Джудит Келман
Къщата на хълма (10)

Десета глава

По пътя към къщата, където бе настанен Уиър, Левитски подробно разпита Куин за параметрите на охранителната система. Той се оказа неочаквано грамотен по въпросите на електронното наблюдение, а и не само по тези въпроси. Трудно се вместваше в рамката на глупак, в която тя се опитваше да го постави.

От откъслечната информация, която Куин успя да даде, служителят на ФБР призна, че инсталациите са последна дума на техниката.

Движенията на Уиър се проверяваха и записваха непрестанно. Куин бе в състояние да покаже на Левитски своето копие от разпечатката на движенията на Професора през първата сутрин в новото му жилище.

— Интересно — отбеляза лаконично агентът, докато прелистваше страниците. — Този човек не спира да крачи напред-назад. Напрегнат, неспокоен.

Куин си спомни неумолимата стойка на Уиър като караул зад прозореца на дневната в деня на първото й посещение.

— Действително се държи като животно в клетка.

— Радвам се, че хората от охраната не разчитат единствено на обаждания от време на време. Нещо ми подсказва, че Професора без особено усилие ще намери начин да се измъкне през пролуките в създадената за него охранителна система.

— Стига Левитски. Този човек не е супермен.

Куин бе минала кратък курс по електронно наблюдение, когато постъпи на работа в службата по надзора. Пластмасовата гривна бе здраво прилепнала към китката на затворника и се държеше със стоманени нитове. И най-малкият опит да се отстрани или разхлаби устройството щеше да включи аларма в централния компютър в Телсол и в досието на човека под надзор щеше да се регистрира съобщение за опит за освобождаване. Всичко това щеше да предизвика мигновена реакция в полицейското управление.

Изпъкналата част на всяка гривна носеше уникална конфигурация, която съвършено съвпадаше с приемателното устройство в слушалката на телефона, инсталиран в квартирата му. Това и гласовата идентификация създаваха увереност, че човекът е добре охраняван. Куин поне бе уверена в сигурността на системата. Отговорният специалист от Бърлингтън я беше уверил, че през всичките шест години, откакто този начин на охрана е въведен, нито един от затворниците не бе успял да заблуди електронната система и да се измъкне.

— Мисля, че колкото и добре да се е справил с други, по-прости системи, тази е непробиваема — убедено завърши Куин.

— Също като с „Титаник“.

— Много остроумно, Левитски. Пристигнахме.

Тя зави в локалния път и спря пред портата в оградата. Преди да успее да излезе навън, за да отвори вратата, агентът стисна китката на дясната й ръка.

— Чакайте. Не знаех, че сме толкова близо. Не се издавайте, че съм тук. Опитайте се да го извадите навън. Ще се скрия.

— Но защо?

— Искам да го наблюдавам известно време, преди да се появя. След като закарате колата вътре, аз ще се скрия зад храстите. Щом сте готова да тръгнете, вдигнете високо ръка и ще се срещнем при колата.

— Необходима ли е наистина тази игра на криеница? Ако сте тук, за да се срещнете с него, защо не приключите още днес? — Направи го и изчезвай й се искаше да каже на глас. Само че възпитанието на Куин си казваше думата.

— Ако не беше необходимо, нямаше да губя и моето, и вашето време — сбърчи чело Левитски. — Е какво, потегляме ли, или да мисля за други маневри?

— Добре, съгласих се. Ще може ли да прибера ръката си? Или от мен се очаква да я пожертвам в името на родината?

Той я пусна толкова неочаквано, че тя за малко да удари главата си в прозореца на вратата.

Тъпанар. Куин ужасно се изкушаваше да му каже какво мисли за него. Бог й бе свидетел, че щеше да му е от полза.

— Съжалявам, добре ли си?

