране на изказаните мнения.

Заклинателя насочи поглед към Токай-ихто, който досега не бе взел отношение с никаква гримаса или движение към думите на стареца и мнението на членовете на съвета. Всички изчакваха да видят дали вождът ще отстъпи на заклинателя.

— Говори! — подкани Хавандшита вожда.

— Аз казах. През осмата нощ нашите шатри ще потеглят нататък.

Заклинателят си отмъсти за накърняването на авторитета му:

— След теб, мой млади синко Токай-ихто, ще си кажат думата и духовете. Ние оставаме!

Бойците се изплашиха от остротата на избухналата свада. Бяха стъписани от грубо изказаната решимост, с която току-що завърналият се вожд се противопостави на стария заклинател. Върху лицата на Чапа и на Тобиас се четеше загриженост за Токай-ихто. Стария гарван даде израз на възмущението си от държането на един толкова млад човек, какъвто все още бе бойният им вожд, чрез вдигане на веждите си. Четансапа явно беше много по-дълбоко объркан, отколкото го показа външно. Досега той не бе знаял нищо за плана на Токай-ихто керванът да тръгне на север през Мисури.

Оглеждайки още веднъж насъбраните мъже, заклинателя се помъчи да разбере настроението на съветниците; всички бяха вглъбени в себе си и сведоха погледи с изключение на вожда. Хавандшита сам се уверяваше, че може да бъде доволен от въздействието на своите думи, и не можа да се въздържи да не нанесе още един удар на младия вожд, който се бе осмелил да му противоречи.

— Ти дълго време не беше при нас, Токай-ихто, и познаваш уачичун. Но ти не познаваш всички тайни на Великата мечка. Мълчи и помисли!

Токай-ихто не отговори нищо повече. Обаче устоя на погледа на заклинателя и всички почувствуваха какво мисли той: че Хавандшита не бива да се меси в заповедите на бойния вожд и че мъжете трябва да се подчинят на онова, за което бяха дали клетва, изпушвайки бойната лула.

Заклинателят обърна гръб и си тръгна. Стария гарван го съпроводи; държането му изразяваше готовност да се подчини на заклинателската сила и подчертано достойнство спрямо младия вожд.

Мъжете, които бяха останали около Токай-ихто, също си тръгнаха един по един.

— Не биваше да се връщаме на това място — каза Чапа, който остана последен заедно с Тобиас при Токай-ихто. — Родината има твърде силни ръце. А може би трябваше и да се бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха изправени.

— Не. Ние постъпихме правилно. Само че вашият заклинател е много лош заклинател — отвърна възбудено Тобиас.

Токай-ихто погледна отначало одобрително делавара. След това обаче у него се надигна племенната гордост, а също и известна несигурност относно причината за тези думи на делавара и той каза:

— Ти не си роден дакота.

Тобиас потрепера. Почувствува се силно засегнат.

Никой не бе чул разговора на членовете на съвета; хората бяха останали на разстояние. Хапеда и Часке също не подозираха нищо за раздора. Момчетата бяха много доволни. Радва-ха се, че ще си отспят, радваха се на ловната плячка, която сигурно се намираше в тези гори. Радваха се, че ще могат да тичат до реката, където някога Токай-ихто се е подиграл като момче над младия Шонка. Радваха се, че щяха да живеят като братя в една и съща шатра.

Вождовата типи щеше да бъде издигната на някогашното си място. Новите й подпорни пръти вече бяха изправени.

И останалите жени и девойки започнаха да стягат шатрите. Докато и осемте типи бъдеха готови и подредени за живеене, за да можеха момчетата да си легнат, щеше да мине още известно време. Хапеда и Часке използуваха това време, за да отидат на разузнаване. Привлякъл ги беше един необикновено висок бор. Клоните му сигурно бяха удобен наблюдателен пункт. Когато застанаха пред дървото, момчетата видяха, че там вече се бе настанил един съгледвач. Но това нямаше значение, те можеха да се изкачат при него. Хванаха се умело с един скок за най-долните здрави клони и оттам се закатериха нагоре. Неочаквано над тях прозвуча остро предупредително изсвирване и в същия миг момчетата замръзнаха неподвижни сред клоните. Погледнаха въпросително към съгледвача на върха и познаха най-младия Гарван. Той лежеше горе по корем върху един леко олюляващ се клон и бе спуснал единия си крак надолу. Наметнат с бялата вълча кожа на гърба, той самият приличаше на отрупан със сняг клон.

Момчетата го попитаха с поглед дали трябва да слязат. Но Гарвана не искаше това от тях. Така те се настаниха там, докъдето бяха стигнали, и започнаха да оглеждат околността. Оттук се откриваше добър поглед нагоре по гористия склон, и на юг, над речната долина, към покритата със сняг прерия. Над главите им се разграчиха ято гарги. Те бяха подплашени от нещо горе, на върха на склона, и момчетата се опитаха да познаят причината за бягството на птиците. Съгледвачът над тях свирна още веднъж, този път съвсем тихо, и те проследиха с поглед неговата сочеща напред ръка. Движението му беше непърпеливо, сякаш той им казваше: „Нима все още нищо не виждате, туткуни такива? Очите ви май още не са се разсънили?“ Изведнъж Часке сграби брат си Хапеда за ръката.

— Мечка в дървото!

При тези думи и Хапеда забеляза горе, на планината, в едно старо мощно дърво, от което бяха излетели гаргите, тъмната козина на една Баба Меца. Без да отговаря на Часке, той веднага заслиза надолу и Часке го последва. От най-ниските клони момчетата скочиха върху снега и побягнаха, колкото им сили държат, към шатрите.

Къде ли беше Токай-ихто?

Вождът стоеше долу, край реката, и разговаряше, този път с Чотанка. Момчетата се приближиха. Те много добре умееха да се владеят и затова не заговориха веднага. Ала Токай-ихто явно бе разбрал по блясъка в очите и по пламналите им бузи, че за тях съобщението, което искат да му направят, е много важно. Даде им знак да говорят.

— Разкрачения Часке видя една мечка, която най-младият Гарван ни показа, и тогава и аз забелязах животното — заговори Хапеда. — Мечката се покатери на едно дърво горе, на планината, на разстояние един изстрел със стрела.

Мъжете наостриха слух.

— Аз ще я хвана — каза Токай-ихто.

Момчетата го гледаха напрегнато.

— Тичай, Часке — помоли го вождът, — и ми донеси белия лък и една стрела. Уинона ще ти даде оръжието.

Часке полетя напред. Когато се върна, той носеше скъпоценния лък и един колчан от видрена кожа, в който имаше още четири стрели. Токай-ихто пое лъка и една стрела. Колчана и трите други стрели остави в ръката на момчето.

Вождът и бойците се отправиха към голямото дърво, в чийто клонак се бе настанил Гарвана, и двете момчета тръгнаха с тях. Токай-ихто се метна нагоре по клоните и се покатери чак до настанилия се на върха съгледвач. След като огледа оттам мястото, той си избра един здрав клон, който не се поклати под тежестта му, и постави стрелата. Но не бърза да стреля.

Все пак тъмната мечка сигурно все още се виждаше, но не стоеше в удобно за стрелба положение. Момчетата бяха видели мечката на разстояние един изстрел със стрела, което означаваше най-малко триста метра. Един добър лък сигурно би могъл да запрати стрелата дотам, но да улучиш, че и да убиеш на такова разстояние се бе удавало само в забулени с легенди случаи. И все пак мъжете от Мечата орда знаеха, че Токай-ихто и баща му Матотаупа вече бяха изстрелвали с успех такава стрела.

Токай-ихто притежаваше чудесен лък, направен от една кост, без снадки, бял и блестящ като слонова кост, дълъг около деветдесет сантиметра и увит в бизонови жили, за да се подсили още повече еластичността му. Дакота не можеха да правят такива лъкове, тъй като никое прерийно животно не можеше да им осигури необходимия материал. Никой не знаеше откъде Токай-ихто имаше своя лък. Подобни оръжия достигаха до индианците по техните тайни търговски пътища от брега към вътрешността… Хапеда и Часке разглеждаха оръжието с възхита и се радваха, че Уинона бе успяла толкова добре да скрие тази скъпоценна вещ от хайкаджиите на Червената лисица.

Токай-ихто изпъна лъка с цялата си сила. Тетивата избръмча, отхвръквайки напред, и стрелата полетя. Веднага след това стрелецът заподскача от клон на клон надолу и рипна от няколко метра височина направо върху снега.

— Ще изтичам там. Тя няма да е още мъртва! — извика той на очакващите го мъже и веднага побягна нагоре по склона.

Бобъра го последва.

Останалите трябваше да проявят търпение. Догоре имаше най-малко триста метра.

Междувременно шатрите отдавна вече бяха издигнати и подредени с всичко необходимо за живеене. Повечето от жените и децата, както и много мъже, вече си бяха легнали. Само някои се разхождаха все още и сега притичаха и няколко връстници на Хапеда и Часке, за да останат да чакат заедно с тях. Най-после откъм склона се чуха стъпки.

Между дърветата се появиха вождът и Чапа. Те влачеха черното, най-малко двестакилограмово животно. Момчетата нададоха радостен вик, щом видяха плячката. Ловецът остави мечката в краката на Хавандшита и посочи ловната стрела, която бе извадил от тялото й. Страстният ловец Тоби-ас веднага прегледа раните на дивия звяр.

— Улучена е право зад плешката със стрелата — констатира той, — но този удар не е бил смъртоносен, защото стрелата е летяла вече с по-малка скорост. Удар с кама е убил мечката.

— Хау — потвърди Токай-ихто и хвана несъзнателно още веднъж изрязаната дръжка на ножа си, чието острие бе използувал сега за пръв път отново като ловно оръжие след освобождаването си от пленничеството.

Хавандшита нареди поради големия глад месото на мечката да се разпредели веднага сред всички шатри. Вождът отмъкна плячката си пред своята типи и двамата с Къдрокосия Чапа одраха звера. Уинона и Монгшонгша се приближиха, за да изкормят животното и разпределят месото. Хапеда и Часке получиха веднага по една мръвка. След това момчетата се прибраха в шатрата. Усетиха колко много са изморени и се отпуснаха върху постелите си, които вече ги очакваха готови.

Тъй като бяха издигнати само осем шатри, семействата на Токай-ихто и на Четансапа се настаниха заедно в голямата шатра на вожда, където бе предвиден подслон и за Тобиас. По-късно Чапа и Светкавичен облак също често прекарваха времето тук; в собствената им шатра край многобройните овдовели и неомъжени жени и край обладаната от някакъв дух баба Пъстрата крава двамата не можеха да намерят спокойствие.

