Джудит Келман
Къщата на хълма (17)

Седемнадесета глава

Когато Нора се върна в курортния комплекс, тя завари Чарли в кабинета му, наведен над плановете за преустройство и ремонт на градския летен театър. Средствата, които общината смяташе да отдели, непрестанно се свиваха, и това се отразяваше на мащаба на преустройството. Танцовото студио вече беше пожертвано. Такава се оказа съдбата и на предложението за открития амфитеатър. Наместо това се засили интересът към обновяването на централната сграда, където залата можеше да побере многобройна публика, сцената щеше да има сложна система от театрални приспособления и складове.

Чарли не можеше да й съобщи някакви новини, свързани с Абигейл, освен че множество приятели и познати се бяха обадили след снощната им проверка, за да изразят съчувствие и да се поинтересуват за съдбата на детето. Все още нямаше новини и от Реймънд.

— Защо ли не съм изненадан? Никога не можеш да го откриеш, когато имаш нужда от него.

— Чарли, моля те, да не започваме отново. Моментът не е подходящ.

Нора му разказа за срещата с Уелакот и обещанието на кмета да накара полицията да се заеме със случая.

— Уелакот е идиот — отсече Чарли.

— Вероятно, но предложи да помогне.

— Джъстин се интересува единствено от собствения си интерес. Просто се опитва да ти направи впечатление. Очевидно те харесва, Нора.

— Глупости — избухна тя. — Не давам и пукната пара за мотивите му. Единственото, което искам, е да открия Абигейл.

— Разбирам те, скъпа, но ще бъде грешка, ако разчиташ на него.

— Мисля, че грешиш. Може да не е много симпатичен, но държи на думата си.

— Вярно — само дето тази дума не струва и пукната пара.

Нора пламна.

— Поне изрази готовност да направи нещо.

— Искаш да кажеш, че аз не изразявам такава готовност.

— Да, това искам да кажа. Според теб Абигейл е избягала, а аз съм луда.

— Не, мисля, че си разстроена.

— Нормално е да съм разстроена. А и ти, ако поне малко държеше на нея, щеше да си разстроен.

— Готов съм да направя всичко за теб, Нора — отговори той, очевидно дълбоко засегнат. — И за двете ви. И ти го знаеш.

— Знам само, че искам моето малко момиченце да е тук, и ще приема помощ, откъдето мога.

Чарли се опита да я прегърне, но тя се стегна и се дръпна.

— Джъстин поиска да направя няколко допълнителни снимки и отивам да свърша това. Ако не се заема с нещо, направо ще полудея.

— Моля те, не ме изолирай. Какво да направя? Кажи ми само.

Тя долови смесицата от мъка и объркване в погледа му. Обърна се. Очевидно бе какво иска.

— Ще се върна скоро.

Влезе в студиото и при вида на бъркотията, реши, че няма нито желание, нито сили да върне всичко по местата. Постара се да не гледа към празните лъскави парчета хартия, които още висяха на въжето за съхнене, натъпка обективите и резервни филми в чантата, окачи никона около врата си и тръгна да обикаля района.

Не знаеше какво точно търси. Разчиташе на моментно хрумване. Нещо странно? Интересно? Насоките, които й даде Джъстин Уелакот, бяха толкова неопределени, че той очевидно не знаеше какво иска.

Тя нямаше нищо против. Най-добрите кадри обикновено са импровизирани. Кратки моменти, когато светлината, камерата и действието се сливат в магическо единство. Никога не можеш да планираш или възпроизведеш отново такива сцени. Нора бе изпитала този урок на гърба си, когато се опитваше да избегне вече направена грешка или пренареждаше природата, за да изпълни предварително намислена сцена. Резултатът обикновено беше скованост и разочарование, като несръчно нанесен грим или фалшива усмивка на политик.

Мислите й отново се върнаха на Джъстин Уелакот и реакцията на Чарли, когато чу за предложението на кмета да подтикне полицията към действие. Как можеше Чарли да изпитва ревност към подобно предложение? А и дори да ревнуваше, възможно ли беше неприятното му усещане да е по-важно от намирането на Абигейл?

Невъзможно.

Изобщо не бе характерно за Чарли. Вярно бе, че понякога имаше прояви на собственическо поведение, но досега Нора ги бе възприемала по-скоро като комплимент, отколкото като бреме. Той бе нежен, стабилен, щедър. Така поне бе вярвала до този момент.

В такъв случай е грешала преди, както бе грешала и по отношение на Реймънд. Добре знаеше, че е специалистът в грешните преценки. В случая с Реймънд тя направи огромен гаф: огромен мъж, с огромни крака и още по-голямо его.

Неволна усмивка разтегна устните й. Влюбването й в Реймънд бе глупава стъпка, пълна катастрофа, своеобразно желание да намери защита. Когато си поставеше за цел, Рей се превръщаше в неустоима стръв. Когато жената се опомнеше, беше твърде късно. Разбираш, че красивата стръв е пълна с отрова едва когато здравата си се закачил.

