Джудит Келман
Къщата на хълма (9)

Девета глава

Полицаите пресрещнаха Рубен Хъф на кухненската врата и го подкараха бързо към кабинета на Чарли, за да го разпитат. Нора и Чарли останаха в шумната компания на госпожа Болард. Жената не спираше да бърбори за неблагодарните си синове, за небрежните наематели и остеоартрита си, които, както Нора разбра, били свързани по някакъв начин.

Мина близо час, преди Десото да доведе Хъф обратно в дневната. Мериман ги следваше тромаво, полюшвайки се като надуваема лодка.

— Разказът му е правдоподобен — сподели Десото с тях. — Не мисля, че знае къде е момиченцето ви. Не искате ли да разкажете на всички онова, което казахте и на нас?

— Всичко отначало ли? — въздъхна Хъф. — Мразя да се повтарям, както някои хора — той стрелна с поглед хазяйката си.

— Превърнал си квартирата си в истинска дупка, Рубен — отвърна на погледа му тя. — Срамота е.

— Добре е да мислите, преди да говорите. Предстои ремонт — прекъсна я той. Отпусна се на стола и започна да разказва своята версия на събитията.

Преди няколко дни съседът на Рубен от горния етаж пуснал водата да си напълни ваната, но без да иска, заспал. Същата вечер Хъф бил на покер, както се случвало две-три вечери в седмицата. Когато се прибрал няколко часа по-късно, от тавана на дневната, на спалнята и на килера му вече капела вода, която до този момент успяла да накисне всички килими. За да избегнат неизбежното мърморене на хазайката двамата се разбрали съседът да покрие разходите, а Хъф да направи ремонта сам.

— Какво нахалство само — презрително изсумтя жената. — Както е известно, сградата е моя. Струва ми се е редно да зная, ако се случи нещо такова.

— Добре де — не се сдържа Хъф. — Ето, казвам ви. Ако искате да си ремонтирате сама — моля.

— Не съм казала такова нещо. Само подчертавам, че поне от любезност е редно да ме информирате за такива инциденти.

— При цялото ми уважение, госпожо, но понятие като любезност ви е чуждо, щом стане дума за собствения ви задник.

Очите на хазайката щяха да изскочат всеки миг и лицето й се покри с червени петна. Без да й обръща повече внимание, Хъф продължи своята история. Смятал да започне поправките, щом таванът и подът изсъхнат. Преместил се при чичо си Марвин в Уилмингтън. Мръсотията щяла да бъде голяма, затова той прибрал дрехите си, а голяма част от вещите си оставил в гаража на един приятел.

Мериман се обади и уточни, че се свързал вече с този приятел, със съседа, предизвикал наводнението, и с чичото на Хъф и тримата потвърдили казаното от Рубен. Според информацията на чичото за времето, когато Хъф се прибрал при него, става ясно, че малко след срещата си с Нора на вратата Хъф се прибрал. Не бил излизал до тази сутрин, когато станал за работа. Нито се обаждал, нито някой го бил търсил. С две думи в поведението му нямало нищо подозрително.

Пазачът изглеждаше вече отегчен. Разказа историята си монотонно и апатично, като през цялото време въртеше монета между пръстите си.

— Мисля, че вече мога да си вървя — заключи той. — Имам куп работи за вършене.

— Само още нещо, господин Хъф — намеси се Десото. — Казали сте на госпожа Брил, че тя няма да завари дъщеря си в стаята й. Откъде знаехте?

Хъф се загледа в тавана, сякаш там щеше да прочете отговора. Почеса носа си и най-накрая отговори с въпрос:

— Аз ли съм казал такова нещо?

— Да, когато се срещнахме на вратата. Към двора — намеси се Нора. — Как разбрахте? Видяхте, че излиза? Каза ли ви нещо? Моля ви, опитайте се да си спомните.

— Нещо не сте ме разбрали, госпожо Брил. От няколко дни не съм срещал Абигейл. Бях зает с работа по приключване на сезона.

— Но вие ми казахте…

— Не. Не помня да съм казал такова нещо. И защо ще го правя, след като не съм виждал момичето? Не сте ме разбрали. Приключихме ли? — обърна се той към полицая. — Ще ми се да се залавям за работа, преди да е превалил денят.

— Още нещо, господин Рубен — не се сдържа и госпожа Болард. — Очаквам квартирата ви да стане като нова. Такава, каквато я получихте от мен, чухте ли ме?