Часке и Хапеда се унесоха, загърнати един до друг в бизонови кожи. Въпреки голямата умора обаче сънят им не беше дълбок. Впечатленията от преживяното непрекъснато оживяваха в съзнанието им.

— Още много мечки… и елени ще ловуваме тук! — мърмореше Хапеда.

Светкавичен облак, която лежеше под една завивка с Уинона, също не бе заспала още дълбоко.

— Тук ли е бил нашият бивак, когато ти си била дете?

— Аз бях дете, а Токай-ихто момче. Там долу, край реката…

— Утре отново ще ловим риба — обади се Часке, който бе чул последната дума.

Децата млъкнаха, защото сега Токай-ихто и Тобиас влязоха последни в шатрата. Токай-ихто легна заедно с черното си куче недалеч от входа. От приготвената му подпора за главата и гърба вождът се отказа; омота се в старата си, изтъркана завивка от бизонова кожа, чиято дълга история бе известна само нему.

Когато най-сетне дрямката обори всички, отвън се разнесоха приглушени барабанни удари.

Младият вожд веднага се разсъни и се ослуша; Чапа, Четансапа и Тобиас също напрегнаха слух.

Четансапа се изправи с мъка от постелята си и пристъпи към Токай-ихто.

— Какво се е разбарабанил старецът в своята заклинателска шатра? — каза той тихо, загрижен и недоволен. — Може да ни издаде така!

— Че нали Великата мечка ни пази. — Гласът на Токай-ихто беше горчив.

Четансапа положи ръка върху рамото на своя вожд.

— Мечката е и твой тотем! Ние всички сме братя. Не започвай да се подиграваш с нашите тайнства! Може би ние двамата с теб хранехме твърде много съмнения още като момчета.

Токай-ихто не отвърна нищо и пак се заслуша. Барабанните удари се усилиха и зазвучаха като глуха заплаха. Тогава вождът се изправи.

Всички обитатели на шатрата го наблюдаваха мълчаливо възбудени. Вождът облече дрехите си, сложи украсата с орловите пера на главата си и напусна шатрата.

Навън той чу шумоленето на върхарите на дърветата в нощния вятър, ромона на близката река. Кучета ръмжаха насън. Отдалеч прозвуча вълчи вой. Прелитаха прилепи, някъде в гората извика кукумявка. Изпращяха клони; навярно рисове бяха излезли на лов. Дежурещите край конете бдяха много внимателно. Високо горе в дървото отново се бе настанил съгледвач. Лунната светлина огряваше бледо шатрите.

Токай-ихто тръгна към заклинателската шатра, откъдето се чуваха барабанните удари.

Когато влезе вътре, той не можа да види съвсем ясно всичко, защото и тук не бе запален огън. Вождът разбра обаче, че заклинателят е сам. Хавандшита биеше с кожени бухалки върху кожен барабан, глухо, ритмично, настойчиво. Изглеждаше съвсем вглъбен в себе си. Ръцете му светеха загадъчно с някакъв зеленикав блясък, също и украсата от рога, която бе сложил на главата си, и един вълчи череп в средата на шатрата. Заклинателят сякаш още не бе усетил присъствието на Токай-ихто, или не желаеше да го усети. Продължаваше да барабани и започна разговор със своите духове, който до тази нощ никой друг човек не бе имал право да чуе:

Тайнства, отговорете!

Велико слънце, ти светиш чрез луната.

Велика мечко, наша майко, говори!

Аз съм твой син.

Вече остарях,

но ти се криеш от мен.

Ела и говори

и не се сърди повече на твоите синове.

Очите ми потъмняха,

ръцете ми отслабнаха,

но аз все още пазя всички тайнства…

Върнете се отново при мен,

както ние се върнахме

във вашите гори и планини!

Мъртъвците стават,

аз чувам рева на бизоните.

Бизоните и мъртъвците

се връщат пак при нас…

Барабанните удари, в ритъма на които бе говорил заклинателят, се забавиха. Хавандшита вдигна поглед. Очите му примигваха в зеления блясък на рогата и на ръцете му.

Двамата мъже се бореха помежду си мълчаливо, само с волите си.

Най-после заклинателят заговори:

— Защо си дошъл при мен, Токай-ихто, сине на Матотаупа?

— Твоят барабан ме повика.

— Това е дело на духовете.

— Какво ти говорят те? Хавандшита не отговори веднага. В шатрата стана съвсем тихо, злокобно тихо.

Най-после устните на Хавандшита се раздвижиха отново.

— Великата мечка мълчи, тя е сърдита.

— Кому?

Заклинателят издаде главата си напред и вдигна мършавата си зеленикаво мъждукаща ръка.

— На тебе!

— Какво искаш от мен?

— Синовете се нуждаят от словото на своята Велика майка. Донеси ни го!

— Къде да го намеря?

— В мрака на планината, във вътрешността на земята… живее тя. — Хавандшита сякаш сам се изплаши от онова, което каза.

— Кога ме изпращаш там?

— През седмата нощ… без оръжие.

— Ще отида. Ще млъкне ли сега твоят барабан?

— Той ще мълчи, докато мъртъвците и бизоните се върнат при нас.

Заклинателят вдигна своя дървен жезъл; от едната страна той беше черен, от другата блестеше. Хавандшита направи безшумно няколко тайнствени движения с него.

Токай-ихто остана неподвижен, безстрашен на мястото си, докато заклинателят наведе жезъла към пода.

Тогава вождът напусна шатрата и се върна в своята типи.

Всички, които се бяха събудили, се ослушваха още дълго, но наоколо си остана тихо. Барабанните удари не прозвучаха повече.

— Мъртъвците и бизоните никога няма да се върнат. — Токай-ихто каза това сам на себе си; защо, ничие ухо не можа да чуе. Никой не разбра какво бе говорено в заклинателската шатра.

Когато Хапеда и Часке се събудиха, те не подозираха, че бяха спали след нощта още цял ден и че отново бе станало нощ. Видяха усмихнатото лице на Унчида.

— Време е да се събудите вече. Проспахте мечия танц.

— О! — Хапеда беше недоволен от себе си.

Не биваше в никакъв случай да пропусне мечия танц, който мъжете танцуваха, за да умилостивят духа на мечката. Танцът беше тайнствен и винаги дразнеше любознателността му, когато мъжете, облечени в мечи кожи, започнеха да подражават на животните с всичките им тромави движения, и при това говореха на мечия език, тоест подражаваха напълно на ръмженето им.

Когато се изкъпаха на реката и си сресаха косите, момчетата седнаха край баща си и Унчида. В шатрата отново бе станало сумрачно. Унчида седеше до куп дърва и дялаше дръжки за лъкове. Хапеда и Часке извадиха своите ножове и се заеха да й помагат. Приготовляването на остриетата за стрелите от кости или камък бе мъжка работа. На ловните стрели остриетата се захващаха здраво за дръжките, така че стрелата да се измъкне лесно от тялото на убитото животно и да се използува отново. На бойните стрели закачваха остриетата съвсем хлабаво, освен това те имаха куки, за да се забият здраво в месото на улучения.

— Утре ще трябва да поставите примки, за да хванете гарги — рече Унчида, — трябват ни пера за стрелите.

Момчетата кимнаха и продължиха да дялат усърдно, докато можеха все още да виждат.

— После ще можете да стреляте с тези стрели по мечки — пошегува се Унчида.

— Аз не съм толкова глупав — отвърна Хапеда, — мечката е силна и аз не мога да я убия без пушка. — Момчето забеляза, че баща му е с отворени очи и слуша. — Но може би в тези планински гори има много мечки и нашите бойци ще могат да убият още.

— Вярваш ли? — попита Четансапа.

— Да, вярвам го. — Хапеда говореше съвсем убедено. — Тук, в гората, те могат да намерят добри леговища за своя зимен сън.

— Но те въобще не спят, а се катерят по дърветата — подхвърли Унчида.

— Ти нима наистина мислиш, че аз съм малко момиченце и още нищо не знам? — Хапеда беше обиден. — Мечката е спала, но когато е почувствувала глад, се е събудила и е тръгнала да си търси плячка. Навярно ни е подушила и се е изкатерила по дървото, за да огледа оттам околността, защото тя е умна като съгледвач.

Четансапа, изглежда, остана доволен от обяснението.

— Може да е спала горе в пещерата — заключи момчето.

— В каква пещера?

Момчето усети припряността, с която Унчида постави въпроса си.

— В пещерата, високо горе в планината — обясни той. — Часке, нали и ти я видя от нашето дърво? Горе, на малката отвесна скала в гората? Онази тъмна дупка?

— Да, видях я.

— Да! А утре ние ще отидем там и ще потърсим дали има мечи следи! Може да се покатерим и навътре в пещерата!

Унчида сложи ръка пред устата си, сякаш се бе изплаши — Хуш, хуш, това е тайнствена пещера и вие не бива да влизате вътре!

Очите на момчетата се разшириха.

— Лоша магия ли има там? — Хапеда остави внимателно встрани последната дръжка за стрела, която бе издялал, сякаш не искаше да вдигне никакъв шум. — Ще ни разкажеш ли за нея, Унчида?

Старата жена наведе глава.

— Ще ви разкажа, само че друг път. Това е стара и много важна история и вие ще трябва добре да я запомните.

Мислите на момчетата се насочиха изцяло към тайната, която и сега остана скрита за тях. Ундича донесе малко храна за децата и за себе си; имаше прясно мечо месо, което беше твърдо и вкусно. Черният Сокол също хапна малко.

