Джудит Келман
Къщата на хълма (39)

Тридесет и девета глава

Ужасът обземаше все по-силно Абигейл. Сцените се нижеха пред очите й — как застана на пътя. После забеляза светлините на колата. Имаше предчувствието, че това е колата на баща й. Изчака, докато линкълнът спре пред нея. Колко беше щастлива само!

Но какво бе изумлението й, когато отвори вратата нетърпеливо и видя кой седи зад кормилото.

Онзи вътре я грабна и я метна грубо на задната седалка. Завърза очите й с някакъв шал и натъпка друг в устата й. После върза китките и глезените с въже. Преви я така, че й се стори, че гръбначният й стълб ще се прекърши.

След това я измъкна от колата и я натика в багажника. Ключалката щракна и последните проблясъци светлина, които се процеждаха през тънката материя на превръзката на очите й, изчезна. Вътре миришеше силно на изгорели газове и прегоряла гума.

Детето се бореше с паниката и се опитваше да се концентрира върху предположението къде я води. Известно време пътят беше неравен. Всяко подскачане на колата усилваше болката в превития й гръб и отекваше във вътрешностите й.

Когато настилката се изравни, тя въздъхна с облекчение. Наложи си да помни пътя. Завой надясно. Очевидно остър. След това два един след друг наляво. Още един надясно. Леко кривване вляво. Дали наистина беше завой?

Толкова много полюшвания и завои, че тя се обърка. Въжетата се впиваха в кожата й. Шалът, който бе в устата й затрудняваше дишането, не можеше да преглъща. Дано скоро да свърши. Тя се отказа да помни поредицата от завои и насочи вниманието си към мълчаливо повтаряне на желанието си: Нека да спре. Стига вече.

Най-накрая колата подскочи неколкократно над дупки и издатини и спря. Ключалката щракна и струя свеж въздух нахлу при нея. Мълчаливо той преряза въжетата около глезените й. Измъкна я от багажника и я пусна на земята.

Тя се опита да се изправи. Задачата не беше лесна с тези вързани на гърба ръце, а и краката й бяха схванати и я боляха от продължителното седене в неудобната поза. Щом тя успя да се закрепи права, той я мушна в гърба с нещо твърдо и остро, очевидно я подканяше да се движи по-бързо.

Препъвайки се напред тя усети, че стъпва първо по размекната пръст, сетне по твърда настилка и в някакво място, където се препъваше в пръчки и хартиени отпадъци. На два пъти залитна напред, но той я задържа, преди да се просне по лице.

Задържа я и когато щеше да се блъсне в стена. Отвори врата и я бутна вътре. Тръгнаха по някакво открито пространство, онзи отвори друга врата и я побутна надолу по някакви стъпала. Едва тук той дръпна ефирната материя, която бе натъпкал в устата й, но така и не свали превръзката на очите и китките.

— Почини си — промърмори той.

Абигейл чу острото чаткане на отдалечаващите се стъпки и неколкократното прищракване на ключове.

В продължение на няколко минути детето стоя като вцепенено. Не можеше да я остави така.

— Хей! Пусни ме оттук. Махни тези неща от мен. Не виждам.

Напрегна слух, но нищо. Никакви стъпки наблизо. Нито пък злокобен смях.

— Хей!

Опипвайки с крак релефа на пода, тя откри стълбите, изкачи ги и обръщайки се с гръб към вратата, се опита да завърти топката. Беше я заключил от външната страна. Започна да думка със завързаните си длани и блъска дървената повърхност, докато костите я заболяха. Напразно.

Възможно ли беше да е толкова откачен, че да я заключи тук и повече никога да не се върне. Беше достатъчно луд, за да го направи.

— Помощ! — провикна се тя.

От тежестта на тишината разбираше, че наоколо няма кой да чуе. Внимателно слезе обратно по стълбата. Отпусна се на студения под, протегна ръце назад и постепенно започна да ги спуска надолу по гърба си, докато след известно усилие успя да ги прекара под задните си части, под бедрата и най-сетне ги извади отпред.