Докато паркираше колата зад външната ограда на двора, тя си мърмореше келтски ругатни. Сетне излезе навън и приближи оформената с метални пръчки граница, до която можеше да стига Уиър. Завесите в дневната бяха спуснати. От вътрешност на къщата не долиташе никакъв звук.

Куин се постара да не обръща внимание на агента от ФБР, който клечеше зад храстите като котарак от анимационен филм, и застана на подходящо разстояние от металните пръчки. Тъкмо се канеше да се провикне, за да предизвика вниманието на своя подопечен, когато вратата на къщата се отвори.

— Госпожица Галахър? Много ми е приятно, че отново сте тук, и то така скоро — устата на Професора беше разтегната в многозначителна усмивка. Празните му очи се присвиха въпросително.

— Минавах наблизо и реших да се отбия, за да ви попитам имате ли нужда от нещо.

— Много любезно, наистина. Благодаря ви, но нямам нужда от нищо. Моите нужди са скромни.

— Така ли? — Куин неволно присви очи също като него и вече очакваше той да се върне към вулгарните си реплики, с които я бе засипал миналия път.

Той обаче поддържаше играта на съвършена невинност.

— Точно така. Както добре знаете, известно време съм живял под охрана и съм свикнал с малко. Трябва да изплащам дълга си към обществото.

— Каква е играта, господин Уиър?

Очите му се разшириха.

— Да не би да ви се струвам различен от предишния път?

— Точно така. По неясни за мен причини се опитвате да се държите прилично. — Куин не откъсваше поглед от престорената невинност, изписана на лицето на престъпника. Вероятно точно това бе имал предвид Левитски, твърдейки, че Уиър е непредсказуем. Непрестанни и неочаквани промени в поведението. Тази задача щеше да е всичко друго, но не и скучна.

— Простете, госпожице — примижа затворникът и сви устни обидено — не ви разбирам.

— Няма нищо. Важното е, че аз разбирам, Уиър. А аз наистина разбирам.

— Надявам се. Ще ми бъде неприятно да ме разберете погрешно. Откакто се помня, нося това бреме.

— Горкият! Съжалявам, че забравих цигулката си в другата чанта.

— Не очаквам съчувствието ви. Моля единствено за справедливост. За правилна оценка. Нищо повече.

Справедливост и някое малко момиченце, което да накълца на парчета. Този човек наистина имаше скромни желания.

Кучето водач се промуши през вратата и застана до Уиър. Професора протегна ръка и погали главата на кучето между огромните уши. При всяко движение мускулите на ръката му играеха като вълни на планински поток. Забелязваше се странна прилика между двата звяра. Най-вече в студените непомръдващи очи. Смъртоносната неподвижност на хищника, подушил жертва.

— Все едно, господин Уиър, но е време да вървя. Чакат ме и други от моите момчета и момичета.

— Така ли? Нямате време за чаша чай? Самотно е тук.

Куин продължи да се взира в немигащите орбити на лицето му — лишени бяха от душа и чувство. Студени като смъртта.

— Благодаря все пак, но трябва да вървя. — Тя вдигна ръка, знак за Левитски, че е готова да тръгва. — Довиждане засега, господин Уиър. Доскоро.

Неочаквано Уиър се стегна.

— Какво беше това?

— Кое?

Той вдигна нагоре лице и сбърчи чело.

— Ето там. — Той вдигна обвинително пръст в посока на укритието на Левитски зад градинските храсти. — Нещо с лоша миризма. Кое е това вонливо създание, което сте довели? Какъв сценарий се опитвате да разигравате?

Куин не можеше да се сети каква беше причината за внезапната му подозрителност. Слухът й беше отличен, а не беше доловила никакъв звук. Агентът беше достатъчно далеч, за да бъде доловена миризмата му.

— Не планирам игра. Въобразявате си някакви неща. Тук няма никой друг, освен нас двамата.

Уиър се изсмя вяло.

— Съвършено вярно. Никой друг, който да има значение.