Когато момчетата се нахраниха и избърсаха омазнените си пръсти до сухо в косите, пред шатрата се чуха тежки стъпки и след това някакъв едър товар се пльосна на земята. Хапеда и Часке изтичаха навън. Поздравиха радостно делавара, който бе убил елен и сам го бе домъкнал до шатрата. През следващите дни момчетата имаха от сутрин до вечер толкова много работа, че едва можеха да се опомнят, и непрекъснато отлагаха разказа за пещерата, който обаче не излизаше от ума и на двамата. Със заложените примки те ловяха гарги. Часке успя да улучи ястреба, който Хапеда бе наблюдавал още по време на дългото им пътуване; хищната птица се бе спуснала да грабне някаква плячка и в този миг я улучи стрелата на дакотското момче. Часке беше много горд със своя лов и Монгшонгша искаше да му направи украшение за главата от перата на ястреба. През същия този ден двамата братя бяха убили и три заека, които донесоха за прехрана на шатрата. Всичко това обаче отпадна пред възможността да отидат на лов за бизони! Копиен връх бе открил навън в прерията следа от бизони и бе решено вождът да излезе през следващата нощ на лов заедно с неколцина мъже. Щяха да ловуват нощем, за да останат скрити. Хапеда и Часке получиха разрешение от баща си и от Токай-ихто да заминат с тях с шейни, за да помогнат при пренасянето на плячката. Макар да останаха спокойни външно, сърцата им пламтяха от очакване. Уинона им приготви шейните. Плъзгачите бяха направени от гладко изтъркани бизонови ребра, чиито краища бяха захванати в две цепнати дървени летви. Впрегнаха в шейните Охитика и сивата вълча кучка и двете момчета се понесоха под светлината на пробляскващите звезди по гладката снежна повърхност. Хапеда и Часке трябваше да задържат своя впряг, за да не задминат мъжете, които се придвижваха пешком с плъзгачи на мокасините си. Скоро откриха бизоновите следи; бойците предположиха, че бяха не повече от четири бизона. Краката им бяха затъвали в снега, който бе замръзнал само на повърхността, и затова животните са напредвали бавно. След три часа ловците ги настигнаха и ги заобиколиха в нощния им лагер. Радостта им беше голяма и възбудена, тъй като сред животните имаше и един бял бизон. Избиха току-що събудилите се добичета бързо със стрелите и копията си. Бойците ги одраха на място и ги нарязаха на парчета. Веднага натовариха шейните на момчетата.

— Ще останем и утре — бе казал вождът, когато убиха бизоните, — за да могат жените и дъщерите ни да обработят и опаковат плячката. Щом обаче слънцето залезе за втори път нашите шатри ще поемат отново пътя си. Сега вече имаме достатъчно ловно оръжие и месо, докато стигнем прериите край Тинестата вода.

Утринните мъгли все още покриваха заснежената земя, когато момчетата се приближиха със своите шейни до края на гората. Под първите дървета Младите кучета посрещнаха весело своите предводители Хапеда и Часке. Момчетата разтовариха бизоновото месо и го дадоха на другарите си да го разнесат по шатрите. Те самите разпрегнаха кучетата, вдигнаха шейните на главите си и ги понесоха през гората. Голямата група момчета вече се беше разпръснала, за да разкажат, че ловът е бил успешен и че делаварът е убил белия бизон. А през това време Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке вървяха подир другарите си с умерени крачки като победоносни бойци. Когато се приближиха към брега на ромонещата река, двамата се спряха като сраснали със земята.

Гледката беше действително ужасна.

Сред ниския върбалак надолу по течението на реката от мъглата ги гледаха две лудешки облещени очи и пръстите на една суха ръка стояха разперени до нечие мъртвешки бледо лице. Мъглите на здрача се носеха край леко полюшващите се клони на върбалака и видението ту се подаваше, ту изчезваше.

— … е-е! — едва изрече подтиснато Хапеда.

После, като по уговорка, двете момчета скочиха в полузамръзналата, леко носеща се надолу вода и с един голям смел скок се прехвърлиха през широкото средно корито. Не се спряха, докато не стигнаха шатрата на вожда. Там хвърлиха шейните на земята и без да обръщат внимание на Уинона и Монгшонгша, които чегъртаха пресните кожи на открито, бързо влязоха вътре. Когато стените на познатата типи ги приютиха, те постепенно се успокоиха. Насреща им се усмихваше Унчида.

Момчетата седнаха до старата жена, която всички уважаваха като „свещена заклинателка“, и заразказваха с още треперещи от изпитания страх гласове за онова, което бяха видели.

Унчида остави работата си настрана. — Ще вървя да видя — и излезе от шатрата. Момчетата си поеха дълбоко дъх. Изтичаха навън при своята майка Монгшонгша, за да й разкажат за лова, ала Монгшонгша не се зарадва така, както момчетата очакваха. Тя остави за миг работата си и погледна сериозно своите синове.

— Нашите съгледвачи са открили вражески следи — рече тя. — На отсрещната страна на планината, край която ние сме разположили нашия бивак, златотърсачи са убили една мечка и са простреляли друга. — При тези думи Монгшонгша погледна загрижено през голите дървета към заснежената далечина. — Ще трябва да продължим пътя си — добави тя, — и в снега мнозина от нас ще измрат. — После майката се наведе отново над работата си.

— Ние ще се борим със снега и с дългите ножове — заявиха с решителен глас момчетата. — Никога вече няма да се върнем в резервата!

Двете момчета се пъхнаха отново в шатрата. Тук бяха съвсем сами. Четансапа също не беше върху постелята си. През последните дни раненият боец се бе почувствувал значително по-добре. Момчетата седнаха в сумрачното помещение. Споменът за страшния призрак край мъгливия върбалак и опасното съобщение на съгледвача, за което им бе казала майка им, напълно бяха обладали умовете им. Неочаквано отвън се разнесе гласът на Уинона:

— Светкавичен облак! Накъде тичаш?

В същия миг чергилото на входа се разтвори и девойчето се шмугна вътре.

Тя придърпа зад гърба си чергилото и се спря смутена. Може би не бе очаквала да завари двете момчета в шатрата. Хвана краищата на дългите си дебели плитки и започна да ги върти смутено около пръста си. Най-сетне се приближи няколко крачки.

— Къде е Унчида? — попита тя, като не отделяше поглед от краищата на плитките, които бе увила около пръста си.

— Не можеш да отидеш сега при Унчида — рече Хапеда.

— Ах… — само каза Светкавичен облак. Тя явно беше нещастна, че не може да разговаря с бабата. — Ами тогава… — заекна тя… — те ще дойдат сега всичките… аз… Пак беше много страшно.

Момчетата станаха сериозни. Дали и девойката не бе видяла онова лице?

— Защо страшно? — попита предпазливо Хапеда. Светкавичен облак въздъхна облекчено, тъй като слабият, винаги сресан Хапеда не й се надсмя. Тя пристъпи още малко напред и се наведе към спокойно седящите на пода момчета.

— Защото тя пак сънува и пак ми говори ужасни неща — промълви момичето.

— И какво каза Пъстрата крава? — осведоми се Часке и хвърли към Хапеда поглед на мълчаливо взаимно съгласие. Навярно лошият дух отново се бе вселил у старата жена и те именно нея бяха видели клекнала сред върбалака.

— Да, Пъстрата крава. Вие въобще не знаете колко е страшно, когато започне да я мъчи този дух! — Цялото тяло на момичето потрепера. — Пък и тогава тя излезе права, когато аз не исках да й повярвам… нали си спомняте, когато тя каза, че дългите ножове ще победят и ето че сега… тя отново сънува и лошият дух й казал, че през следващата нощ мечката ще излезе от пещерата, след полунощ… мечката… вие нали знаете за нея?

— Не — отвърнаха момчетата. Те действително не знаеха.

Светкавичен облак надникна навън, за да се убеди че никой от възрастните няма намерение да влезе в шатрата, и заразказва:

— Отсреща, в планината, се намира пещерата, където спи старата мечка, Великата заклинателка! Тя е прастара и е живяла още когато хората и животните са били братя и сестри и са говорили един и същ език. Нейният син е бил огромен мечок, най-силният между двете големи води. Той имал омагьосана шатра и когато една вечер при него дошла една красива жена, на сутринта той се превърнал в човек. Бил едър и силен и мъдър боец и заклинател, когото никой не можел да надвие. Той е прародителят на Матотаупа и на Токай-ихто!

— Да! — потвърдиха Хапеда и Часке като из едно гърло.

— Да — подкрепи думите им и момичето. — Но мечката е още жива, същата онази, старата, тя спи горе, в пещерата, и ще остане там, докато нашите вождове бъдат храбри и силни.

Ако обаче те изменят на своя прародител, тя ще излезе оттам и ще ги смаже със собствените си лапи… — Детето млъкна при тази ужасна мисъл — … и тогава и тя самата ще умре. Така е казал Хавандшита на моята стара майка.

Светкавичен облак се ослуша. Навън, пред шатрата, цареше весело оживление. Тъкмо посрещаха вожда и неговите бойци в бивака. Те скоро щяха да влязат уморени в шатрата. Светкавичен облак се извърна наполовина, готова всеки миг да напусне вождовата типи.

— Тя обиди Токай-ихто и аз пожелах нейният дух най-после да се укроти! — прошепна девойчето бързо, сякаш извън себе си и съвсем бледо, на момчетата. — Тя каза, че ние всички ще станем изменници на голямото племе на дакота и ще напуснем земята на нашите бащи и че нашият вожд не е убил Червената лисица и не е отмъстил за Матотаупа, и затова мечката ще дойде и ще го удуши и нещастието ще се сгромоляса върху всички нас…

Хапеда скочи.

— Завържи си езика — възкликна той, прегракнал от ярост, — за да не повториш никога вече тези думи!

— Но ако и това излезе истина?… — прошушна Светка-вичен облак съвсем бързо и изтърча навън.

Хапеда и Часке хапеха устни и гледаха към пода. Къде бе останала радостта, която бяха преживели през последните дни? Те имаха чувството, че на небето се зададе тъмен облак. Токай-ихто не бе успял до днес да отмъсти на Червената лисица за своя баща — това беше ужасен упрек. Тези жени не биваше да го изговарят!

Денят премина в наваксване на пропуснатия нощен сън, в почивка и ядене. Светкавичен облак и Чапа бяха станали почти постоянни гости в шатрата на Токай-ихто.

— Тя отново е съвсем обладана от духовете — бе казал Чапа, извинявайки се за нахалството си. — Не може да се издържа там.

Вождът излезе от бивака още веднъж, сам и въоръжен единствено с костения си лък. Нощта настъпи, но Токай-ихто още не се беше върнал.

Охитика влезе в шатрата. Душейки пода, обиколи цялата типи, после си излезе разочарован. Вождът не го бе взел със себе си, както правеше обикновено. Тъй като вече се беше стъмнило и вътре не биваше да се пали огън, очертанията на обитателите на шатрата се сляха в неясни сенки.

Мълчанието и очакването действуваха потискащо на всички. Кога ще се върне Токай-ихто? Кой бе подпалил тези приказки за вожда като искра, която сега бе започнала да се разгаря и постепенно лумна като огън?

Хапеда се зарадва, когато на оттатьшния бряг на реката се чуха шумове, които привлякоха всеобщото внимание и сложиха край на ненужните мисли. Излаяха койоти. Миризмата на прясно дивечово месо ги привличаше. Охитика се стрелна напред и ушите на момчетата скоро доловиха сърдитото съскащо ръмжене, което издаваха борещите се долу край реката четириноги. Петте останали в бивака живи кучета подпомогнаха Охитика, но в гората навярно се бяха появили и големите сиви вълци, които бяха нова опасност за кучетата.