Нищо от това нямаше връзка с Чарли. Двамата бяха диаметрално противоположни. Просто различни човешки видове.

Наближаваше малкото езеро, отвъд редицата кабинки. Върху издигащо се възвишение блатна трева на брега лежеше преобърнато кану. Чифт счупени очила, туба крем против слънчево изгаряне и изкалян и накиснат от водата брой на „Ескуайър“ бяха заплетени в треволяците до лодката. Откровен портрет на юпи корабокрушенец, прекарал цяла зима под снега.

Тя направи няколко снимки от различни ъгли. Очите й, привикнали да търсят и откриват добри композиции, се спряха на окъпаната в слънце водна повърхност и прелестната каменна беседка на отсрещния бряг. Рубен Хъф вече бе нанесъл прясна бяла боя върху решетките за пълзящи растения пред стените и беше започнал да пребоядисва зеления покрив. Много скоро нагоре щяха да плъзнат филизите на розова глициния и яркочервения повет.

Тъкмо в тази беседка Чарли й беше предложил да се оженят. Било отдавнашна традиция в семейство Брил, няколко поколения наред мъжете правели предложение именно там.

Възможно ли бе това да се е случило миналото лято? Струваше й се, че оттогава е изминал цял един живот — от вечерта, в която се срещнаха на тържеството по случай четирийсетгодишнината на общ приятел в Сохо. Между основното ястие и десерта те двамата вече така се бяха увлекли един от друг, че бяха като залепнали завинаги.

След не повече от месец той я доведе тук, за да се запознае със семейството му и да разгледа курортния им комплекс. Почти толкова бързо, колкото се влюби в Чарли, тя се влюби в прелестната природа. Скептично настроени нейни приятели от града я предупреждаваха, че именно във Върмонт хората се самоубивали от скука, но за Нора районът пулсираше с жизнеността на големия град, само дето липсваха убийците.

Заслуша се в тихото бумтене на мотора в бараката за инструменти и лодки наблизо. Хъф бе вдигнал платнището на басейна в двора на комплекса само преди седмица, това бе част от подготовката за летния сезон.

Друг постоянен ромон на мотор идваше от вентилатора в парника, където цветята и билките на Мим цъфтяха във всички цветове на дъгата. След първото стопяване на снега пазачът бе обърнал пръстта в градините и в лехите. След около месец Мим щеше да започне засяването и насаждането на прочутите си хибриди, които се изваждаха от парника.

Тук всички сезонни промени се извършваха със спокойствието и ритмичността на добре познат танц. В апартамента й в Манхатън всяка поправка или промяна бе свързана с множество сложни уговорки най-вече с градското божество — домакина на сградата.

Нищо не беше просто и естествено в града. Преди да се преместят във Върмонт, Абигейл знаеше, че зеленчуците растат в магазините за плодове и зеленчуци, че земята е покрита с циментови плочи, че въздухът е миришеща лошо смес, която употребяваш само по необходимост, и то на своя отговорност.

Толкова много неща носеха риск там. И вероятно само нейната бдителност и непрестанна тревога за оцеляването бяха запазили Абигейл в Манхатън. Тук Нора се чувстваше прекалено защитена, предоверяваше се на всички.

Изтиквайки назад в съзнанието си ненужните самообвинения, тя насочи обектива към парника и притихналия двор, застлан с каменни плочи. От едно издигнато място зад комплекса тя използва телеобектив, за да снима изоставената стара къща на хълма. Извърна се към беседката край езерото и погледът й попадна на самотна фигура в далечината. Докато се чудеше дали да приближи или да побегне, човекът й помаха и извика:

— Хей! Здравейте! Елате насам.

Нора запристъпя по подгизналата почва. Когато стигна предния двор на павилиона, в който живееха Мим и Папа, тя видя, че възрастният мъж вече се е настанил в един от столовете стил адирондак и прелиства брой на „Дъвс Ландинг дейли“.

— Папа?

— Да? Да ви помогна ли? — Също като някое старо радио той можеше да говори ясно и безизразно или да е напълно неконтактен.

— Нора е. Жената на Чарли, нали си спомняш?

— Чарли ли? Чарли не е женен.

— Женен е, Папа. За мен. Направихме сватбата в навечерието на Коледа, тук в комплекса. И ти произнесе чудесна реч.

Мъжът вече беше изключил. Погледът му беше помътнял, а главата бе вдигната като на любопитно куче.

— Майка съм на Абигейл.

— О, Абигейл! — лицето му светна. — Как е малкото слънчице? Днес не съм я виждал.

Нора се поколеба, преди да отговори.

— Скоро ще дойде.

Папа потупа седалката на стола до себе си.

