Джудит Келман
Къщата на хълма (12)

Дванадесета глава

Трябва да се махне.

Нора не можеше да понася повече задушаващата загриженост на Чарли, непрестанното повтаряне на Мим да се успокои и досадните съвети на Виктория, че е най-добре да посети нейния психоаналитик. Всичко, което притежаваше или правеше Виктория, бе най-доброто. Това определено не можеше да си обясни.

— Доктор Гроув може да ти помогне да минеш през това изпитание, Нора. Достатъчно е да споменеш, че аз те изпращам, и бъди сигурна, че той ще направи чудеса. Нийл е страхотен мой почитател. А е и много мил. Нали е божествен, Мим? Спомняш ли си го на коледното парти у семейство Андерсън с онзи сребрист костюм на Армани? Направо убийствен.

Виктория отметна лъскавата си гарвановочерна коса и се сгуши на канапето. Въпреки безсънната нощ и тревогата в семейството сестрата на Чарли изглеждаше прекрасно както винаги. Дали пък не се беше ламинирала?

Нора усещаше зад очите си растящо напрежение.

— Отивам да оставя коректурите и материалите за брошурата на членовете на съвета по туризъм. Ако има нещо ново, обади ми се там, Чарли.

Тя побърза да напусне малкото общество въпреки техните протести. Не можеше да диша в тяхно присъствие, не можеше да мисли.

Напрежението поотслабна едва когато курортният комплекс се превърна в едва забележима точица в огледалото за обратно виждане. Докато се движеше на север по шосе номер 100, отвори страничните прозорчета и ги нагласи така, че прохладният вятър да бие в бузите й. Пусна радиото и завъртя копчето, за да потърси нещо подходящо за слушане: новини, прогноза за времето, информация за състоянието на пътищата, меки звуци на рок. Странно й се стори, че светът продължаваше своя живот, все едно нищо не се е случило.

Вече беше закъсняла за срещата, а бе тръгнала с намерението да отиде направо на заседанието, но не можеше да се освободи от мисълта, че най-напред трябва да надникне и да потърси нещо, за което да се хване, в света на Абигейл.

Училището, което посещаваше дъщеря й, беше основното училище на Диърфийлд вали. Нора пое по виещия се локален път, за да стигне тежката висока врата на разпростряна нашироко ниска сграда със странен покрив, който имаше поне десетина ската.

Много от прозорците на класните стаи бяха украсени с детски пролетни рисунки: примитивни цветя, великденски зайчета, кошници с малко криви яйца и туфи трева крайола. Зад тях се виждаше море от детски глави. Неспокойни детски личица, строги учителки. На черната дъска в една от стаите прожектираха диапозитиви. От салона по музика долиташе пеене.

Нора влезе в сградата от задния вход покрай бюфета на училището. Навсякъде туптеше от активност. Гласове. Вълни от детска глъчка се редуваха с гробна тишина. Отнякъде долетя тропот от детски крака по теракотената настилка на коридора. Шумът секна след нечие високо предупреждение: „Не тичайте!“.

Зашеметена от динамиката, която изпълваше сградата, Нора пое по дългия коридор. Класната стая на Абигейл беше втората отляво. Преди по-малко от месец Нора беше повикана тук, за да се срещне с учителката на Аби от шести клас госпожа Шифман. Лорейн, както тя бе настояла да я нарича Нора, беше дългокрака и кокалеста сърдечна жена с патрава походка.

Седнала на чина на дъщеря си, Нора бе прелистила тъжните резултати от работата на Абигейл. Купчина неизпълнени докрай задачи, предадени празни листове или попълнени, но обрамчени с червени ченгели.

— Тревожа се за нея — обади се по едно време госпожа Шифман. Нора беше толкова благодарна, че бе готова да скочи и да разцелува жената насреща. Не чуваше заплахи или обвинения, никакъв опит да прикачи като брошка нечия вина като развод, нов брак, преместване или неподходящо родителско поведение.