Превръзката на очите бе стегната, но малко по малко успя да я изтика нагоре към челото и я свали. Когато я видя, си спомни, че той често носеше този шал под палтото си. Абигейл започна да го тъпче яростно с мръсните обувки, да го тегли с подметки и токове, докато го направи на парцал. Беше я докарал в предишния й затвор, но този път помещението й се видя по-празно. Тръбата и чувалът от платнище бяха изнесени. Беше оставено единствено тясното легло и дървеното ведро за мляко в ъгъла. Процепът в стената беше затворен и все едно никога не е съществувал.

Изведнъж почувства непреодолима жажда, приближи ведрото и видя, че е пълно с вода. Отпусна се на колене и започна да пие. След това потопи наранените си ръце и наплиска лицето си.

Почувства се малко по-добре и седна на леглото и се залови с възела на въжето около китките. Дърпа и се бори, докато челюстите я заболяха, а предните зъби сякаш започнаха да се люлеят. Изтощена, се просна по гръб на леглото.

Само да си почине малко и пак ще опита.

Неочаквано усети, че се събужда. Очевидно беше заспала. Нямаше представа колко време бе траял сънят й, дали навън е ден или нощ. Затворът й нямаше прозорци. Вратата беше една-единствена. Умът й не го побираше как щеше да се измъкне оттук без чужда помощ.

Едва тогава осъзна, че ръцете й са свободни. Въжето го нямаше. Вероятно, докато е спяла, той се е върнал и я е освободил от тях. Очевидно не я беше изоставил напълно.

Облекчението бе твърде мимолетно. Ами после? Какви ли ненормални изпитания и проверки още й беше приготвил? Спомни си тръбата и платнището, неспособността да помести краката си и невидимия огнен кръг. Кога ще свърши всичко това?

Тя извика тихичко.

Сякаш в отговор на нейния призив ключалката прищракна и той отвори вратата. Абигейл се притисна здраво върху леглото, като че ли изплашена от това, което той можеше да й стори, стремеше се да изчезне.

Той остана на горната площадка. Аби се взираше през притворените си клепачи и видя, че тъмната като мастило фигура бе обиколена от светъл ореол. Как ли правеше тези фокуси? И такива видения? Ами акробатиката с гласа?

— Не се плаши, Абигейл. Дойдох само да проверя имаш ли нужда от нещо. Тази вечер принцесата ще получи всяко нещо, което пожелае.

Тя мълчеше в очакване на поредния гаден номер.

— Говоря сериозно. Ще получиш всичко, което поискаш. Храна, чисти дрехи. Сигурно има десетки неща, за които си мечтаеш. Трябва само да ми кажеш.

Абигейл не помръдваше. Нямаше намерение да прави старите си грешки.

— Не вярваш, нали? Добре тогава. Ще ти оставя лист хартия и молив. Когато спреш да се инатиш, напиши какво искаш да ти донеса. Все едно колко дръзко или разглезващо изглежда. Съветвам те да се възползваш от тази възможност.

Той щракна с пръсти и стаята се изпълни с ярка жълта светлина. Тя примигна от болка.

Мина доста време, след като той излезе, докато тя седна на леглото и се загледа в празното пространство. Дали това не беше поредният капан? Ами ако моливът избухне в лицето й или пък хартията е намазана с киселина? Нямаше да се изненада, ако я кара да опише всичко, което желае, за да може после да я тормози с това. Почти чуваше подлото му шептене:

„Мислѝ, Абигейл. Горещо какао. Сладки кифлички и френски хляб и голям сладкиш с лешници, покрит обилно с бита сметана.“

Стомахът й се бе свил на топка от глад и от време на време червата й се бунтуваха. Мозъкът й се отпусна в мечти по вкусните ястия на главния готвач Вийе. Купа макарони с морски деликатеси, сочно пилешко със специален сос.

Тя се изправи и нерешително запристъпва към подножието на стълбите. Побутна хартията и молива с върха на обувката. Когато нищо не се случи, тя се престраши и бутна с пръста на ръката си предметите.

След няколко секунди колебание посегна и вдигна нещата. Върна се на леглото, изтегна се и започна да пише желанията си. Включи всичко, което й дойде наум, все едно колко абсурдно й звучеше.

Тя беше принцесата. Тази вечер щеше да се изпълни всяко нейно желание.

Отказа да мисли за утрешния ден.