Момчетата изтичаха навън. Не се стигна дотам, те да се намесят, защото Охитика вече се връщаше като победител. Той се отпусна пред шатрата и започна да ближе раната си от ухапване на гърба.

Когато Хапеда и Часке понечиха да влязат в шатрата, Охитика неочаквано наостри уши. И миг след това побягна нагоре към гората. Веселият му лай оповести, че той бе открил своя завръщащ се в бивака господар.

Момчетата останаха пред входа на шатрата и зачакаха. Хапеда беше стиснал китката на ръката на Часке и бе забол здраво пръстите си в своята ръка. Досега той бе изпитвал някакъв неясен страх, че вождът изобщо няма да се върне жив.

Токай-ихто се появи между дърветата на осветената от звездите и от отблясъка на снега гора и тръгна към шатрата си.

Момчетата вдигнаха поглед към него. Вождът беше мокър, сякаш бе излязъл от вода. Носеше светлия си костен лък и везания колчан със стрелите — и нищо друго. Никаква плячка. Въпреки бледия светлик те видяха някакъв странен, замислен и мрачен израз върху лицето му. Двамата братя останаха с наведени глави пред шатрата, където изчезна Токай-ихто, без да им обърне внимание. Охитика отново се разположи пред входа.

Хапеда тръгна и Часке, когото той все още стискаше за ръката, го последва. Момчетата не се върнаха в бащината типи. Потърсиха си място дълбоко навътре в нощната гора и седнаха на снега върху загнилите корени на едно умряло дърво. Тринадесет зими преди това на същото това място бе седяло в една страшна нощ момчето Харка, което сега се наричаше Токай-ихто и беше вожд.

Двете момчета дълго не проговориха.

— През тази нощ трябва да дойде мечката — бяха първите думи, които най-после изрече Хапеда.

— След полунощ — потвърди беззвучно Часке.

— След полунощ — повтори Хапеда. При това той мислеше напрегнато как да обясни онова, което чувствуваше и замисляше.

— Слушай — заговори из един път Часке отново и Хапеда се зарадва, — ти чу какво е наговорил враждебният дух в шатрата на Бобъра. Това, което е казал той, никога не бива да се случи! Токай-ихто не бива да умре!

— Не, това никога не бива да се случи! — потвърди уверено Хапеда.

— Никой освен нас и малкото момиче не го знае — продължи Часке.

— Токай-ихто обаче може да е чул за това, когато отиде през нощта при биещия барабана заклинател!

— Ние трябва да решим. Трябва да направим нещо! — настоя Часке пред себе си и пред своя брат.

— Хау. Ние трябва да направим нещо. Ти кажи какво трябва да направим.

— Ти сам не го ли знаеш, Хапеда?

— Знам го. Но искам да чуя дали и ти го знаеш, Часке.

— Знам го — заяви Часке.

— Да — каза Хапеда. — То е съвсем ясно. Мечката ще излезе навън. Духът каза истината и край Конския поток, затова аз сега му вярвам. Но мечката не бива да убие Токай-ихто. Токай-ихто трябва да ни отведе отвъд Тинестата вода.

— Хау. Друг трябва да умре заради него.

— И аз така мисля. — Хапеда говореше бавно. Вакантанка, Великото тайнство, често е приемало, когато някой боец е жертвувал живота си доброволно за друг, и макар ние да сме малки момчета, а той да е вожд…

— Може би — подвоуми се отново Часке, — може би обаче ние би трябвало да кажем на Хавандшита, на заклинателя…

Хапеда видимо се изплаши. Сърцето му заби силно.

— Не — отвърна той въпреки това с твърд глас. — И Хавандшита не бива да научи за това. Той често е бил зле настроен спрямо нашия вожд, ти знаещ това, Часке.

— Да, това е вярно. Сами ще действуваме. Момчетата се изправиха и поставиха ръце пред устата си, за да разговарят с Великото свещено тайнство. После тръгнаха нагоре, по склона на нощната гора. Не се обърнаха повече назад. Иначе щяха да видят Унчида, която стоеше облегната до едно дърво и ги изпрати с поглед, изпълнен с мълчалива болка.

Тази нощ имаше новолуние. Прелитаха кукумявки; клоните пращяха от студ. Колкото по-нависоко се изкачваха момчетата, толкова по-отвесен ставаше склонът, а в подножието на планината ромонеше водата, сякаш искаше да ги върне назад, под закрилата на шатрите. Ала нейният ромон се отдалечаваше и заглъхваше все повече. Малките момчешки крака стъпваха върху скърцащия сняг и понякога чупеха някой клон. Храстите и ниските клони на дърветата удряха момчетата в лицата; кожата им се изподра. Те вървяха един подир друг; на смени водеше ту сръчният Хапеда, ту здравенякът Часке. Не беше шега дивата планинска гора дори и за две дакотски момчета… Те толкова бързаха, че в студената нощ пот изби по телата им и сърцата им биеха чак горе до гърлото. Когато минаха край дървото, където бяха забелязали през първата сутрин черната мечка, те обиколиха мястото и наистина видяха наблизо едно изоставено мечо леговище сред гъстия храсталак. Дебели клони и млади стволове на дървета, сред които се бе настанил за зимния си сън мечокът, се въргаляха все още там и следите от лапите на животното бяха замръзнали в снега. Момчетата продължиха да се катерят. Сега гористият склон започна да се изкачва почти отвесно и те трябваше да си помагат и с ръцете, за да могат да се придвижват. Да говорят нямаха време, дори не можеха и да разсъждават. Хапеда си спомни само бегло, че Токай-ихто и Бобъра е трябвало да смъкнат тежката черна мечка чак оттук додолу. На Часке и на него им бе необходимо почти тройно време, за да изминат същия път нагоре. Продължиха да се катерят, докато стигнаха задъхани до отвесната скала, по средата на която зееше отворът към пещерата като опасно черно око.

Тъй като вече бяха взели решението, сега момчетата преценяваха спокойно и делово всяка крачка, която им предстоеше.

Отвесната скална стена, която се извисяваше петнадесетина метра над върхарите на дърветата, беше лесно преодолима в долната си част. Едва на два човешки боя височина под входа към пещерата тя стана гладка и леко надвиснала напред.

— Първо да стигнем дотам — реши Хапеда, — пък там ти ще ме оставиш да се покатеря върху раменете ти. Трябва Да влезем вътре, за да може тя да ни намери и да не ни заобиколи.

Хапеда сам се учуди колко спокойно изговори тези думи. После веднага се зае да изпълни без двоумение предложението си и се закатери напред. Часке го следваше непосредствено.

Отначало издатините по скалата предлагаха достатъчно опора за сръчните ръце и крака. Когато момчетата стигнаха до трудното отвесно място, Хапеда се спря и пусна Часке да застане до него. Часке потърси място, където можеше да застане най-устойчиво, и Хапеда се отмести встрани, за да му освободи удобна опора; после той се покатери по раменете на другаря си. И сега обаче вдигнатите му ръце все още не можеха да достигнат края на входа към пещерата, а по-надолу нямаше о какво да се залови.

— Аз ще те повдигна нагоре — предложи Часке. Той остави Хапеда да стъпи върху ръцете му и го издигна нагоре.

Сега Хапеда успя да намери опора във входа към пещерата. Вкопчи се здраво и остана да виси изпънат, докато брат му се покатери нагоре по тялото му. Така Часке влезе пръв в пе-щерата и понечи да помогне на Хапеда да се изтегли нагоре, Винаги сресания беше твърде горд, за да се остави да му помагат. Изтегли се нагоре, запъна се върху ръцете си и също изпълзя навътре в мрака. Влажен въздух блъсна двете момчета в лицата.

Те се свиха в началото на пещерата. Тук беше границата между осветената от звездите нощ, където все още имаше растения, животни и хора, и плътния безмилостен мрак, който зееше насреща им, забулен във враждебна тайна.

Те останаха седнали на пода и зачакаха. Ритъмът на сърдечните им удари отново стана по-бавен и по-спокоен и момчетата насочиха вниманието си по-напрегнато към вътпешността на пещерата. Скалата беше мокра, миришеше на влага. Тъй като навън беше по-хладно, пещерата дишаше задъхано като човек. Необикновена беше скалата тук, грапава и сякаш израсла на бабунки и на стълбове. Момчетата опипаха заобикалящите ги скали. Хапеда се изправи, навлезе няколко крачки в мрака и разбра, че скалите не растяха само отдолу нагоре, а и отгоре надолу. Това беше нещо съвсем необикновено. Той го каза на Часке, обаче гласът му прозвуча толкова чужд и кънтящ, че той самият се изплаши. Върна се при Часке, седна на пода и се заслуша. Пещерата не само имаше дихание, но имаше и глас. През мрака пееше някакъв далечен ромон, нежен и примамлив като красивия глас на страшно чудовище, което мами жертвата си.

— А може това просто да е вода — проговори високо Хапела с твърд глас.

Часке не отвърна нищо. Двамата братя се приближиха още по-близо един до друг, та всеки да усеща с цялото си тяло другия.

Седяха така доста дълго време.

После Хапеда усети, че Часке се изправи.

— А сега ще влезем вътре. Искам да разбера дали това е вода. — Часке шепнеше, не искаше да говори високо, за да не прокънти гласът му отново.

Хапеда също се изправи и двамата другари се хванаха взаимно за китките на ръцете, за да усещат здрава опора един от друг. Опипвайки предпазливо с крак пода, те се запромъкваха напред. Пещерата се спускаше леко надолу. Те навлязоха доста надълбоко в планината. Когато веднъж се огледаха назад, изходът вече не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен мрак. Звънкият ромон се бе усилил. Вече се чуваше все по-високо и по-високо, така че накрая те не можаха да разбират дори собствените си думи. Момчетата стиснаха още по здраво ръцете си.

Най-сетне им се стори, че стигнаха извора на звука, който идваше дълбоко отдолу. Грохотът стана оглушителен.

— Вода! — извика високо Часке, за да може Хапеда да го чуе.

Момчетата се бяха спрели на място. Наведоха се и ръцете им напипаха течаща вода. Изглежда, тя нахлуваше с мощна струя вдясно от планината вътре в пещерата, прекосяваше я и се спускаше отново със сила вляво, към бездънните глъбини на планината. Двамата братя седнаха на каменния бряг на подземния поток. Като по уговорка и двамата потопиха ръце те си, за да проверят дълбочината на водата. Ръцете им напипаха скалистото дъно, когато се потопиха до лакътя.

