Джудит Келман
Къщата на хълма (32)

Тридесет и втора глава

Заредена с енергия, Нора прекара по-голяма част от сутринта в подреждане на бъркотията в студиото си, в наваксване с изостаналите задачи в тъмната стаичка. На два пъти се откъсна за малко, за да поговори с Папа, с надеждата, че ще успее да измъкне някаква смислена информация. Той обаче бе все така безнадеждно объркан. Никаква реакция от негова страна на името Абигейл или на думите „тормоз над детето“. Той не се ориентираше дори коя е тя. И каква е връзката й с Чарли.

— Моля те, Папа, опитай се да си спомниш кой плашеше Аби. Някой от персонала, посетител в хотела? — Бе говорила с всеки, когото срещаше в комплекса, но само Папа бе станал свидетел на подобно отношение към детето.

Докато Нора говореше със стареца, Мейси се въртеше около тях, а на кръглото й като луна лице бе изписано дълбоко съчувствие.

— Много съжалявам, скъпа — мълвеше икономката. — Господин Брил е в това състояние, откакто докторът бе тук вчера. Сякаш успокоителните съвсем разбъркаха главата му. Доктор Гордън твърди, че ще е така още един-два дни, докато кръвта му се изчисти. Но не можело да се определи кога ще стане.

— Нали ще ме повикаш, щом започне да говори по-смислено? — помоли Нора.

— Разбира се. Ще се радвам да помогна, колкото мога. Пусто ми е без онова твое прекрасно дете. Имам чувството, че ще влезе всеки момент. Усещам го със старите си кости.

— Сигурна ли си, че нямаш представа за кого говори, Папа? Никога ли не си видяла някой да дразни Аби? Да я плаши по някакъв начин?

Мейси сви пълните си рамене. Тя наистина приличаше на снежен човек — кръгла и ниска.

— Не. Нищо не съм виждала или чувала. Тя се движи непрестанно със Стефани. Като сестри са тези две деца. А нямам спомен Хю дори да се е заглеждал в тях. Той кого ли поглежда? — жената сбърчи чело. — Честно казано, мисля си, че господин Брил просто си въобразява. Откакто е болен, какво ли не минава през ума му.

— Но Аби е написала в домашното си по английски, че не може да търпи повече нещо, което тук я притеснява.

— Може би е имала предвид това, че й липсват приятелките от града. Или пък че тъгува за баща си. Не спира да говори, че той е най-прекрасният баща под слънцето. Режа си главата, че това е имала предвид. Иначе просто няма смисъл. Защо някой ще тормози такова мило и добро дете?

— Не зная, но Папа съвсем отчетливо каза, че някой я плаши. Не мисля, че си го измисля.

— Бедното създание не знае какво говори през по-голямата част от деня — Мейси протегна ръка, приглади кичур коса на челото на стареца и попи струйка слюнка, която се бе показала на устните му. Искате ли малко плодов сок, господин Брил? Какво ще кажете? Най-добре да отида да ви изстискам няколко портокала. Почти нищо не хапнахте на закуска.

Нора се върна в студиото си, но скоро приключи с работата там. Чувстваше се изтощена, но гореше от желание да се занимава с нещо и се отправи към ресторанта. Влезе в кухнята от задната врата. Беше твърде рано за смяната за обяд и вътре бе пусто. В една кухня винаги има какво да се свърши. Тя се огледа и видя до умивалника купчина от сребърни сосиери и други метални съдове за сервиране, които чакаха да бъдат изчистени. Тя грабна парче плат и потъна в еднообразното занимание, което не изискваше никаква мозъчна дейност.

По едно време до слуха й долетяха думите от разговор в някой от разположените наблизо офиси. От мястото си тя долови провлачения говор на Рей, прекъсван от време на време от разумните доводи на Чарли, типичен представител на Нова Англия. Нора се почувства привлечена като метална игличка към силен магнит и се приближи така, че да може да чува какво си говорят.

Оказа се, че обсъждат нейното психическо състояние, опитвайки се да намерят най-добрия начин да се справят с очевидното му влошаване.

— Тази жена винаги е била боец — отбеляза Рей. — Винаги е вдигала шум до бога при най-лекото кихване или порязване на Аби. Все й казвах да не се вживява толкова. Децата не са от стъкло в края на краищата. Но нали знаеш какви са понякога майките?