Куин се отправи към колата. Усещаше излъчващото ирония присъствие на Професора като леден блок зад гърба си.

— Спрете. Не си тръгвайте още — думите му, а и нещо в тона, с който бяха произнесени, я накараха да спре. — Има начин за вас, госпожице Галахър, но той е различен от този, който сте избрали.

— Ако искате да разбера онова, което казвате, трябва да се изкажете по-ясно.

— Приближете се тогава. Трябва да си остане само между нас — пръстът му стърчеше във въздуха като омагьосана змия.

Куин се извърна и направи няколко стъпки обратно.

— Какво има?

— Ако наистина искате да ме опознаете, трябва да следвате неотклонно пътеката.

— Благодаря, но вече ви казах, не изпитвам особен интерес.

— Напротив. Изпитвате интерес и нямам нищо против да ви водя. Да бъда ваш учител, госпожице Галахър. Нещо като наставник. Избрал съм ви. Имате шанс да сте първата, която ще научи всичко. А това познание ще ви помогне много, особено като се има предвид новият обрат на събитията. Но се налага да сте много наблюдателна. Да отворите сетивата си и да се боите.

— Поласкана съм от предложението. За съжаление съм твърде заета, за да започна да взимам уроци от един душевноболен. Така че, ако ме извините, ще тръгвам — след тези думи тя се обърна и пое към джипа си.

— Вие единствена можете да ме опознаете — долетя тихата забележка, сякаш бе предназначена само за нея. — Да ме опознаете, трябва. Скоро ще разберете, че нямате друг изход. Ние двамата сме свързани. Чуваме една и съща мелодия. Тя движи и двама ни.

Куин спря, но реши да не говори излишно. Затънала беше в оплетени случаи. Напрегна се да не дава ухо на продължаващия зад гърба й шепот и продължи да крачи по пътеката.

— Пътеката към разкритието — довя лекият вятър до слуха й. — Трябва да намериш пътеката. И то бързо, за да не стане късно и за двама ни. Преди да се случи най-лошото.

Тъкмо отваряше вратата на колата, когато усети как Левитски се материализира до нея и бързо се шмугва вътре. Премести се на седалката до шофьора и в същия миг отправи поглед към къщата. Професора стоеше зад телената граница.

Куин премести поглед от Уиър към Левитски и после обратно. И двамата бяха като омагьосани.

Тя потупа ръката на агента до себе си, за да наруши вцепенението му. Изражението на изненада бързо изчезна от лицето му и той прие вид на спокойна незаинтересованост.

Куин понечи да каже нещо, но той й даде знак да замълчи с бързо вдигане на ръка. Костваше й голямо усилие да задържи езика зад зъбите си, докато отминаха поредицата магазини на Мейн стрийт. Едва потисна желанието да изкрещи.

— Виж, не знам какво става, но ми се струва, че Уиър съвсем не е единственият, който играе. Усещам, че освен чисто научен интерес между теб и Професора има още нещо.

— Какво те кара да мислиш така?

— Добре. Забрави. Стига да не ми пречи, не ме интересува, ако ще и някога да сте били заедно на някой дансинг.

— В нищо няма да ти попреча. Моята работа е да съм в помощ на хора, които работят с такива чудовища. Наистина ще ти помогна, стига да ми позволиш. Какво ти каза, когато те повика да се приближиш до ограничителната линия?

Куин нямаше никакво желание да придава значение на гадните забележки на Уиър, още по-малко да ги повтаря.

— Че не обича изненадите и да не му водя повече гости без предупреждение. Предполагам държи да се среши и да сложи масата.

— Добре, Галахър. Щом не искаш да ми кажеш, твоя работа. Не мога да те принудя — Левитски мълча известно време, загледан в редицата пробягващи дървата на пътя. — Само още един съвет. Каквото и да казва, все едно колко незначително ти се струва, трябва да знаеш, че не е случайно. И почти във всички случаи означава неприятности.