Кийра Кас
Короната (19)

Деветнайсета глава

Стоях неподвижно, докато Нийна тропосваше с карфици гърба на прелестната ми златиста рокля за коронацията. Имаше деколте с форма на сърце, а полата й падаше на пищни дипли. Наметалото беше малко тежко, но трябваше да го нося само в църквата. Макар че аз я бях избрала от трите, които ми предложиха дизайнерите, вероятно нямаше да се явя точно с такава, ако имах време сама да измисля модела й. Но всички се възхитиха, като я видяха, затова прехапах езика си и опитах да съм благодарна.

— Изглеждаш превъзходно, скъпа — коментира мама, докато стоях на платформата с огромни огледала, донесена в стаята ми специално за случая.

— Благодаря, мамо. Как би я сравнила с роклята от твоята коронация?

Тя се засмя.

— Роклята от моята коронация беше и булчинската ми рокля, затова не може да става и дума за сравнение. Твоята е идеална за повода.

Нийна се изкиска, а аз докоснах бродерията по корсета.

— Определено е най-помпозната рокля, която някога съм обличала.

— Замислете се само: ще трябва да надминете себе си за сватбата — пошегува се Нийна.

Усмивката ми посърна.

— Вярно. Голямо предизвикателство ще е, а?

— Добре ли сте? — попита тя, гледайки ме в огледалото.

— Да. Малко съм уморена, това е.

— Не ме интересува какво друго предстои тази седмица, но трябва да си починеш — настоя мама. — Съботата ще е дълга и ти ще си в центъра на събитията.

— Слушам, госпожо. — Тя отново заопипва колието си. — Мамо? Според теб какво щеше да правиш, ако не се беше омъжила за татко? Ако в крайна сметка той беше избрал друга?

Мама поклати глава.

— За малко да го направи. Знаеш за нападението. — Тя преглътна тежко и се умълча за момент. След всичкото това време още й беше трудно да се връща към тези спомени. — Онзи ден можеше да тръгне по съвсем различен път, а това щеше да промени и моя.

— Но щеше ли да се справиш?

— Вероятно — пророни тя. — Не смятам, че някой от двама ни щеше да води лош живот. Просто нямаше да е толкова хубав.

— И е нямало да страдаш до края на дните си?

Тя огледа лицето ми в огледалото.

— Ако се притесняваш, че ще нараниш някои от кандидатите, трябва да престанеш.

Притиснах длани към корема си, задържайки роклята намясто, докато Нийна работеше по нея.

— Знам. Просто е по-трудно, отколкото очаквах.

— Всичко ще се изясни с времето. Повярвай ми. А двамата с баща ти ще подкрепим избора ти, какъвто и да е той.

— Благодаря.

— Мисля, че сме готови — заяви Нийна и отстъпи назад, за да огледа работата си. — Ако сте доволна, можете да я съблечете, а аз ще я върна по куриер на Олмънд.

Мама си отхапа парче ябълка.

— Не разбирам защо не ти позволява да я доушиеш. Все пак ти е поверил последните щрихи.

Тя сви рамене.

— Просто следвам заповеди.

На вратата се почука отривисто.

— Влез — провикна се Нийна, преобразявайки се бързо в някогашната си роля. Щеше ми се да поеме в свои ръце целия ми живот. Толкова ме улесняваше.

Един прислужник отвори вратата и се поклони.

— Простете, Ваше Височество, но настъпи малко объркване около костюма за един от господата.

— Кой?

— Ерик, госпожице.

— Преводачът? — учуди се мама.

— Да, Ваше Величество.

— Идвам — казах аз и го последвах.

— Няма ли първо да съблечете роклята? — попита Нийна.

— Тъкмо ще се поупражнявам да ходя в нея.

Оказа се невероятно тежка и доста затрудняваше слизането ми по стълбите. Трябваха ми обувки с по-стабилни токове.

Щом доближих стаята на Ерик, го чух да увещава някого:

— Но аз не съм от Елита. Ще е неуместно.

Отворих вратата по-широко и го заварих облечен в костюм с линии от креда по плата и карфици по подгъва.

— Ваше Височество — поздрави ме шивачът и веднага се поклони.

Ерик обаче застина, неспособен да откъсне очи от роклята ми.

— Имаме разногласия относно костюма му, госпожице — посочи го шивачът.

Ерик си върна самообладанието.

— Струва ми се нередно да се появя в същия костюм като на кандидатите от Елита.

— Но нали ще вървите заедно с тях и ще ви снимат стотици пъти — настоя шивачът. — Най-разумно е да се сливате с тълпата.

Ерик ме погледна умолително.

Аз докоснах замислено устните си.

— Ще ни дадете ли минутка, ако обичате?

Шивачът се поклони отново и напусна стаята, а аз отидох до Ерик.

— Изглежда доста изискано — коментирах с усмивка.

— Така е — съгласи се той. — Просто не съм сигурен, че е уместно.

— Кое? Да изглеждаш добре?

