Джудит Келман
Къщата на хълма (7)

Седма глава

Брендън Галахър не беше ранобудник.

За трети път тази сутрин Куин го будеше и проследяваше как се измъква от пашкула на одеялото си. Но щом обърнеше гръб, той се шмугваше под завивките и заспиваше.

Най-накрая тя сви длани около устните си, все едно държи рупор, и започна:

— А сега на терена излиза Брендън Галахър — Жестокия. Никой не може да спре устрема му напред. Единайсет удара от десет възможни. Изпраща топката далеч зад очертанието на игрището. Води срещу Ейч Арс, Ар Би Айс и Мър-Зе-Ливи. Виждате го да се готви за удар. Публиката вече е на крака! — Куин сниши гласа си и подхвана: — Давай Гала-хър, давай Гала-хър! Ако не станеш в най-скоро време, ще те изритам здравата!

Кичур рижа коса се подаде, последван от чифт подути от съня сини очи, покрито с лунички носле и пакостлива усмивка, озарена от широки като тесли зъби.

— Повтори оная част с ударите и да не забравиш да споменеш за полуделите тълпи, които скачат на крака.

— Няма да има никакви полудели тълпи, докато не станеш, господинчо.

Момчето измъкна бледите си слабосилни ръце и се прозя. Горнището на пижамата му се отвори и разкри снежнобяла кожа, покриваща мършавите, очертали се под нея ребра. Готвеше се да отметне завивките, когато лицето му внезапно се промени.

— Идвам след малко.

— Няма да се катурнеш отново, нали? — попита сестра му. — После, досещайки се какъв е проблемът, тя вдигна палец и се отправи към вратата. — Овесени ядки или?

— Или какво?

— Със или без сухи плодове?

— Без.

— Добре. Ще са готови след пет минути.

— И се разкарай. Как да се приготвя, като не ме оставяш да стана?

Докато затваряше вратата, тя чу как леглото проскърцва и момчето събира подмокрените чаршафи. Сърцето й се сви. За детето всеки мокър чаршаф бе личен провал. Отказваше да спи вън от къщи, отклоняваше всякакви покани с преспиване, пътувания или лагери. Това лято възрастна тяхна леля искаше за рождения му ден да финансира двуседмичен лагер, включващ тренировки по бейзбол. Брен отдавна мечтаеше за такова нещо, но сестра му знаеше, че ще откаже, освен ако някакво чудо не го спасеше от тайното промъкване до пералнята и банята.

Сипа овесените ядки в купа, добави плодов сок и приготви кафе за себе си. Няколко минути по-късно той се появи в кухнята — ризата висеше върху панталоните и се мяташе като кучешки език, а връзките на маратонките се влачеха по пода след него. Косата по слепоочията му беше влажна, но на тила се виждаха доста невчесани фитили. Единствено отгоре се забелязваше следа от един-единствен удар на гребена.

— Изключителна хубост — отбеляза Куин и се опита с пръсти да подреди малко бъркотията на главата му. — Не ми го побира умът как момичетата ще учат в твое присъствие, Брендън Галахър.

— Повдига ми се от тях.

— Колкото и да не ти се вярва, това ще се промени, скъпи. След време ще ти се повръща от жени.

 

 

Остави го с колата пред дома на Марк Данон. На входа на къщата двете хлапета удариха длани за поздрав, след което пъхнаха ръце в джобовете и се отправиха към задния двор, за да си потърсят занимание, докато дойде време за училищния автобус.

Самолетът на специален агент Левитски пристигаше в осем и десет сутринта. В осем без четвърт Куин взимаше десния завой по шосе 103 по пътя за летището на Рътланд. Като се мъчеше да избягва дупките и пропаданията в настилката, тя хвърляше бегъл поглед към скромните сгради наоколо. С една от тях я свързваха спомени, от които тръпки полазваха по гърба й. Беше боядисана в яркосиньо, а отпред се виждаше голяма сателитна чиния. След нея се издигаше детска градина с няколко гранитни статуи. От същата страна бяха и поредицата селскостопански сгради. В една от тях се помещаваше фермата за зайци „Плезънт Вю“, от която тя преди години в миг на умопомрачение бе купила зайче за Брендън.

