Кийра Кас
Короната (12)

Дванайсета глава

Обядът беше първият свободен момент за деня и знаех, че трябва да използвам времето за овладяване на щетите. Когато след урока ни по фински всички тръгнаха към трапезарията, аз се върнах в кабинета си и извадих визитната картичка на Мерид от чекмеджето на бюрото. Забелязах, че е напечатана върху скъпа хартия, и се зачудих с какво ли се занимаваха родителите му сега. Явно се справяха добре, накъдето и да ги беше отвел животът.

Набрах номера, макар че донякъде се надявах да не вдигне.

— Ало?

— Да, ъ, Мерид?

— Идлин, ти ли си?

— Да. — Незнайно защо се притеснявах и подръпвах дрехите си, въпреки че нямаше как да ме види. — Удобно ли е?

— Разбира се. Как мога да съм ви от помощ, Ваше Височество?

— Просто исках да ти кажа, че прочетох разни спекулации около взаимоотношенията ни в пресата.

— О, да. Съжалявам за това. Знаеш колко обичат да преувеличават.

— Да — почти възкликнах аз. — И исках да ти се извиня. Наясно съм какво влияние може да окаже върху нечий живот връзката с моя и съжалявам, че те подлагам на такова нещо.

— А, нека си говорят — отвърна той през смях. — Наистина, не е нужно да ми се извиняваш. Но след като така и така се свърза с мен, искам да чуя мнението ти за една моя идея.

— Разбира се.

— Знам, че следкастовото насилие те притеснява, ето защо ми хрумна, че една среща с избрани представители на градския съвет може да ти е от полза.

— Какво точно имаш предвид?

— Например да поканиш в двореца няколко души от различни обществени прослойки на лична среща с теб. Така ще имаш възможност да се запознаеш с мнението на хората, а ако поканиш и журналисти, ще може да демонстрираш колко заинтригувана е кралската власт от възгледите на поданиците си.

Останах без думи.

— Всъщност идеята ти е невероятна.

— Ако желаеш, мога да се заема с организацията. Поддържам отношения със семейства от някогашната Осма каста, както и с такива, на които им е трудно да се разделят със статута си на Двойки. Предлагам да поканиш около десетина души, за да не ти дойдат в повече.

— Мерид, звучи страхотно. Помощничката ми ще се свърже с теб. Казва се Нийна Холънсуей и е много прилежна в работата си. Запозната е с графика ми и ще е най-удачно да обсъдиш с нея датата и часа на събитието.

— Отлично. Ще чакам обаждането й.

Последва дълга пауза, която не знаех как да прекъсна.

— Благодаря ти — подхванах накрая. — Точно сега е моментът да докажа на народа колко ме е грижа за него. Искам хората да знаят, че до няколко години ще съм достоен водач, също като баща ми.

— Чудно ми е как някой би се усъмнил в това.

Усмихнах се, доволна, че се сдобивах с още един съюзник.

— А сега извинявай, но ме чака работа.

— Не се притеснявай. Ще се чуем отново.

— Разбира се. Дочуване.

— Дочуване.

Затворих телефона и въздъхнах с облекчение. Разговорът не беше толкова неловък, колкото очаквах. Думите на Мерид прокънтяха в ушите ми. „Нека си говорят.“ Знаех, че няма измъкване от това. Само се надявах в скоро време да имат и нещо хубаво за казване.