Настъпи заговорническо мълчание.

— Да знаеш каква истерия беше по повод преместването на Аби във Върмонт — това вече беше Чарли. — Тревожеше се за училището, за приятелите, за климата, дори за психическото равновесие на детето.

— Не ми казваш нищо ново — отговори Рей.

— В началото всичко вървеше гладко, но Нора непрестанно очакваше нещо да се случи. Ето защо никак не се изненадах, когато забелязах, че Аби започна да се преструва. Чувстваше се длъжна да отговори на тревогите на майка си.

Рей зацъка с език.

— Не искам да ти се меся, Чарли, но май няма да е зле да помислиш дали да не я заведеш на лекар. Като виждам колко малко й трябва, за да излезе извън релси, не се изненадвам, че вдигна такава пушилка около бягството на детето.

— Напълно съм съгласен. Вече й предложих да отиде при специалист. Виктория даде дори име на такъв човек. Но тя не иска и да чуе.

Реймънд въздъхна.

— Ако я слушаш нея, аз съм твърдоглавият. А тя е направо магаре.

— Не знам какво да правя, Рей. Много съм разтревожен за нея.

— Не се тревожи, ние с теб все ще измислим нещо.

Нора толкова се ядоса, че бе в състояние да помете всичкия порцелан в кухнята, след което да отиде при тях и здраво да удари загрижените им глави една в друга. Но като се има предвид каква диагноза й сложиха, подобно поведение само щеше да налее вода в тяхната воденица.

Ето защо предпочете да излезе навън, за да подиша чист въздух. Небето бе кристално синьо, само тук-там се виждаха бели пухкави облаци. Из свежия утринен въздух се носеше птича песен, прекъсвана от време на време от буботенето на далечен трактор, който бе излязъл в нивите на съседната ферма. От бараката за инструменти се чуваше ритмичното удряне с чук на Рубен Хъф, а откъм паркинга — гневните подвиквания на Вийе, който се караше с някакъв доставчик.

Списъкът с хора и места, с които Нора предпочиташе да не се среща или да не посещава, ставаше все по-дълъг: Вийе, вечно изплъзващия се Рубен Хъф, Виктория и потайния й син Хю. Павилионът, в който живееше, особено стаята на Абигейл, изпълнена с обвинително мълчание и мъчителни спомени. А ето сега към списъка се присъединиха и каубоят Рей заедно с най-новия му приятел Чарли Брил.

За нея предпочитанието, което Чарли демонстрираше по отношение на Рей, бе проява на скандална измяна. Сега повече от всякога тя изпитваше нужда от вниманието на съпруга си. Копнееше завинаги готовото му да й даде утеха рамо, съчувственото му присъствие и здравата му прегръдка. Точно сега той избра да се ангажира със завързване на мъжко приятелство.

Възможно ли бе да е толкова безчувствен точно в този момент?

Почувства се болезнено самотна. Нямаше си никого. Мим имаше грижи около Папа. Виктория бе погълната от себе си. А Стефани бе само едно дете, твърде мило и невинно, за да бъде товарено с проблемите на Нора.

Не можеше да позвъни дори на майка си във Флорида. Обикновено майка й бе чудесен слушател, но в последно време тя имаше сериозен здравословен проблем — не беше добре със сърцето и кръвното й налягане се бе повишило. Нора бе решила да й спести тревогата по изчезването на Аби, поне засега.

Оказваше се, че се налага да мине през това изпитание сам-сама, щом и Чарли се оттегляше. Добре че поне не й липсваше смелост.

Тя отказа да се отдаде на самосъжаление и отиде в студиото, за да се обади на Джъстин Уелакот в кметството. Вече би трябвало да е разбрал кой е наемателят, нанесъл се в „Уолдорф“. Щом научи малко повече за човека, щеше да се погрижи полицаите да го посетят и да разпитат за Аби.

Секретарката на Джъстин я остави да чака няколко минути. Най-сетне кметът се обади, но веднага й направи впечатление, че се държи по-особено от обикновено. На пръв поглед нямаше нещо по-различно в начина му на обръщение, но тя долови нетипична за него острота и припряност. Стана още по-напрегнат, когато Нора прекъсна размяната на любезности и попита направо какво е научил за наемателя.