Проблем имаше. Щяха да работят заедно, за да го отстранят. Тъкмо за този подход бе мечтала Нора. Предложение за помощ. Някакъв план. Нещо.

Изкуши се да почука на вратата. Оказа се, че госпожа Шифман няма да й помогне този път.

Високо момче от предните редове забеляза, че тя наднича през релефното стъкло на прозореца във вратата. То посочи с пръст и се опита да привлече вниманието на учителката. Но преди жената да разбере какво става, Нора се скри и бързо напусна училищната сграда.

След това се отправи към пистата на възвишението Хейстак. Колата подскачаше по неравните пътеки, осеяни с пълни с дъждовна вода дупки. Възвишението бе тъжна гледка — кални коловози, полегнала растителност, а стълбовете на пустите лифтове й заприличаха на празни бесилки. Не беше трудно да си припомни как изглеждаше мястото само преди няколко седмици при закриването на пролетния ски сезон: искрящ на слънцето позамръзнал сняг и скиори с пламнали страни.

Когато времето и работата позволяваха, през почивните дни те двамата с Чарли водеха тук Стефани и Абигейл. След едно-две спускания Нора оставаше в подножието и с удоволствие наблюдаваше Чарли и двете момичета. Аби не се беше качвала на ски до тази зима, но бързо се научи да кара и винаги бе първа в спускането, което правеше с удивителна грация. Гънеше тяло, за да следва прокараните следи в снега, и всяко спиране бе придружено с ефектен вираж и вдигане на ветрило от сняг.

Нора винаги се бе удивлявала от физическите умения на дъщеря си. От съвсем малка беше подвижна и гъвкава — изключително любопитен факт, като се има предвид вродената несръчност на майка й и огромните размери на баща й. Най-любопитното и стъписващо откритие за всяка майка е, когато осъзнае, че детето й е напълно отделна, често пъти напълно неразбираема личност.

От пистата тя зави обратно към Дъвс Ландинг. Мина покрай малкото кафене, разкрасено с веселите цветове на пазарска чанта на Бергдорф Гудман, където Стефани и Абигейл идваха от време на време, за да обядват. Недалеч от комплекса на семейство Брил имаше малък търговски център с клуб за видеокасети под наем, магазинче за употребявани дънки и павилионче за сладолед.

Тъкмо отмина двуетажната сграда на театъра и ето че Нора забеляза пред нея да се движи тънката фигура на русокосо момиче с дънки и червено яке. Сърцето й се разби като полудяло, тя натисна газта и бързо се изравни с детето.

— Абигейл!

Момичето се обърна. Вълна от разочарование блъсна Нора. Момичето беше истинска пародия на Аби. По-дълго и по-слабо лице. Тънка свита уста. Близко разположените й очи бяха някак безжизнени и враждебни.

— Извинете! — промърмори Нора. — Припознах се.

Безсмислено е това, което правя. Няма да ми помогне да открия дъщеря си.

Но какво да предприеме?

Тя насочи колата към центъра на Уилмингтън, където се намираше кметството. Беше закъсняла с близо час за срещата, но членовете от съвета по туризма все още заседаваха. Тя влезе тихо в залата за конференции на втория етаж, измърмори някакво извинение към любопитно вдигналите се към нея лица и се настани на свободно място до дългата дървена маса, отрупана с чаши с кафе и бележници.

Лицето й се отрази в лакираната повърхност и й направи впечатление, че изглежда изморена, но иначе беше наред. Тя все си повтаряше, че се държи сравнително разумно, че не си измисля разни неща. Можеше да предложи множество правдоподобни обяснения за онова, което се е случило със снимките на Абигейл: странна химическа реакция, погрешна обработка.