Значи това се бе изяснило. Просто течеше вода. Боботенето идваше отляво, където подземният водопад се сгромолясваше в някаква неизвестна дълбочина.

Какво да правят сега? Да се върнат обратно до входа на пещерата? Или да останат седнали тук? Или да продължат напред?

— Да вървим напред! — извика Хапеда в ухото на Часке.

Хванаха се отново за ръце и нагазиха с предпазливи крачки в силно течащата вода. На другия бряг подът на пещерата се изкачваше нагоре и двамата смелчаци започнаха да се катерят. Сега трябваше да си пуснат ръцете, за да си помагат и с тях. Тъмният ход сякаш нямаше край. Накъде ли водеше? Колко можеха да вървят още навътре?

Наклонът стана малко по-слаб и напредването по-лесно. Грохотът не кънтеше вече с такава сила, тъй като момчетата се бяха отдалечили. Часке се спъна и падна и Хапеда посегна бързо към него. Впрочем това не беше необходимо, защото брат му веднага се изправи. Но когато двете момчета се извикаха взаимно при тази дребна неприятна случка, и двамата забелязаха, че сега гласовете им отново се чуваха добре, поч-ти съвсем ясно. Пещерата явно бе станала много по-широка и много по-висока.

Дори стъпките им се чуваха вече, щом тръгнаха опипом или провлачеха крака, а шумоленето на водата отново звучеше като далечна музика. Явно бяха навлезли много дълбоко навътре в планината. Колко обаче? Това самите те не знаеха вече. Напредвайки бавно, те разбраха, че бяха влезли в някакво огромно пещерно помещение. Вървяха, като опипваха стените, и откриха три хода, които водеха от широката пещера към тесни коридори. След като обиколиха в кръг цялата пещера, те се върнаха отново до първия ход, който познаха по някои отличителни белези на скалата.

— Тук ще останем — рече Хапеда тихо. — Тук ще останем, на края на нашия ход. Тя трябва да мине оттук, ако иска да излезе навън.

— Да.

Момчетата седнаха върху каменния под.

Сред тишината и мрака отново им стана страшно. Катеренето и опознаването на обстановката им се стори по-леко, отколкото мирното седене и чакането.

— Ами ако изобщо не дойде? — попита Часке. Хапеда не отговори.

Двамата седяха и чакаха, чакаха. Хапеда дори започна да си мисли, че Часке може да излезе прав. Ами ако тя изобщо не дойде? Навярно беше вече късна нощ и все някога щеше да настъпи и денят. Но те изобщо нямаше да разберат това тук, в планината.

Хапеда постепенно свикна с мисълта, че от очакването им нищо няма да излезе. Толкова много свикна с това, че когато чу някакъв непознат звук, се изплаши, сякаш вражеска ръка го бе хванала. Или може би се беше излъгал?

Той се ослуша и усети ръката на Часке, която го хвана за рамото.

— Тя идва.

Момчетата се изправиха и застанаха пред отвора на коридора, който водеше навън. Тук щяха да препречат пътя на мечката. Хапеда усети, че и ръката на Часке беше студена.

От другата страна на голямото пещерно помещение, в един от водещите навътре към планината ходове, нещо тихо се влачеше и момчетата познаха тътрещата се походка на едрите голи мечешки лапи. Тътренето се приближаваше бавно-бавно. По едно време стана съвсем тихо. После отново се разнесе плъзгането и влаченето на огромно тяло върху мократа грапава скала.

Тя идваше. Нямаше повече никакво съмнение.

Момчетата стояха неподвижни.

Докато момчетата стояха храбро в планината, за да спасят вожда, навън вечерта се спусна над бивака.

В дъното на вождовата типи Токай-ихто седеше заедно със своите другари от детинство Чапа и Четансапа. Той най-после им беше казал какво трябваше да се случи през тази седма нощ, която настъпваше сега. Беше решен да отиде в планината без оръжие. Нямаше да наруши обещанието си, дадената на заклинателя дума.

Вождът извади от косите си забодените там три орлови пера. Свали и огърлицата от мечи нокти и белезите от тежките рани върху гърдите му се откриха съвсем. Беше облечен само с набедреника. От лявата си страна бе приготвил една факла. Седеше изправен и гледаше край приятелите си.

Двамата му другари нямаха сили да изрекат дори и една дума.

Но ето че Токай-ихто заговори сам:

— Аз ви навлякох нови опасности и нова вражда. Четансапа и Чапа, които не бяха свикнали да виждат у Токай-ихто нито умора, нито съжаление за взето решение, надвиха собствените си чувства.

— Ти си боец, Токай-ихто — каза Четансапа, — недей се оставя да те напусне смелостта.

— … смелостта да умра, никога. Да живееш може да бъде по-трудно.

— Токай-ихто! Защо ти не ми се довери веднага и изцяло?

— Защото ти не ми се довери веднага и изцяло. Слънцето вече залезе. Да помълчим, докато се стъмни съвсем. Тогава ще вървя.

Другарите не размениха нито дума повече. Знаеха колко много бе претърпял и как се бе борил Токай-ихто от единадесетата си година насам, откакто бяха прокудили баща му от племето. Веднъж и на него явно бремето му бе натежало, и то в миг, в който им предстоеше да осъществят едно велико свое намерение и неговите хора имаха най-голяма нужда от него. Чапа и Четансапа не знаеха какво да сторят. Болката за вожда и приятеля им ги разтърсваше и макар че бяха бойци, те се чувствуваха безпомощни като деца. С тайните на пещерата в планината бе започнало някога тяхното нещастие и, изглежда, щеше и да се приключи.

Токай-ихто се изправи, взе факлата и напусна шатрата.

Целият бивак бе на крак, защото новината за жертвоприношението на вожда се бе разпространила из всички шатри. Образува се шпалир от мълчаливи хора. Уинона се оглеждаше неспокойно. Унчида не беше тук. На края стоеше заклинателят. Тобиас го гледаше неотстъпно и враждебно.

Бавно, с равномерни крачки, без да поглежда никого, вождът премина през редиците на своите хора. В лявата си ръка стискаше наведената надолу факла. Чапа и Четансапа наведоха очи, когато и те дори не успяха да разменят поглед с Токай-ихто.

Шатри и хора останаха зад гърба на младия вожд. Когато знаеше, че никой вече не го наблюдава, изразът на лицето му стана още по-мрачен, вървежът му още по-тежък. Той пое пътя към пещерата, оттам, откъдето бяха минали и момчетата. Когато стигна до мястото, където Хапеда и Часке бяха седнали заедно, за да се посъветват, той се спря.

Иззад едно дърво пристъпи напред Унчида.

Токай-ихто се опита да избегне срещата. Но Унчида направо му препречи пътя.

Тогава той се спря от уважение пред майката на баща си.

— Токай-ихто, сине мой.

Вождът не отвърна и зачака, без да проявява нетърпение, както изискваше обичаят.

— Токай-ихто… виждаш ли следите от стъпките на момчеДори от мълчанието на Токай-ихто пролича, че той не бе очаквал този въпрос.

— Да — рече той най-после.

— Хапеда и Часке отидоха преди теб в планината, за да се принесат в жертва. Те искат да умрат, за да живееш ти!

Токай-ихто вдигна глава. Благодари мълчаливо. Силите му се напрегнаха и той затича по склона нагоре.

В пещерата двете момчета все още стояха на същото място. Влачещите се стъпки, които бяха чули, спряха отново и през мрака премина тихо, кънтящо, приглушено ръмжене. Беше дълбоко ръмжене, по-дълбоко и по-мощно, отколкото момчетата бяха чували, когато бойците подражаваха на ръмженето на опасната сива мечка по време на мечия танц. Очите на братята бяха широко отворени; те се опитваха да пробият тъмата. Но не се виждаше нищо. Те долавяха само някакъв шум, който обаче не можеха да си обяснят. Счуваше им се, сякаш нещо обикаля, шляпайки по каменистия под.

После нещо се плъзна. Едно огромно тяло се подхлъзна и се пльосна. Това се случи на входа на оттатъшния коридор към голямата пещера.

Отново се разнесе ръмжене, което отекна страхливо и злокобно в неколкократно ехо. Огромните лапи се повлякоха бавно. Те сигурно бяха невъобразимо големи. Остри нокти задраскаха по камъка.

Момчетата знаеха много за мечките. Животното се осланяше на лапите си, когато нападаше. То поваляше жертвата си или я сграбчваше и я притискаше към себе си и я задушаваше и ако тя искаше да се изплъзне, то започваше да бие с лапи и да дере с опасните си нокти месото на своята жертва. Челюстта му беше много силна.

Хапеда затвори за миг очи, за да се съсредоточи напълно. Сега не биваше да припада; това щеше да бъде подлост. Трябваше да устои докрай. Ръката му, която Часке стискаше, се бе вдървила.

Зверът, изглежда, се спря; шумът от лапите му заглъхна. Той бе надушил момчетата. Заръмжа сърдито и опасно. По звука, който се разнесе високо над пода, момчетата разбраха колко едро е животното. Беше много по-високо от тях, макар че навярно все още стоеше на четири крака и не се бе изправило.

Това беше Великата мечка.

Хапеда усети, че го обзема странно спокойствие. Значи истина бе онова, което бе казал лошият дух, и беше добре, дето той бе дошъл тук заедно с Часке. Хапеда се замисли за вожда Токай-ихто. Неговото момчешко сърце принадлежеше единствено нему, с всичката любов и въодушевление, на които беше способно. Хапеда знаеше, че и Разкрачения Часке сигурно изпитва същите чувства. Тук щяха да останат те, докато мечката ги вземе в жертва. Токай-ихто обаче трябваше да живее и не биваше да знае какво се беше случило.

Сега чудовището се намираше по средата на огромната пещера. Момчетата не можеха да го видят, само предугаждаха огромния му ръст. То нададе още веднъж кънтящото си мощно ръмжене.

Момчетата стояха неми и вдървени. Чуха с ужас как грамадните извити нокти започнаха да дращят по скалата, сякаш чудовището ги остреше, и после отново се чу другият шум, който те не можеха да си обяснят. Нещо се движеше около звера, нещо извън него.

Миришеше на мечка. Момчетата вдишваха влажния, спарен въздух. Не миришеше само на мечка. Миришеше и на кръв. Може би зверът се бе хранил преди малко и от муцуната му още капеше кръв.