— Искаш да кажеш, че някой живее там, така ли?

— Говорихме за това снощи, Джъстин. Не помниш ли? Къщата е ремонтирана и някой се е нанесъл. Ти сам спомена, че ще проучиш кой е той, и се разбрахме да ти се обадя, за да ми кажеш какво си научил.

— Така беше, много се извинявам. Съвсем забравих. Ще проверя и веднага ще ти звънна. Затънал съм до гуша в задачи, Нора, но още утре ще ти се обадя, най-късно вдругиден.

— Толкова много време ли ти е необходимо? Достатъчно е само да вдигнеш телефона и…

— Стига, скъпа. Разбирам, че отсъствието на детето те тревожи, но не мога да захвърля всичко и да…

— Разбрах. Ще чакам да ме потърсиш — тя затвори бързо, боейки се, че може да изтърси нещо не твърде приятно за ухото. Изобщо не повярва, че е забравил за новия обитател на „Уолдорф“. Необяснимо защо, но той очевидно я лъжеше. Колкото и да й се искаше да го скастри, за нищо на света не желаеше да се конфронтира с него. Единствено той можеше да накара полицаите да продължат с издирването на Абигейл.

Излезе пред вратата на студиото си и се загледа към къщата на хълма. Спуснатите завеси пред прозорците на „Уолдорф“ придаваха на мястото странна загадъчност. Имаше нещо абсурдно в това, че не можеше бързо да разбере кой живее там. Ами ако обитателят можеше да помогне на полицията с информация? Не, Нора нямаше намерение да чака Джъстин или когото и да било друг.

Готвачът Вийе бе все още навън и се караше с доставчика на чепатия си английски. Ягодите били смачкани, авокадото — достойно единствено за прасетата, марулята — престъпно стара, а липсата на плодов сок била достойно основание за смъртно наказание. Вийе наистина се взимаше много насериозно.

Нора се промъкна в кухнята, отвори хладилника и извади някакви сладкиши, останали от снощните десерти и ги нареди върху малък поднос. За да попълни празните места, тя сложи малко плодове и няколко от безвкусните шоколадови трюфели на Вийе. Платото не й се видя много изискано, но бе напълно подходящо за целта — подарък от добронамерен съсед за „добре дошъл“.

Чу как някъде се тропва врата и нечия кола потегля, което означаваше, че доставчикът си е тръгнал и готвачът е тръгнал към кухнята. Нора се измъкна през вратата към ресторанта. Докато минаваше покрай кабинета, забеляза, че Чарли и Рей бяха излезли. Вероятно бяха отишли да проверят дали в местните лудници няма свободно легло за фотографка с разместен фокус. Жалко, че Папа не успя да простреля Рей в устата. Бог й е свидетел, че щеше да свърши много работа.

Крепейки неудобния поднос на дясното си рамо, Нора излезе от хотела през парадния вход. Прекоси верандата и тръгна през двора отпред и паркинга към пътя, който водеше към сградата на хълма.

Спря за малко, за да изчака лека кола и два камиона да отминат. „Уолдорф“ продължаваше да изглежда мрачен и пуст.

Премести подноса в двете си ръце и прекоси пътя. Съдът бе кръгъл и неудобен и убиваше едновременно на пръстите, с които го крепеше, и на ребрата, към които го притискаше. Можеше да се върне, за да вземе нещо по-удобно, но това означаваше да се изправи лице в лице с готвача. Предпочиташе да влачи слон, отколкото да се сблъска с галския му темперамент.

Крепейки плоското дъно, тя пое по калната пътека към покрития мост. Стъпваше по издатини и разровени места, които на всичкото отгоре бяха все още замръзнали. Опитваше се да види къде стъпва, надничайки покрай подноса, но невинаги успяваше, поради което успя да изкълчи крака си. Малко преди да стъпи на паянтовата конструкция на моста, без да иска се спъна в туфа трева. Политна напред и избягна падането само благодарение това, че успя да се хване за първата дъска от перилата на моста. При олюляването изсипа част от съдържанието на подноса на земята. Остави подноса на земята и събра каквото можа, придавайки му някакъв вид. Изглеждаше малко оскъдно, но все пак щеше да свърши работа. Нямаше намерение да се връща.