Не подлагаше на съмнение въпроса дали е имало такива снимки. Изчезналите на тях образи продължаваха да прогарят съзнанието й. Четири ясно очертани изражения. Скованите протегнати крака. Стъпалата на Абигейл — едното босо, а другото с маратонка с полепнала по нея кал. Тя наистина бе видяла с очите си.

— Всичко се свежда до това какво впечатление искаме да направим — казваше в този момент Джъстин Уелакот. — Дали искаме да се представим като група изостанали диваци или като хора, готови най-сетне да стъпят в двайсети век.

Уелакот беше президент на съвета по туризъм, кмет на Дъвс Лендинг и стар приятел на Виктория и успоредно с това един от редовните посетители на ресторанта, където бе опитал почти всички ястия. Наследил бе сериозна сума и на практика не му се налагаше да работи нещо постоянно. Говореше се, че е направил няколко твърде неуспешни опита да заеме длъжности в някои от предприятията на Уелакот. Роднините му стигнали до единодушното заключение, че не го бива в бизнесделата и го окуражили да си потърси някакво друго занимание. Оттогава той се опитваше да пробие в политиката, филантропията и различни други дейности, където се смята, че не може да причини големи финансови поразии.

— Живеем във Върмонт, Джъстин, а не във Вегас. Ако искаш лъскави неща, сбъркал си щата — намеси се Холи Тръмбул, секретарка на съвета и пето поколение потомка на жители на Върмонт. Доволна, че е успяла да се намеси в подходящия момент, Холи намести очилата на баба си на гърбицата на носа си и наведе отново очи към заниманието си до този момент, да брои кръстчета на някакъв модел за бродиране.

Уелакот обърна красивото си изсечено лице към Нора. Той бе висок мъж, направен сякаш по калъпа на Виктория: съвършена коса, съвършени черти, съвършени зъби. Джъстин имаше вид на нещо много чисто, нещо обработено в стерилна среда, консервирано и опаковано. Близо четиридесетте му години не бяха оставили кой знае каква следа върху него.

— Сега, когато нашата фотографка е тук, нека погледнем какви снимки ни е донесла. Може би те ще ни подскажат към какъв вид издание ще се насочим.

Нора подаде плика с материали към челото на масата. Джъстин ги пое, отвори плика и ги раздаде на присъстващите, като не пропусна да подхвърли:

— Виждате ли? Заслужава ли този кадър някой скучен надпис? Ще ни трябват още няколко като тази, Нора. Гледай ти! Интересно хрумване. Ето това наистина се запомня.

Уелакот беше роден политик. Научил се беше на точната интонация. Можеше да даде с еднаква убедителност купчина аргументи за две противоположни мнения в даден спор. Умееше да печели привърженици на своите идеи и да ги инвестира там, където щеше да получи най-висока лихва.

Чарли го мразеше от цялото си сърце. Нора не го взимаше достатъчно сериозно, за да има мнение. За нея този мъж бе крачеща карикатура.

А и в интерес на истината, той й беше направил редица услуги. Поръчката за тази брошура дойде благодарение на неговата препоръка, а имаше и още няколко.

— И така? Какво ще кажеш, Нора? Работила си и върху други рекламни материали. Да останем ли затворени в собствения си пашкул, или да се понесем вдъхновени с новите идеи?

— И в двата случая може да се получи нещо добро. Зависи какво ще решите — тя добре знаеше, че той очаква от нея безусловна подкрепа на своята позиция, но тя не беше готова да се продаде толкова евтино.

— В такъв случай може да подложим въпроса на гласуване. Кой е за това да възложим поръчката на рекламната агенция от Бостън, за която говорихме, и те да се заемат с всичко?

Ръцете на повечето присъстващи се стрелнаха нагоре. Уелакот направи истинско представление от преброяването, макар процедурата да бе напълно формална. Той никога нямаше да зададе въпроса така, ако не беше сигурен, че гласовете на повечето членове на съвета са му в кърпа вързани. Джъстин бе свикнал да постига своето, все едно с какво се залавяше. Последната мисъл даде на Нора нова идея.