Двамата братя се олюляха, но не отстъпиха. Хапеда усети как краката му изстинаха в мокрите мокасини и в същото време капчици пот избиха по тялото му. Той не знаеше колко време стояха с Часке вече тук. Сякаш цяла вечност. В тази пещера времето не съществуваше. Тук не блестеше никаква звезда, не изгряваше слънце. Никога не се чуваше утринната песен на птиците. Колко ли часа бяха минали? Дали мъжете в родните шатри вече бяха станали и тръгнали преди развиделяване на лов с лък и стрели? Дали Младите кучета вече скачаха в шумолящата река и се пръскаха взаимно сред смехове? Ами Светкавичен облак, тя дали спи още спокойно под топлата бизонова завивка?

Хапеда усети по ръката на Часке как силното му тяло потрепера леко. Вече бяха минали часове, откакто двамата стояха тук на пост.

А мечката бе престанала да се приближава. Само веднъж още прозвуча дращенето на ноктите и прегракналото й ръмжене. Сега то сякаш премина в стенание. Дали тя знаеше, че и тя щеше да умре през тази нощ, ако бе убила Токай-ихто? Тя беше прастара и мъдра и сигурно го знаеше.

Ръмженето, което отекваше от всички стени като някаква неизбежна заплаха, се усили. По пода се влачеше нещо. Зверът отново се бе изправил. Хапеда пусна ръката на Часке и го прегърна през раменете. Часке също прегърна Хапеда и сега двете момчета стояха тясно притиснати едно до друго. Ако тя дойде, нека вземе и двамата, и двамата наведнъж, като един-единствен човек.

Момчетата се бяха изправили, тъй като времето на очакването най-после бе минало и решението вече щеше да се изпълни.

С тихо, разкъсващо нервите сърдито сумтене зверът пристъпваше крачка след крачка и обучените уши на двете момчета знаеха съвсем точно на какво разстояние от тях е сега мечката и колко се приближава — петнадесет крачки, десет, осем… Вече чуваха дишането на огромния звяр. Някаква необяснима миризма нахлу в ноздрите им. Все още миришеше на мечка, а сега по-силно замириса на кръв. Но същевременно и на нещо друго. Сред влажните изпарения в пещерата миришеше на огън. Странно!

Великата мечка отново се бе спряла.

Да можеха двете момчета да я видят! В тъмнината всичко бе злокобно.

Замириса още по-силно на изгоряло, на горяща кожа.

В мрака проникна някакво леко сияние. Влажни скали, сякаш издялани от някакво приказно същество, изплуваха от чернотата с огненожълт блясък. Очите на момчетата разпознаха сводестия таван на огромна пещерна зала, а на отсрещ-ната стена — двете тъмни дупки, от едната от които излязло чудовището.

И те видяха Великата мечка между слабия светлик и сенките.

Ужас премина по гърбовете им. Погледите им се заковаха върху дългите й жълти нокти. Всеки от тях беше дебел колкото два мъжки пръста; по пет такива огромни нокътя имаше на всяка от тъмните огромни лапи. Чудовището имаше нечувано огромни размери с тези широки гърди, с огромната глава и дебелия врат, който Хапеда не би могъл да обгърне дори с двете си ръце. Зверът вървеше със сърдито наведена глава. Момчетата видяха острите зъби в дългата, заострена напред муцуна. Учудващо малки блещукаха мечите очи отдясно и отляво на изпъкналото чело. Животното тъкмо започна да премества тежестта си върху задните лапи и да надига предните: знак за нападение. В същия миг пещерата съвсем се освети и миризмата на изгоряло стана по-силна и по-дразнеща.

Хапеда и Часке затвориха очи. Все пак беше по-добре да не виждат мечката. Детските им тела прикриваха изцяло отвора на дългия коридор. Ако тя искаше да излезе от планината, не би могла да мине от тях.

Хапеда се стресна от леко докосване по рамото. Някой го бе хванал откъм гърба. Той отвори очи, но погледът му беше като закован в кафявата прастара великанка, която стоеше, враждебно съскаща, изправена пред него и махаше във въздуха с тъмните си лапи. Момчето нямаше сили да се обърне.

Светлинният лъч отслабна. Една ръка хвана здраво Хапеда и го повали по гръб на пода навътре в коридора. Същото се случи и с Часке.

Нечии мъжки крака прекрачиха през момчетата.

Когато те отново се изправиха, видяха пред себе си мъжа, застанал на изхода на коридора към пещерата. В лявата си ръка той носеше запалена факла, която сега отново бе вдигнал високо: една дебела цепеница, на чийто край бяха забучени парчета бизонска кожа. Мъжът беше строен и висок. Токай-ихто!

Хапеда се хвана за влажната стена на пещерния ход, за да се измъкне напред. Ала веднага отново се спря.

С един скок вождът изскочи от входа на коридора и се оказа вътре, в голямата пещера; беше прелетял под острите нокти на лапите на изправилата се на задните си крака мечка. Сега стоеше встрани от животното с факла в ръка. Дори той не би могъл да достигне с изправена нагоре ръка цялата височина на животното; то далеч го превишаваше. Пръхтейки и почти задъхана, мечката се извърна встрани и затърси врага си.

Вождът нямаше никакво оръжие в ръка. Отстъпи няколко крачки назад — движение, което напълно противоречеше на мечия лов. Той се наведе, без да изпуска сумтящия звяр из очи, и затъкна здраво факлата в една цепнатина на скалата. После отново се изправи.

Мечката се опита да го последва. Закрачи, влачейки се на задните си крака, като размахваше предните си лапи. После отново тръгна на четири крака. Следите й бяха обагрени с кръв.

Вождът стоеше прав и съвсем неподвижен. Крачка след крачка огромното чудовище се приближаваше към него и дори и на четири крака му стигаше чак до раменете. Изведнъж момчетата видяха по средата на пещерата нещото, което преди това така загадъчно се бе придвижвало тромаво около мечката: едно малко мече. То беше кафяво като майка си. Гледаше отчаяно наоколо. Сигурно не бе на повече от два месеца и още не бе свикнало да следва самостоятелно майка си.

Когато една мечка има малки, враждебността й към всеки нападател става неумолима. Тя преследва яростно дори и бягащия и не изпуска никоя жертва, без да я умъртви или без сама да намери смъртта си.

Момчетата не смееха нито да извикат, нито да се помръднат. Сега трябваше да се случи онова, което искаше Великия дух.

Вождът все още стоеше на мястото си, осветен от факлата, и чудовището се приближи съвсем до него. Токай-ихто се беше навел напред; очите му бяха уловили погледа на малките мечешки очи и не го изпускаха. Той издаде някакъв звук. Мечката му отвърна и изръмжа сърдито и недоверчиво. Изглежда, беше тежко ранена. Момчетата видяха локва кръв на мястото, където огромната мечка бе лежала часове наред със своето малко.

Вождът отпусна ръцете си напред и започна да олюлява леко раменете си като вървяща мечка; от устата му отново се разнесоха същите непознати звуци, загадъчни, ниски и ясни, каквито момчетата бяха чували понякога по време на мечешкия танц на бойците.

Мечката изръмжа по-тихо и заби здраво нокти в скалата. Сега вождът млъкна, ала погледът му не изпускаше очите на мощния звяр. Той се отпусна върху скалата с тромавите движения на мечка и зверът се приближи още повече до него. Нима мечката разговаряше с Токай-ихто? Тя започна да стене. Вождът й отговори.

Мечката се спря непосредствено пред него. Полуразтворената й паст зееше пред челото на вожда; с едно-единствено захапване тя можеше да смаже с трясък черепа на човека.

Но тя не захапа.

Изпъшка така, че звукът прониза до мозъка на костите ослушвашите се момчета. Какъв беше този звук? Нима умиращата мечка плачеше?

Вождът отвърна с тихо дебело ръмжене.

Тогава кафявата великанка се обърна и се затътри кървяща върху огромните си лапи по влажния скалист под към олюляващото се мече. Побутна го с муцуна и го затика с мощните си лапи пред себе си. Изглежда обаче, тя самата започна да става несигурна. Легна и заоблизва рожбата си. Кафявото мече душеше край себе си. Беше гладно.

Хапеда и Часке се развълнуваха. Сега за първи път те видяха под трептящата светлина на факлата, че огромната мечка имаше красива мека козина, преливаща от светло до най-тъмнокафяво. Козината й бе съвсем различна от всички други, които бяха виждали досега. Поиска им се да я погалят.

Майката престана да ближе малкото си. Погледна с извита назад глава към вожда, който отново започна да издава тихи мечи звуци. Огромното животно се плъзна леко и се опита да стане, но не можа да се изправи. Напразно запъна огромните си лапи и ноктите му задраскаха с последно напрежение влажния каменен под. От устата му потече червена струйка.

Вождът се изправи; приближи се към животното, без то да прояви някакъв страх. Със силата на своята воля и с дълбокото познаване на характера на мечките, каквото едва ли притежаваше някой бял, пък и не всички червенокожи мъже, той бе надвил враждебността на умиращия звяр. Клекна долу и мечката се облегна на него като на свой другар. Момчетата видяха как вождът се подпря здраво о една издадена напред скала, за да не го събори тя.

Мечето тъпчеше наоколо и търсеше хленчещо мляко. Майката се сви, после се понадигна леко, за да го отпъди. Сграби го с муцуната си и го побутна към човека, който бе разбрал езика й.

После от устата й отново потече кръв. С един неописуем поглед на изцъклените си дребни мечешки очи мечката се сбогува със света. Лапите й се изпънаха и огромната й глава се отпусна встрани.

Великата мечка беше мъртва.

Момчетата не смееха дори да дишат. Вождът също остава на мястото си, без да се помръдне, и момчетата видяха, че той бе пребледнял.

Чак след дълго тържествено мълчание Хапеда и Часке се изправиха без шум и пристъпиха тихо към умрелия звяр. На разстояние, продиктувано от собственото им чувство, те седнаха върху каменния под на призрачно осветената просторна пещера. Дори и сега, когато зверът лежеше безжизнен на пода, те пак се изплашиха от огромното тяло и от страшните нокти на лапите му.

Вождът се изправи; прекара ръка през меката козина на грамадното животно и прегледа многобройните, полепнали с кръв места отстрани на гърба и върху гърдите й.

— Петнадесет куршума са я улучили — каза след това той с приглушен глас, който прозвуча като тържествена жалба. — Това е дело на златотърсачите. — Той се изправи и посочи към тъмната дупка на отсрещната страна на голямата пещера, откъдето бе дошла мечката с мечето си. — И оттам се върви дълго през планината, чак до северната й страна. Там живеят онези, които търсят злато. Те са стреляли по нея и тя се е върнала в своята планина, за да спаси малкото си.