— Няма проблем. А и съвсем не беше идеалното жилище, когато се нанесох. — Обърна се към Нора и докосна периферията на въображаемата си мека шапка. — Надявам се много скоро да намерите Абигейл, госпожо. Мило момиче. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Госпожа Болард повлече Хъф навън от стаята. Полицаите се готвеха да си тръгват.

— Чакайте — възкликна Нора. — Каквото и да казва той, убедена съм, че знаеше, че Аби не е в стаята си. Помня точните му думи. Не казва истината.

Полицаите се спогледаха.

— Ще го наблюдаваме — обади се Мериман и кимна неопределено. — Сигурен съм, че детето ще се появи всеки момент.

— Децата непрестанно бягат — добави Десото. — Моят син например си събираше багажа почти всяка седмица. Всеки път, когато жена ми му откажеше нещо, той потегляше. Дъщеря ви ще се измори и сама ще се прибере. Ще видите.

Чарли отпусна ръка върху рамото й.

— Мисля, че хората са прави, скъпа. Хю избяга веднъж и го нямаше цели три дни, но се прибра сам.

Полицаите си тръгнаха и Нора отиде в къщата, да се измие и преоблече и да се приготви за срещата в десет с членовете на туристическия съвет. Силна болка туптеше в главата й. Очите й пареха. Чувстваше, че ще полудее, ако седне да чака някакви новини. Чарли можеше да я намери всеки миг, ако нещо се появи.

Имаше близо половин час, който да убие, и се отправи към студиото си, за да вземе коректурите на брошурата, която щеше да обсъжда с хората от съвета. Спазвайки препоръките им, тя беше направила снимки, които да показват контрастите в пейзажа — величествени върхове и зелени долини, ферми, индустриални предприятия, уединени малки хотели и изискани ски курорти. Направила бе няколко снимки на курортния комплекс на Брил и заобикалящата го природа — от всички тях се излъчваше ведрост и спокойствие.

Каква ирония? Вярвала бе, че дъщеря й ще бъде в безопасност тук. Че нищо не може да я застраши в място, което прилича на книжка с картинки.

Предишната седмица двете бяха обикаляли околността, за да направи Нора повечето от снимките, които лежаха сега пред нея. Чувство на вина я прониза. Спомни си как сряза детето да престане с безкрайните си опявания и оплаквания. Беше й омръзнало да слуша колко прекрасен можел да бъде животът, ако живеела с баща си.

Истината беше, че безценният баща на Аби беше наистина ценен, но в съвсем малките дози внимание, които пожелаеше да отпусне. Рей беше съвършеният партньор за ваканция — истински водопад от подаръци, забавни случки и специални преживявания. Никога не се съгласи да вземе Абигейл за повече от един ден. Отговорността за всеки по-дълъг промеждутък му идваше твърде много. Станеше ли дума за отговорност, той побягваше като изстрелян.

Естествено Нора не беше споделяла тези неща с дъщеря си. На детето предстоеше само да се запознае с ограничените възможности на баща си, които майка й е трябвало да приеме и преглътне. Ето защо, за да не отговаря на въпросите му Нора се потопи в работа.

Правенето на снимки открай време беше нейното спасение. Погледнат през обектива, светът се виждаше смален и някак много подреден. С апарата тя успяваше да улови особена сянка, да запечата момент от деня. Само така можеше да изолира от полезрението си грозните неща от живота.

И както обикновено се случваше, когато се въоръжеше със своя „Никон“ или допотопния си „Хаселблад“, цялото й внимание биваше погълнато от отрязъците от време и пространство, които я привличаха. Настояванията на Аби оставаха в периферията на вниманието й при другите неприятни неща — изсъхнали дървета, буреносни облаци, кални пътеки, отпадъци, убийства по пътищата.

В няколко от снимките бе успяла да улови дори случайна усмивка на лицето на дъщеря си. На един от кадрите Абигейл правеше двойно салто по пътеката към изоставената къща горе на хълма. Моментът бе достоен за увековечаване — детето искреше от доволство. Сега обаче Нора си спомни момента след това, когато мимолетното просветление беше преминало в ядосано цупене и мрачни обвинения.

— Ти дори не позволяваш на татко да дойде да ме посети. Интересува те само да си с Чарли и това тъпо място.

Дали пък не трябваше да прояви повече разбиране? Дали не трябваше да я изслуша?

