Джудит Келман
Къщата на хълма (53)

Петдесет и трета глава

„Рътланд Рейдърс“ бяха поставили рекорд в цялата история на отбора: дванайсет победи и една, която им се размина на косъм. Това постижение даде възможност на хлапетата да спечелят купата на шампионата и така мечтаното класиране на регионалните състезания. Няколко поредни дъждовни дни наложиха отлагане на поредния мач в този студен мрачен следобед на късната есен.

Куин седеше увита във вълненото си пончо и се опитваше да размрази вкочанените си пръсти с термос топло кафе. Странно как силно вярваше, че проблемите й ще започнат да отпадат един по един, стига Брен да попадне в отбора. Но всеки мач се бе оказал едно емоционално изпитание. А напрежението растеше с всеки следващ мач от поредната серия. И така безкрай.

Като се изключат двете седмици, в които той беше на лагер по бейзбол, Брен бе прекарал почти всяка минута от това лято в задния двор на устройството си за тренировки. Бе станал толкова добър, че треньорът разчиташе на него за основния удар най-много. Ето защо кратките мигове, в които не тренираше, той прекарваше в тревога, ще го изберат ли.

В момента на терена бе настъпил решителният момент в мача. От този удар щеше да се реши дали „Рътланд Рейдърс“ ще спечелят. За късмет Бет беше на ред да батира. Момчето зае позиция. Дори от мястото си Куин виждаше ужаса, който искреше в очите на брат й.

Приклекнало над базовата плоча, свило глава под шлема, момчето сякаш всеки миг щеше да се претърколи.

— Хайде, шампионе! Можеш.

Момчето все още изглеждаше изплашено и смазано.

— Да-вай, Брен-дън!

Питчърът, подозрително високо момче, се изтегна назад и замахна с първото си хвърляне на топката. Брен се напрегна като пружина. Чакаше.

Сега!

Силата на маха му бе толкова голяма, че момчето се завъртя около оста си, но топката тупна шумно в ръкавицата на кетчъра.

— По дяволите! — измърмори Куин. — Бас държа, че този пикчър е мошеник. — Изкуши се да слезе на терена и да попита точно на колко години е това момче. Стори й се поне тринайсет-четиринайсетгодишен. А тъмната сянка над горната му устна не бяха ли мустаци?

Стига Куин. Стегни се.

— Можеш Брендън! — Гласът й бе доста прегракнал от честите подвиквания. Но толкова много й се искаше брат й да бъде възнаграден за усилието и положения труд. Да не говорим, че проклетият отбор бе всичко за него.

Одъртялото момче на възвишението метна силно топката. Брен се приготви да я посрещне, но успя да я докосне само с върха на бата и тя описа жалка парабола.

Втори удар.

Мозъкът на Куин щеше да се пръсне от напрежение. Дали да не метне нещо на пикчъра. Или пък да кресне в подходящ момент и така да го разсее?

Стегни се, Куин. Твоята лудост няма да даде кой знае какво предимство на Брендън. После се сети какво можеше да му даде нужното предимство.

— Хей, Брендън, спомни си магическата фраза. Всеки път върши работа.

Момчето зае позиция с бата и устните му сякаш се раздвижиха. Значи беше я чул.

— Помни, че можеш, хлапе! — Спомни си така наречената магическа фраза на Левитски: „Когито ерго сум“. „Мисля, следователно съществувам, дяволите да го вземат!“

Движенията на играчите долу й се сториха мъчително бавни. Питчърът се изви назад и замахна. Топката приближаваше напрегнатия Брен, готов да отбие.

— Давай!

Куин стисна очи. В следващия миг чу пукотът на ударената топка и екзалтирания вик на Брен.

— Успях!

Тя отвори очи и съзря как топката прави елегантна дъга отвъд редицата деца и отива към външната страна на полето. Сърцето й полетя след кръглото топче. С невероятно усилие на духа тя се овладя и само прошепна с дрезгавия си глас:

— Тълпата полудява. Обезумелите привърженици на отбора са на крака!

Тя се изправи, улови погледа на момчето и му направи знака на победата. Брен се усмихна свенливо и се затича към пейката. Истинско олицетворение на деветгодишна небрежност. Решил бе да се владее тук на игрището. Но довечера щеше да има неудържим танц на радост и допълнителна вечеря за двама в „Сърлоин“.

Куин се сгромоляса на пейката, изцедена от преживяното напрежение. Брен се канеше да направи същото при съотборниците си, когато, почти седнал, той се стрелна нагоре и се затича като снаряд през игрището.

Какво ставаше?