Мечето се катереше по мъртвата си майка.

Вождът извади лулата си. Изби с пръчици и парче загнило дърво огън и запали тютюна. Издигна лулата си към небето, после към земята и я запуши; това бе свещенодействие. Когато изпуши тютюна докрай, погледът му отново срещна очите на момчетата. Устните на вожда бяха станали съвсем тесни, кожата на хлътналите му бузи се бе изпънала. Строгият му вид прикри обзелото го вълнение.

— Значи вие сте искали да се пожертвувате… заради мен?

Кръвта се изкачи в слепоочията на момчетата. Те избягнаха погледа на вожда. Откъде знаеше Токай-ихто тяхната тайна?

И двамата не казаха нищо. Мълчанието им означаваше „Да“.

Токай-ихто се изправи и момчетата станаха заедно с него. Той им кимна и те се приближиха, за да докоснат мъртвата мечка.

Вождът улови неотстъпно погледите на момчетата. Всяко от тях смяташе, че той гледа само него.

— Вие сте действували като мъже, Хапеда и Часке. Вие направихте много повече, отколкото бяха готови да сторят мъжете. Затова и аз сега ще ви доверя повече, отколкото доверих на тях.

Токай-ихто седна още веднъж заедно с двете момчета край мъртвата мечка. Помами мечето и взе на ръце размахващото лапи и драскащо зверче.

— Ето ни тук — поде той, — където е било началото на нашето племе, чиято прародителка беше Великата мечка, и където е неговият край. Ние, прокудените, сме при мъртвата. Но тя ни остави своето малко и това е новият живот. Разбирате ли ме?

— Хау — отвърнаха момчетата като из едно гърло. В сърцата им цареше голямо спокойствие и очакване.

— Отговорете ми на един въпрос. Ние пътуваме с шатрите на Мечата орда към земята на Севера, Канада. Как ще живеем там?

— Свободни, сред нови ловни райони. Ще ловуваме, ще се преселваме от място на място и ще се бием, както сме правили, винаги, откакто синът на Великата мечка е заченал нашите вождове — отвърна Хапеда смело и изпълнен с надежда.

— Така вярваш ти, Винаги сресания Хапеда. Но то не е вярно. Ние ще можем отново да ходим на лов и да се бием, може би пет, може би десет, а може би и двадесет големи слънца^[1].

После белите мъже ще дойдат на цели орди и в земята на Севера и отново ще ни победят.

Момчетата наведоха глави. Хапеда потрепера и захапа устните си, докато те се разкървавиха.

— А сега ми кажете — заговори отново вождът и от възбуда Хапеда чуваше гласа му като от някаква безкрайна далечина, — защо тогава ние изобщо напускаме тези места тук с толкова мъка и опасности и се отделяме от голямото племе на дакота?

Момчетата мълчаха, защото не знаеха какво да отговорят. Гледаха потиснати към мъртвата мечка.

— Сега вашите мисли са застанали пред една планина, коя — то вие трябва да пробиете с тях. Кажете ми най-напред, защо уачичун ни победиха?

— Защото са много — каза Часке.

— Защото имат мацаваки… — добави Хапеда.

— А защо ние не сме толкова много и защо ние нямаме тайнствени железа? Аз знам, че вие не можете да ми отговорите на този въпрос, пък и аз самият не мога да ви дам точен отговор. Нашият ум не е по-малко, отколкото този на уачичун и ръцете ни не са по-слаби от техните. Аз сам изпитах това, когато бях при тях, пък съм го изпробвал и в бой. Значи и ние можем да научим онова, което уачичун вече умеят.

— Женска работа! — Двамата кръвни братя произнесоха думите троснато и с презрение.

— Да, Винаги сресания Хапеда, именно с женска работа уачичун ни победиха. Ти трябва най-напред да се замислиш, сине на Четансапа, дали жените и животните заслужават презрение? Нашите праотци са мислили другояче по този въпрос. Те са вярвали, че прародителката на моя род е била звяр и Велика заклинателка, която е познавала тайните на света. Унчида и Уинона и днес още познават билките и корените и могат да лекуват раните на бойците толкова добре, колкото и Хавандшита. Знаете ли кой пръв прояви смелост и се съгласи да напуснем резервата? Нашите жени и девойки.

Момчетата наведоха засрамено глави.

— Затова вие не бива да се отнасяте с презрение към работата на уачичун, като ги обиждате, че вършели женска работа. Уачичун умеят много неща, иначе не биха ни победили. Те знаят да правят тайнствени железа: един копае желязото, друг го топи, трети го кове — и правят от него плугове, с които разравят твърдата земя, така че тя им дава плод и изхранва много хора на малко парче земя. Ние също трябва да се научим да вършим всичко това. Те знаят как се отглеждат бизони, така че няма нужда да ходят на лов за тях.

Хапеда и Часке не казаха нищо.

— А ние искаме да научим още повече неща и да умеем да вършим още повече работи от уачичун. Момчетата вдигнаха глави.

— Кажете ми — какво не умеят нашите врагове?

— Не умеят да държат на клетвата си… не казват истината… не могат да живеят заедно от ловната си плячка и не могат да обработват заедно земята. Те не могат да оставят хората и животните на мира! — извика Часке. — Те са като вълци, непрекъснато нападат и искат да избиват хора и животни.

— Да, това е вярно, Часке. Ти си държал очите си отворени и си видял много неща в едно-единствено голямо слънце… Ние обаче искаме да казваме истината, както нашите бащи са я казвали винаги. Ние искаме да удържаме нашите клетви, както нашите бащи са ги удържали винаги. Но ние искаме още много повече, момчета! Със сина на Великата мечка започва нов живот. Ние получихме нова сила и нова надежда, които ни даде Великото тайнство. Ние искаме да се сдобием със свещен мир, мир с всички бойци в прерията — и също така мир с белите мъже…

— С уачичун! — възкликнаха сърдито момчетата, когато вождът направи малка пауза след последните си думи.

— Да, вие има много още да мислите напрегнато, Винаги сресания Хапеда и Разкрачения Часке. Не всички уачичун са наши врагове. Горе, сред Гористите планини в Канада, нас ни очаква Адамс, който е готов да ни помогне. Неговият баща е бил убит по най-жесток начин от „големите и силни вълци“ измежду уачичун. Той идва при нас като наш брат и заедно с него идва и жена му Кейт със слънчевите коси, чийто баща бе убит от Червената лисица. Предполагам, че при Адамс ще намерим и двамата братя Томъс и Тео, които искаха да ме освободят заедно с Адамс и Чала от моите окови, но трябваше да избягат от Червената лисица и от Роуч.

— Да, да.

— Адамс, Томъс и Тео ще бъдат наши братя, а Кейт — наша сестра. Ние ще живеем в мир с тях и ще се учим един от друг.

— Това е добре — рече Хапеда. Очите му отново блестяха. Вождът се изправи.

— Елате с мен, Часке и Хапеда. Вчера аз взех оттук злато. Ние ще си купим в Канада толкова хубава земя и добитък, колкото ще ни бъдат необходими, за да можем да живеем без диви бизони, но като свободни мъже.

— Да!

— Вие ще трябва да ми помагате и занапред, момчета, както сте искали да ми помогнете днес. Защото нашите мъже не знаят още нищо за нашата тайна. Те ще искат отново да ходят на лов за бизони и ще им бъде трудно да ни разберат. Чапа е единственият от тях, който е вече наш съюзник.

Вождът се изправи, но преди да тръгне, се обърна още веднъж към Великата мечка.

— Тя принадлежи на Великото тайнство — рече той. — Ничия човешка ръка не бива повече да я докосне. Тя е дошла тук, за да умре, и ние ще я оставим да почива тук в мир, докато изтлее.

Момчетата прекараха тихо пръсти по козината на старата мечка за сбогом.

Токай-ихто взе мечето. Хапеда тръгна като факлоносец напред по обратния път. Той осветяваше пътя в дългия коридор, по който бяха дошли двамата с Часке. Отначало заслизаха надолу, към шумолящата вода. Бученето ставаше все по-силно и най-после Хапеда видя под светлината на факлата буйно течащата вода на подземния поток, който те бяха прекосили на идване. Водата падаше отдясно през един голям отвор надолу в планината и Хапеда чак сега разбра със закъснение, че една-единствена погрешна стъпка е била достатъчна, за да ги повлече буйната вода в тъмния търбух на планината.

Токай-ихто се спря и остави непокорното мече върху пода на коридора.

— Почакайте. Искам да ви покажа нещо и да ви обясня. Вождът се извърна още веднъж и насочи погледите на момчетата към водата, която се спускаше със сила отвисоко в пещерния коридор.

— До извора на тази вода горе в скалата има едно малко пещерно помещение, където имаше злато — заговори той. — Моите праотци и баща ми знаеха за него. Зашеметен от тайнствената вода, веднъж баща ми бе казал нещо неопределено по този въпрос. Когато след това не искаше да каже нищо повече и нищо по-подробно, Червената лисица го уби. Белите мъже никога не можаха да намерят това злато; те са открили само златните жили в скалите на север на Ке сапа, или както те ги наричат — Блек Хилс, Черните хълмове. Сега тук няма повече нито зрънце злато. Вчера аз взех и последното. Не вярвам изворът да е образувал златните зърна горе в планината. Това трябва да е било някакво старо богато скривалище. Сега то е празно… Да вървим!

Оттук нататък пътят водеше нагоре, между странни скални образувания, стръмен и труден. Хапеда опипваше скалите с лявата си ръка, а с дясната държеше високо нагоре факлата. Грохотът на водата зад гърбовете им постепенно отново се превърна в тих напев.

Когато светлината на факлата се смеси с първия светлик на деня, Хапеда и Часке си поеха дълбоко дъх и им се стори, че дори усетиха мириса на свеж въздух. Оставаха им само още няколко крачки и тримата застанаха на изхода на пещерата в скалата над гората.

Хапеда изгаси факлата.

Навън небето беше синьо и зимното слънце блестеше. Дърветата навеждаха клоните си под снежния товар. Гарги грачеха. Хапеда и Часке си поеха още веднъж дълбоко свеж въздух. Сега тъмното царство на планината бе потънало зад тях и те отново стояха в живия весел зимен ден.