Разнебитеният мост проскърца под краката й. Дълбоко под нея реката, придошла от топенето на снеговете, шумеше и се плискаше в брега, на места укрепен с едри камъни. С ужасяваща яснота тя си представи как Аби се подхлъзва от моста и пада в ледената вода, която подхваща крехкото й тяло и го запраща в камъните като парцалена кукла. Едва когато стъпи на твърдата земя от другата страна, тя въздъхна с облекчение.

Заставайки с лице към къщата, я обзе странно предчувствие. Толкова пъти бе снимала тази сграда, но никога не бе пожелавала да я приближи. Знаеше, че местните младежи редовно си организираха партита вътре или се криеха, но предпочиташе да стои настрана. Подобни къщи най-добре да бъдат оставяни само на въображението.

Не спираше да мисли за Аби и пристъпи напред. Оттук целия курортен комплекс се виждаше като на длан. Загадъчният нов обитател не може да не е видял нещо важно в деня, когато Абигейл изчезна.

Приближавайки оградата, Нора забеляза, че изпочупените дъски са укрепени със зелена мрежа, че някои от изгнилите опорни греди са подменени с нови. Крепейки подноса, тя отвори вратата на двора и пристъпи вътре.

Минаваше единайсет, но завесите бяха все така спуснати и тя се поколеба. Възможно бе новият съсед да спи все още. Нямаше да й е приятно да събуди един непознат, още повече че очаква услуга от него. Тя поседя нерешително, оглеждаше къщата и двора и все още не можеше да реши дали да продължи, или да се върне у дома.

Спомни си, че на снимките, които бе правила на къщата следобед, завесите винаги бяха спуснати или почти спуснати. Да не би пък новият наемател да не търпеше дневна светлина?

Тя направи още няколко стъпки напред. Укори се, че се държи глупаво, че си въобразява, че я очакват неприятности и риск, където те не съществуват. Най-вероятно вътре се бяха настанили двойка симпатични пенсионери, които не искаха да бъдат безпокоени. Това би могло да обясни и закритите прозорци. А защо да не са двама влюбени. Това също може да обясни закритите с пердета прозорци.

Стисна по-здраво подноса, пое си дълбоко въздух и продължи напред. Не можеше да търпи нечия глупост, най-малко своята. Ще стигне до предната врата, ще натисне звънеца и ще се представи. Без колебания, без извинения.

Взела решение, тя придоби увереност. Изведнъж нещо я стисна за глезена и тя се строполи на подгизналата от пролетната влага пръст.

Останалата част от съдържанието на подноса се разпиля по наскоро окосената трева. Задните й части бяха натъртени, окаляни и мокри, а достойнството й — тежко наранено. Не помнеше да се е чувствала толкова неелегантна, макар тревогата и умората от последните няколко дни да я бяха превърнали в достойно за съжаление подобие на човек. Как можеше да е толкова непохватна?

Едва сега забеляза редицата колчета и тънката жица, която ги свързваше. Това нещо можеше да препъне всеки. Умът й не го побираше кому ли беше потрябвало подобно устройство. Почувствала се твърде неудобно, тя вдигна очи нагоре.

По-скоро почувства, отколкото видя втренчения поглед в цепката между завесите на дневната. Очите бяха тъмни и не мигаха. Тя извърна поглед и потрепери.

Изправи се бързо, отказвайки да се поддаде на уплаха. Изпопадалите и безвъзвратно размазани вече сладкиши, както и подносът бяха станали излишни като претекст за посещението. Нямаше нужда и от някакво друго извинение, за да поиска от съседите нужната информация за малкото си момиченце. Абигейл отсъстваше вече трети ден. Нищо друго нямаше значение.

Докато приближаваше къщата, тя си гледаше в краката, за да не попадне на някакво друго препятствие. Усещаше, че я наблюдават. Защо този, който се криеше зад завесите не се появеше най-накрая и да отвори вратата?

Все едно, Нора нямаше да се впуска в официално представяне, нито държеше да бъде приета топло или сърдечно. Изтри краката си в чергата пред входа и вече вдигаше ръка, за да почука.

Вой на сирени и появата на бързо движеща се полицейска кола я накараха да спре. Колата се бе устремила към външната порта на „Уолдорф“. Когато зави в последния отрязък, Нора различи вътре детективите Мериман и Десото. И двамата в един глас крещяха да спре.