Сега вече беше излишно да се самообвинява. Не можеше да върне времето назад. Просто ще й бъде за урок за в бъдеще. Ще бъде по-търпелива, ще изслушва.

Дано само да има бъдеще.

Беше близо девет часът. Време беше да тръгва за срещата. Огледа се за плик, достатъчно голям, за да побере всички материали. Не откри такъв в чекмеджетата, но се сети, че държеше резервни в килера до вратата. Тъкмо се беше заровила в кутиите и кашоните, когато слухът й улови бръмченето на таймера в тъмната стаичка.

Затвори вратата на килера и почти опипом се отправи към звука. Таймерът, който използваше, за да отмерва времето на проявяване, спря да жужи. Странно. Вероятно го е включила неволно, докато е събирала материалите си.

Минавайки покрай металните вани погледът й попадна върху една от тях, в която лежаха няколко снимки, оставени да се проявят. Тя рядко забравяше проявени снимки.

Бръкна с щипките в разтвора и измъкна съсипаната от химикала хартия, сгъна ги над ваната, за да не накапе пода. Вече се канеше да ги пусне в коша, когато забеляза ясния образ в едно от ъгълчетата.

Бос крак.

Сърцето й бясно заби, когато разпозна изострените върхове на пръстите. Елегантната извивка на стъпалото на танцьорка. Плитката от цветни конци, обгърнала глезена и захваната с покрита с мъниста безопасна игла.

Това бе кракът на Абигейл.

С треперещи пръсти тя разтвори слепналите ъгли, изглади гънките върху работната си маса.

Това бяха четири снимки осем на десет сантиметра, направени със свръхчувствителен фотоапарат, ето защо образът бе зърнист. Като се изключи изражението на лицето, четирите кадъра бяха почти едни и същи. На единия детето бе със затворени очи и устни, стегнати в напрегната концентрация. На следващия погледът й беше като на уплашена сърна, стъписана от силната светлина на светкавицата. Третият кадър бе я уловил с прехапана долна устна, а очите — препълнени със сълзи. Гледаше ужасено на четвъртия, устата й беше разтеглена в беззвучен писък.

Останалата част от тялото й беше някак неестествено изпъната. Ръцете бяха притиснати до тялото, краката — неестествено сковани. Облечена бе с дрехите от вчерашния ден — джинси и фланелка. Червената мушама бе завързана около кръста. Само единият крак бе бос. По маратонката на другия бе полепнала тежка кал, с подобни на косми влакна.

Нора едва потисна надигналото се ридание. Скъпото й дете изглеждаше толкова мръсно и нещастно. По страните й се виждаха тъмни вади, копринената й коса беше сплъстена. Вярно, че не се виждаха никакви видими следи от нараняване. Никакви физически следи от болка — поне на тези снимки. Нора твърде добре познаваше как изглежда Аби, когато е наранена. Очите й ставаха разсеяни, а устните се свиваха по особен начин.

С разтуптяно сърце тя закачи снимките с щипки да съхнат и изтича до централната сграда, за да доведе Чарли. Завари го в кабинета му да преглежда счетоводни документи. Задъхана, тя разказа набързо какво е открила.

— Възможно е наистина да не е Рубен. Който я е отвлякъл, е оставил снимките за доказателство. С дрехите, с които беше вчера е. Ела да ти покажа.

Чарли я последва в студиото.

Вътре някой беше вилнял здравата. Чекмеджетата бяха измъкнати, а съдържанието им лежеше разпиляно наоколо. Бюрото бе покрито с разхвърляни книжа. През открехнатата врата на килера се виждаше, как натрупаните кутии и кашони всеки миг щяха да се сгромолясат. Този, който бе оставил снимките на Абигейл, очевидно бе търсил и нещо друго.

Нора и Чарли бързо се отправиха към тъмната стая. Жената запали лампата и се насочи към мястото, където бе оставила снимките да съхнат.

Чарли вдигна очи към закачените парчета хартия, но след миг се обърна и прегърна Нора. Притисна я до себе си и започна да милва косата й.

— Скъпа моя. Всичко ще се оправи. Опитай се да се вземеш в ръце. Защо не отидеш да поспиш…

— За какво говориш? — Тя се измъкна от прегръдката му и пристъпи към въжетата. Снимките си висяха така, както ги бе оставила, но изображенията на тях бяха изчезнали напълно. Четири обвинително празни парчета хартия.