Вождът накара момчетата да отстъпят назад и огледа за миг отвесната скала, над която бе застанал. Разви ласото си, седна и прехвърли дългите плетени колани така през раменете си, че двата им края увиснаха еднакво дълги край отвесната стена. С помощта на ласото двете момчета бързо слязоха надолу. После вождът изтегли коланите, взе отново мечето в ръце и скочи направо надолу в гората. Стигна отвесния склон на горската земя. Ту плъзгайки се, ту подскачайки, той успя отново да намери опора и продължи да слиза надолу.

Момчетата вървяха и скачаха, колкото им сили държат, за да могат да следват Токай-ихто. Често се търкулваха в снега, докато ги спреше стволът на някое дърво.

— Не бива да скачате с краката, а с очите — посъветва ги Токай-ихто. — Докъдето ви стига погледът, трябва да откривате всяко удобно място за стъпване, тогава краката ви ще вървят от само себе си.

След този съвет те действително тръгнаха по-устойчиво.

Когато между дърветата се провидяха първите шатри, момчетата имаха чувството, че бяха отсъствували години от родния бивак и сега се завръщаха като узрели мъже. Въпреки радостта обаче бяха подтиснати. Бяха преживели нещо, за което нито можеха, нито биваше да говорят.

Откъм бивака забелязаха завръщащите се, ала никой не ги посрещна с шумни викове. Мълчаливи и с широко отворени учудени очи стояха жените, момчетата и девойките между шатрите, а мъжете извадиха лулите от устите си и оглеждаха скришом вожда и необикновеното мече, което той носеше в ръце. Меката, леко къдрава козина на животното, която преливаше до плътнокафяво, и грамадните му лапи сигурно ги караха да се замислят. Никой от тях не бе виждал досега такава мечка.

Хавандшита стоеше пред своята заклинателска шатра. Слънцето и сенките се преливаха над нея. Беше се появил лек ветрец, който поклащаше отрупаните със сняг клони. Играта на сенките сякаш вдъхна живот на заклинателските знаци върху чергилата на шатрите. Голямата змия сякаш започна да се движи и да се вие. Старецът се изправи; държеше в ръка големия си заклинателски жезъл, подобен на копие. Жезълът бе изрисуван на криволичещи линии и когато той го въртеше в ръка, окото оставаше с впечатление, че линиите започват да се движат.

Макар че момчетата не извърнаха лица към заклинателската шатра, те погълнаха скришом картината с очи и усетиха, че ги обзема някакво тихо безпокойство. В този миг обаче Токай-ихто забави ход и вдигна високо нагоре мечето. Хавандшита сякаш замръзна на мястото си, после изчезна бързо навътре в своята шатра с някакво странно, шмугващо се, вдъхващо страх движение.

Уинона и Монгшонгша работеха нещо пред шатрата на Четансапа. Когато сега се изправиха, върху лицето на Монгшонгша имаше изписано учудване. Чертите на Уинона обаче говореха много повече. Задушавана досега от страх, девойката най-после отново си бе поела дъх.

А къде бяха Четансапа, Чапа, Тобиас? Двете момчета никъде не можаха да открият тримата мъже и Унчида.

Едва когато влязоха заедно с Токай-ихто във вождовата типи, те видяха бойците седнали край неизползуваното досега огнище по средата на шатрата, явно задълбочени в сериозен разговор. В дъното седеше Унчида; сега тя отпусна ръката си, с която бе затворила молитвено уста. Тримата бойци скочиха на крака.

Токай-ихто пристъпи към средата на шатрата. Усмихна се; усмивката му се стори на двете момчета красива като слънцето след нощта и само те и Унчида знаеха тайната, която сега озари тази усмивка. Без да кажат нито дума за това, и двете момчета мислеха едно и също: припомниха си деня, когато Токай-ихто се завърна след дългите изгнанически години на своя баща и ги погледна за първи път радушно. Днес те бяха свързани с вожда като по-млади братя.

Уинона и Монгшонгша влязоха в шатрата и се заеха заедно с Унчида да приготвят яденето. Момчетата започнаха да се хранят с охота. Токай-ихто бе седнал вече край Чапа, Черния сокол и Тобиас. Той се бореше със своето необуздано огромно бебе, което искаше да захапе топлия мек врат на мъжа и се опитваше да засуче от него. Когато той освободи зъбите на малкото чудовище полусърдит-полуусмихнат, всички видяха следи от кръв на врата му.

— Трябва да направим нещо — рече делаварът и това бе първата дума, произнесена сега в шатрата. — Може ли изобщо този звяр да яде?

— Не, то не е видяло още три луни. Но ще трябва да се научи да яде, ако не иска да умре.

Уинона пристъпи напред с някакъв прах от стрити ягодови плодове, какъвто даваха на малките деца заедно с месото, и се опита да го напъха в устата на мечето, ала то не го прие. Стремеше се с коварна упоритост към врата на Токай-ихто и вкопчи изплашено нокти във вожда.

— Иди, Тобиас, да му уловиш няколко риби. Това ядат неговите роднини в родината си.

— Неговите роднини? Нима очите на Токай-ихто са виждали и друг път такова животно?

— Горе, в ъгъла на света, откъдето духа северният силен вятър, има такива мечки. Уачичун наричат тази земя Аляска. Те казват, че по времето на нашите праотци навред е имало такива едри мечки, които са живели в пещери. Ние ще вземем мечето с нас. То ще ни съпровожда през Мини-Соус. Майка му ми го даде, когато умираше. Стрелящите железа на златокопачите я убиха.

Делаварът се изправи. Взе от Уинона малко сурово месо и излезе от шатрата. Хапеда и Часке го съпроводиха, за да му помогнат при ловенето на рибата. Те изтичаха най-напред при конете и си откраднаха няколко косъма от дългите им опашки. Завързаха ги на тънки, но здрави въдичарски конци. Дълги върбови клони на брега на реката имаше достатъчно, така че въдиците бързо станаха готови. Рибарите хвърлиха въдиците. Щастието се усмихна най-напред на делавара. И Хапеда показа скоро своята плячка; само Часке не можа да улови нищо. Тъй като засега двете уловени риби бяха достатъчни, тримата рибари се върнаха в шатрата.

Вождът разкъса месото на рибите и напъха със собствените си пръсти, които питомецът му сега си бе избрал за сукане, храната в устата му. Мечето гълташе лакомо и искаше още. Играта бе спечелена.

Хапеда и Часке бяха толкова развълнувани и възбудени от събитията, че трябваше бойците да им напомнят да си легнат най-после. Денят вече преваляше, а вечерта бе определена за напускане на временния лагер. Желанието на вожда отново бе станало неоспоримо, тъй като Великото тайнство бе застанало на негова страна срещу Хавандшита.

Сякаш бяха прочели взаимно мислите си, Хапеда каза тихо на Часке:

— Заедно ли?

Кръвният му брат отвърна само кратко „да“.

После двете момчета се пъхнаха под една завивка, за да спят заедно през този ден.

Когато се събудиха вечерта и в шатрата вече бе започнало да се стъмва, те се почувствуваха освежени и с нови сили. Веднага потърсиха с очи мечето. То лежеше увито в една завивка близо до тях, сито и доволно. Мигаше любопитно към двете момчета. Докато двамата братя го наблюдаваха, жените свиха постелята им и я прибраха. Момчетата изтичаха бързо навън, за да се изкъпят още веднъж в реката на залез слънце.

Когато се върнаха, чергилата на шатрата вече бяха свалени от подпорните прътове. Бивакът се вдигаше. Само една-единствена шатра стоеше още непокътната: Бобровата. Девойчето Светкавичен облак обикаляше нерешително край нея; то явно не знаеше да влезе ли вътре, или не.

По предложение на Часке двете момчета се приближиха.

— Ето ви най-после! — рече момичето полуунесено. — Какво да правя? В шатрата няма никой. Не мога да я свия сама.

— Че къде са майките ти? И сестрите ти? — попита учудено Хапеда.

— Не знам.

— Не знаеш? — Хапеда не можеше да овладее нарастващото си безпокойство. — Че откога ги няма?

— Ами и аз не знам. Видях ги за последен път сутринта след онази ужасна нощ, когато тя вика насън. Нашата стара майка седеше сред върбалака край реката, когато Унчида дойде и я прибра. После Пъстрата крава отиде заедно с всичките ми майки и сестри в гората и аз си помислих, че ще събират корени или искат да приберат ловната плячка на Чапа. Оттогава не съм виждала моите майки. Спах във вашата шатра.

Двамата братя се изплашиха.

— Трябва да кажеш това на Чапа и на вожда! Нима чичо ти още не го знае?

— Не. Нали и той живееше в шатрата на Токай-ихто. Откъде може да го знае?

Девойчето изтича да търси чичо си, а момчетата разказаха на майка си онова, което бяха чули. Видяха, че новината изплаши силно и нея.

Тръгнаха да ги търсят, ала майките и дъщерите от шатрата на Бобъра бяха изчезнали. Вождът свика своите съгледвачи. Ихасапа си спомни, че бе видял жените, водени от Пъстрата крава, в гората, през която вървели на север. Той не си помислил нищо лошо, защото предположил, че те са тръгнали да приберат някоя голяма ловна плячка на Бобъра.

Събралите се около Токай-ихто мъже се навъсиха.

— Те ме мразят — заговори вождът — и ще отидат при врага, за да ни издадат. Златотърсачите са наблизо… Вървете по следите на предателките! — заповяда той на Бобъра и на Тобиас. — Следите им сигурно още се виждат в снега. Те имат преднина от два дни и една нощ, но е възможно вие да успеете да ги заловите, преди да ни навлекат беда.

Двамата бойци тръгнаха веднага.

Тихо, предугаждайки грозящата ги опасност, хората от Мечата орда поеха след залез слънце на запад в колона един след друг.

Хапеда бе получил разрешение да вземе мечето в товарната шейна, която червената кобила влачеше подире си, закрепена за прътовете на шатрата. Часке наблюдаваше от гърба на своя мустанг дали мечето кротува.

— Ето ги, на… виждаш ли ги… ето ги — рече жената на Сина на Антилопата на Светкавичен облак. — Нашите две мечи момчета!

Хапеда се извърна назад към Часке. Двамата братя размениха бърз поглед. Мечи момчета? Не звучеше лошо. Това бе ново име за тях, по-добро име, отколкото Винаги сресания и Разкрачения, и занапред те щяха да го носят заедно като истински братя.

Бележки

[1] Големи слънца — години. Б. а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Лизелоте Велскопф-Хенрих Синовете на Великата мечка (10)

Метаданни

Данни

Синовете на Великата мечка Том 3

Информация

История

Сваляне / Връзки

МЕЧИТЕ МОМЧЕТА

Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (10)