— Кой е нещата да бъдат направени по онзи стар, безличен, закостенял начин?

Пълната ръка на Холи се вдигна, последваха я още две несигурни ръце.

— Добре. Решено — Джъстин удари с малкото си чукче по масата. — Ще се заема с придвижването на нещата. Веднага ще се обадя на рекламната агенция да им възложа поръчката. Нора, ще те помоля да ми оставиш тези снимки, както да направиш и допълнителните, за които говорихме. Следващото събиране е другия месец в Сейнт Джонсбъри. Ще ни приемеш ли Холи? Твоите прекрасни шоколадови бисквити си остават ненадминати.

Столовете застъргаха по дъсчения под, хората заговориха с радостно облекчение и се заизнизваха от залата. Уелакот се сбогуваше, стискаше ръце, потупваше по рамото, от време на време пускаше ослепителна усмивка. Нора улови погледа му и попита може ли да поговори с него за минута.

Когато всички напуснаха сградата, той я поведе по един от коридорите на долния етаж, където влязоха в празен кабинет. Посочи й един дървен стол, а самият той приседна на бюрото.

— Какво има? Надявам се, не е нещо сериозно — попита той, след като преплете пръстите на добре поддържаните си ръце.

— Мислех си, че може би Виктория вече ти е казала. Абигейл изчезна.

Лицето на Джъстин се изпъна от изненада и загриженост.

— Как така? От колко време?

— От вчера следобед. Джъстин, имам нужда от помощта ти.

— Разбира се. Каквото зависи от мен. Случило ли се е нещо?

Полагайки усилие да бъде спокойна и да говори смислено, тя му разказа цялата история, като започна със странната си среща с Рубен Хъф. Как стаята на Аби била заключена, а после се оказала празна, липсвали някои неща, съдържанието на бележката. След кратко колебание реши да включи и странния епизод с изчезналите образи от моменталните снимки, които откри в тъмната си стаичка. И Джъстин можеше да я помисли за луда, но тя бе сигурна, че снимките са важни. Този, който бе отвлякъл Абигейл, бе подхвърлил снимките в студиото й, което значеше, че е в района, както е било преди два часа. Тя се вкопчи в идеята като в спасително въже. Не е възможно да се отдалечил толкова много.

— А от полицията отказаха да предприемат сериозни действия, така ли?

— Заради бележката смятат, че е избягала и сама ще се прибере. — Нора изтри бързо една изплъзнала се сълза и вдигна поглед. — Моля те, Джъстин. Не знам какво ще правя, ако нещо се случи…

— Ш-ш-ш-т. Дори не бива да си го помисляш — той й подаде един бележник и я помоли да направи подробно описание на Абигейл, включително и дрехите, с които е била видяна за последен път. Когато Нора приключи, Уелакот прочете внимателно написаното. — Това трябва да свърши работа. Веднага ще звънна тук-там. Нещата трябва да се задвижат. Ще те държа в течение.

Нора усети прилив на благодарност. Уелакот й вярваше. Щеше да дръпне необходимите конци и полицията щеше да се залови сериозно със случая.

— Не зная как да ти благодаря.

— Не е нужно. Нека придвижа нещата, доколкото мога. Възмутително е, че все още не са започнали издирването — изражението му беше сериозно. Може би дори гневно. За първи път Нора виждаше у този човек реакция, която се доближаваше до проява на емоция.

Докато затваряше вратата зад гърба си, тя го чу да казва:

— Там ли е? Кметът Уелакот се обажда. Предайте му, че проблемът е спешен. Пет пари не давам, дори да е на среща при папата. Трябва да говоря с него час по-скоро… Веднага!

Най-сетне нещата се бяха задвижили. Уелакот ще накара полицията да се заеме и те ще открият Абигейл. Трябваше да я открият.