— Аз не съм от Елита. Объркващо е да стоя до тях и да изглеждам като тях, при положение че не мога да… не съм…

Допрях длан до гърдите му.

— Шивачът е прав. Най-добре е да се слееш с тълпата. Ако облечеш друг цвят костюм, няма да ти е по-лесно.

Той въздъхна.

— Но аз…

— Ами ако вратовръзката ти е в малко по-различен нюанс? — предложих аз.

— Това ли е единственият ми вариант?

— Да. Пък и само си представи колко ще е горда майка ти.

Той врътна очи.

— Не е честно. Ти печелиш.

Плеснах с ръце.

— Виждаш ли? Хич не беше трудно.

— Не и за теб. Все пак ти се разпореждаш.

— Не исках да прозвучи така.

Ерик се подсмихна.

— Напротив. Родена си да раздаваш заповеди.

Не знаех дали да го приемам като критика, или като комплимент.

— Какво ще кажеш? — попитах, вдигайки ръце. — Е, трябва да си я представиш без карфиците.

Той ме погледна в очите.

— Изглеждаш зашеметяващо, Идлин. Дори не мога да си спомня за какво се ядосвах, преди ти да се появиш.

Опитах да потуша огъня в бузите си.

— Чудех се дали не е твърде фрапантна.

— Идеална е. Определено се различава от твоя стил, но все пак типичният ти вид не е предвиден за коронации.

Обърнах се и погледнах в огледалото. Само с едно изречение Ерик беше успял да ме успокои.

— Благодаря ти. Май се вживявам прекалено много.

Той застана до мен. Изглеждахме комично в красивите си дрехи, най-красивите, които някога щяхме да облечем, изрисувани с креда и скрепени с карфици. Приличахме на кукли.

— Бих казал, че това е една от характерните ти черти.

Сбърчих чело, но кимнах. Имаше право.

— Съзнавам, че нямам право да ти давам съвети — продължи той, — но ми се струва, че се справяш много по-добре, когато не умуваш чак толкова. Дай почивка на разума си. Довери се на инстинктите си. На сърцето си.

— Сърцето ми ме ужасява.

Нямах намерение да го изричам на глас, но нещо в него правеше тази стая, този момент единственото място, на което можех да си призная истината.

Той се приведе до ухото ми и прошепна:

— Там няма нищо страшно. — После се покашля и отново обърна поглед към отраженията ни в огледалото. — Може би просто ти трябва малко късмет. Виждаш ли този пръстен? — попита той, вдигайки едното си кутре.

Виждах го. Беше ми правил впечатление десетки пъти. Учудвах се, че човек, който умишлено стоеше на заден план и отказваше да облече костюм, носеше пръстен?!

— Това е сватбеният пръстен на прапрабаба ми. Плетеницата е традиционен суендуейски дизайн. Можеш да го видиш навсякъде из Суендуей. — Той свали пръстена и го хвана между палеца и показалеца си. — Оцелял е във войни и бедствия. Видял е дори преселването на семейството ми в Илеа. Трябва да го дам на момичето, за което ще се оженя. Така ми е наредила мама.

Усмихнах се, очарована от вълнението му. Запитах се дали някое момиче не копнее да го сложи на пръста й един ден.

— Но важното е, че носи късмет — продължи той. — А в момента на теб ти трябва повече.

Той ми подаде пръстена, но аз бурно поклатих глава.

— Не мога да го приема! Това е семейна реликва.

— Да, но е много късметлийска семейна реликва. Свързала е няколко щастливи двойки. А и ти я давам само временно. До края на Избора или докато двамата с Хенри си тръгнем. Което се случи първо.

Нахлузих колебливо пръстена на ръката си, забелязвайки колко гладка е повърхността му.

— Благодаря ти, Ерик.

Взрях се в сините му очи. Беше ми нужна само една гореща секунда да чуя сърцето, на което толкова време отказвах да се доверя. То поглъщаше пронизващия му поглед и топлия аромат на кожата му… и крещеше.

Без да се замислям за последиците и усложненията, без да знам дали чувствата ми са споделени, доближих лице към неговото. И с радост установих, че той не се отдръпва. Бяхме толкова близо, че усещах дъха му по устните си.

— Взехте ли решение? — попита шивачът от вратата.

Откъснах се от Ерик.

— Да. Ако обичате, сър, довършете костюма.

Хукнах към коридора, без да поглеждам назад. Сърцето ми препускаше бясно, а като стигнах първата стая за гости, влетях вътре и затръшнах вратата след себе си.

От доста време изпитвах чувството, тайно зародило се в душата ми. Бях забелязала човека, който се опитваше да остане незабележим, а дефектното ми, глупаво, безполезно сърце отдавна шепнеше името му. Стиснах гърдите си, за да го укротя.

— Ах, ти, коварно нещо. Какво направи?

В началото се чудех дали бе възможно да открия сродната си душа сред група непознати момчета.

Но вече знаех отговора.