Едва тогава зърна причината за радостта на брат си. Върлинест, къдрокос, с нежни толкова огромни очи, че блясъкът им се виждаше дори от нейното място. Куин стисна устни, а сърцето й щеше да изхвръкне, докато се изправяше небрежно и се запъти към тях.

Стига, Куин, това е само Левитски!

Той пристъпваше насреща й, отпуснал ръка на рамото на момчето с дяволита усмивка, която някак се скова, когато застанаха на няколко крачки един от друг.

— Здравей, Галахър — поздрави той. — Брен ми писа, за да ми съобщи за мача от регионалния шампионат днес. Реших да се отбия да видя как върви играта.

— От Вирджиния ли дойде?

— Не, разбира се. От Чикаго.

Треньорът свикваше всички играчи да се съберат на игрището, за да се здрависат със загубилия отбор. Брен отлетя като куршум натам.

— Много мило от твоя страна да дойдеш, Левитски. За Брендън това е страхотен жест.

— Радвам се за него. Той е чудесно хлапе.

Продължиха по очертанието на игрището в мълчание. Задуха леден вятър, но незнайно защо на Куин не й беше много студено. Тя пое въздух и събра кураж.

— Смятах да водя Брен на вечеря в „Сърлоин“, за да отпразнуваме. Не искаш ли да се присъединиш?

— Ако си сигурна, че няма да ви досаждам.

Тя сви само рамене.

— И ти трябва да ядеш, Левитски.

Той улови погледа й. Очите му се смееха.

— Приятно ми е, че те виждам отново, Галахър. Изглеждаш страхотно.

Куин усети как издайническа червенина плъзва по врата й и след това нагоре по лицето.

— Честно казано, си мислех, че си напуснал живота ми завинаги. Когато за последен път се чухме, звучеше доста отегчен от мен.

— Какво да ти кажа, Галахър. Можеш да влудиш човек. Твърдоглава, импулсивна, безразсъдна. Когато се обади, реших, че си опряла чело в челото на Уиър и…

Хареса й, че той е бил загрижен за нейната безопасност, което пролича и сега в бебешките му очи. Наистина имаше страхотни очи. Вероятно можеха да разкажат доста интересни неща.

— Благодаря ти все пак. Не знаех, че те е грижа.

— Напротив, знаеше.

Тя се изкашля.

— Хайде, Брендън! Готов ли си за вечеря?

Момчето се въртеше около треньора си.

— Само още пет минути — провикна се то.

— Не искаш ли да го изчакаме в колата, Левитски? Измръзнах тук навън — Куин мушна ръка под лакътя на агента и го поведе към джипа. — Отрязаха ли ти главата за неправомерната ти намеса по случая Уиър?

— Не беше чак толкова зле. Всички разбраха желанието ми да отстраня онзи психопат.

Влязоха бързо в колата и Куин включи отоплението.

— Не разбирам, как не успяха да го заловят. Все някъде е това чудовище.

Левитски сви рамене.

— В Бюрото се смята, че вече е починал, защото иначе нещо щеше да се чуе. Снимката му беше на първите страници на всички възможни вестници.

— Дано да си прав. Светът е далеч по-приятно място без изроди като Елдън Уиър.

Брен се носеше през игрището и след малко скочи на задната седалка.

— Е, Бърни, видя ли моя хоумър? Знаеш ли, наложи се да пазя топката. Ей, Галахър, не може ли да тръгваме? Умирам от глад. Каква игра само, какво ще кажеш?

Той се наведе напред и включи радиото на колата. Свиреха парче на „Пойнтър Систърс“. Страхотно.

Куин се изкуши да направи опит да успокои малко брат си. Но от опит знаеше, че това ще отнеме малко време. Пламтеше като червена роза и преливаше от възбуда и щастие. Не беше чак толкова зле.

До нея Левитски излъчваше почти същото щастие като Брен. Този човек действително имаше хубава усмивка. А и миришеше добре. Не стига това, ами умееше и да готви. Мерилин Холанд вероятно ще обяви национален празник. Куин въздъхна и запали колата.

Животът бе хубав.

Песента свърши. Време бе за новините. Течаха обикновените съобщения, ето защо Куин почти не слушаше. Улови нещо за военни действия в Афганистан, за спад на стоковата борса, престрелка в Ню Йорк. Всичко си беше нормално.

Новини от последния час. Полицията на Кийн, Ню Хампшър, призовава за съдействие. Джесика Стоун, дъщеря на заместник-шерифа в града, е изчезнала преди три дни на връщане от училище. Въпреки активното издирване детето, което е облечено в черни памучни панталони, червен пуловер и синьо зимно яке, не е открито. Момиченцето е слабичко с дълга руса коса и сини очи. Джесика Стоун е на единайсет години.