— Мило дете. Чудесно си я възпитала. Момичето има обноски, уважава възрастните. Не е като някои други. А е и много умна. Само веднъж й показах моята колекция от старо оръжие и тя запомни всички модели и години на производство наизуст. Дори и кое оръжие в коя война е използвано. Много мило дете.

— Благодаря. Тя също много те харесва. Най-много обича твоите разкази за водевилите.

Той се засмя.

— Бях нещо като шоумен. Владеех малко степ, малко комедия. Мислех си, че съм роден за голямата сцена. Но в крайна сметка приключих работата си в театъра с метла зад сцената. Това може да не го казваш на децата. Те обичат историите да завършват щастливо.

— Възрастните също.

Старецът отпусна безтегловната си ръка върху нейната. Човек почти можеше да го види как се разтваря в пространството. Материята направо се губеше. Нора посрещна погледа му. Човек трудно можеше да повярва, че това е същият властен мъж от масления портрет във фоайето. От този портрет разбра откъде идваше красотата на Виктория и Стефани. Сега той беше крехък и безцветен като част от мебелировка, оставена години наред на слънце.

— Разбрах, че Абигейл е избягала — неочаквано изтърси Папа. — Чух Мими да говори за това с Мейси. Странно как хората приказват край мен, все едно ме няма или съм някой пълен глупак, който не чува или не помни, и никой не ми обръща внимание. Ще се прибере скоро. Ще видиш.

Нора вече се беше научила да не го тревожи със съмненията си.

— Положително ще се върне.

— Той беше най-неприятен. Тормозеше Абигейл пред очите ми, все едно съм толкова стар и слаб, че не мога да направя нищо. Имаше ли някой друг наоколо, никога не се държеше с нея по същия начин. Страшно ме дразнеше. Виждах колко се плаши тя от него.

— От кого? Кой я тормозеше?

Мъжът премига. Прокара пръсти по вестника.

— Не мисля, че бягството може да реши нещо, но не мога да я виня за това, че предпочита да е далеч от онзи отвратителен досадник. Особено по начина, по който непрестанно я дразнеше, сякаш откачаше. Така ми се иска да му го върна по някакъв начин. Трябва да взема някой от старите си мускети, да го видя как ще бяга като заек на прицел. Само това заслужава.

— За Рубен Хъф, ли говориш?

— Рубен ли? А! В гимназията имах съученик на име Ед Рубин. Него ли имаш предвид? Грамаден, но с ум на врабче, нали? И много лоша кожа. Никога не пропускаше да ми подложи крак, когато бързах за час. Този глупак дори ми изби един зъб, та трябваше да ми правят мост. Доста нахакан бях по онова време. Започнах да раста чак на петнайсет години. Направо излетях на ръст през тази година… Ти пътувала ли си някога на круиз?

Само за няколко секунди той загуби връзка с действителността.

— Моля те — опита се Нора да го върне към здравия разум. — Кажи ми кой е досаждал на Абигейл. Много е важно.

— Абигейл ли? Да не би да стана три часа? Трябва да си взема хапчетата в три. Мама много ще се сърди, ако забравя.

Нора улови ръката му.

— Рано е, Папа. Мим скоро ще се върне. Тя ще ти даде лекарствата. Опитай се да си спомниш за Абигейл. От кого се страхуваше?

— Мим ли? Да имаш дребни пари? Трябва да звънна на това момиче. По-късно имаме среща. Ще отидем на танци с моето момиче.

Клепачите му се спуснаха бавно и той захърка едва чуто.

На Нора й се искаше да го притисне здраво, за да изкопчи още нещо, но знаеше, че ще е напразно. Толкова пъти бе наблюдавала как Мим се опитва да го върне към тема, от която е изключил. Невъзможно.

Тя събра нещата си и се запъти към студиото си. Обеща си след няколко часа да се върне и да се опита да научи нещо повече. Ако старецът се окажеше прав, то причината за бягството на Аби вероятно бе някой от тяхното обкръжение в комплекса. С алиби или не, може би Рубен Хъф все пак бе замесен.

Или пък беше някой, за когото не се бе сетила още.

Мозъкът й трескаво прехвърляше имена и лица на хора от персонала, гости, съседи. Толкова много хора идваха и си отиваха от това място. Всеки от тях можеше да се сближи с малкото момиче.

Толкова дълбоко бе потънала в мисли, че не забеляза дългия черен линкълн, който завиваше и поемаше по алеята за автомобили. Малко по малко настоятелният клаксон достигна съзнанието й. Чу удар от затваряне на врата и глас, който не можеше да сбърка я повика.

Тя заслони очи с ръка и го проследи, докато той стъпваше тежко във влажната пръст. Не го беше виждала от по-малко от година, но Реймънд беше променен. Не можеше да определи какво е различно, докато той не дойде по-близо. Веднъж вече беше виждала този поглед.

А веднъж беше напълно достатъчно.