Крехката малка кожена топка растеше с удивителна скорост и много бързо се превърна в грамаден звяр, който ядеше каквото му попадне, а оставяше след себе си топки, които много приличаха на гюлета от Гражданската война. След първите няколко пъти, в които му се наложи сам да ги почиства, Брендън мъдро предложи да дадат животното в детската зоологическа градина, където то не само ще тича на воля, но и ще се прескача със себеподобните си.

Куин пристигна пред входа на летището десет минути по-рано. Поглеждайки часовника си и разстоянието до граховозеления терминал, прецени, че ще има време да се отбие в гробището. Много от надгробните камъни тук бяха отпреди повече от сто години. С течение на времето бяха изтънели и потъмнели и това придаваше на мястото мрачния вид на отдавна преминал пожар. Кален тесен път сечеше центъра на гробището, който тя познаваше добре, и зави към второто каре на парцел С.

Куин паркира до гранитната пейка в края на двойната редица паметници и стигна до гроба на родителите си. Пръстта бе издута на две места, подобно на две парчета бухнало тесто и покрита с килим къпинова трева. Тя коленичи и изскубна няколко заблудени глухарчета, поникнали между двете хълмчета.

— Хей, здравейте — прошепна тя. — Как е при вас?

Загледана в изпъкналата земя, тя зададе мълчаливия си въпрос: Какво да правя, да разреша ли на Брендън да участва на пробните тренировки? Дали да не подкупя треньора, за да го пусне поне за малко да потренира с отбора? Дали да не го притисна да отиде на лагера, който леля Фриц иска да плати? Какво ще кажете, дали да не позволя на Даниъл да дойде на гости от Бостън?

Откакто се бе преместила в Рътланд, Куин избягваше срещите със старото си гадже. Искрите, които прехвърчаха между тях, бяха изчезнали, но все още съществуваше, макар и минимален риск да се опари отново. В Бостън двамата с Даниъл бяха подозрително щастливи в продължение на близо цяла година. Преди да замине за Върмонт, една нежна връзка от разстояние не й се струваше толкова невъзможна. Но много скоро стана ясно, че Даниъл не може да изтърпи неудобствата на това положение. Усети, че той започва да се дистанцира, преди да е приключил и месец от нейния престой при брат й.

Като се има предвид в колко уязвима позиция бе след гибелта на родителите си и последвалия ужас, тя преживя отдръпването на Даниъл като тежък удар. И тъкмо бе започнала да се съвзема и се научи да го държи далеч от мислите си, той започна да се обажда отново. Ако зависеше само от нея, отдавна да го е зачеркнала от списъка на познатите си, но хлапето бе лудо за него и непрестанно питаше за Даниъл. Дали пък не търсеше отчаяно мъжко присъствие? Нищо не разбираше от родителските проблеми. Майка й обичаше да повтаря, че единственото, което се иска от теб, е да се стараеш и да даваш всичко от себе си. Само че как да стане това, когато най-доброто от теб често пъти хич го няма. Куин обичаше да разчита на съдбата, да рискува. Трудно можеше да си го позволи, когато става дума за едно малко дете, оставено единствено на нейните грижи.

Младата жена обгърна тялото си с ръце, за да се защити от самотата и утринния хлад. Свило се на фона на гладкото, с цвят на стомана небе. Слънцето вече хвърляше ослепителни стрели светлина. Време беше да тръгва. Докосна пръсти до устните си, след това ги доближи до пръстта.

Още докато напускаше гробището, тя забеляза малък самолет да кръжи над летището. След елегантен вираж се насочи към пистата. Куин бързо приближи входа на сградата и паркира джипа си.

„Вали Еър“ правеше по два курса на ден между Олбъни и Рътланд. Пътуването траеше трийсет и пет минути и беше нужно само да имаш смелостта да се качиш в самолета, който удивително приличаше на кутия с аншоа, но с криле. Куин предпочиташе по-големите и по-комфортни машини. Вярваше, че ако на хората им беше дадено да летят, добрият Господ нямаше да ги дари с фобии. Проследи с поглед върволицата от замаяни пасажери, които се изнизваха навън към терминала. Нейният човек слезе последен.

Холанд беше описал Бърни Левитски като висок, около трийсетгодишен мургав мъж. Пропуснал бе да спомене къдравата гъста коса, огромните лешникови очи и очевидното неудобство, което изпитваше от костюма си, който му придаваше вид на дете, което е облякло чужди дрехи.

Тя свали прозореца на колата.

— Господин Левитски? Аз съм Куин Галахър от службата на Джейк Холанд.

Мъжът я изгледа въпросително, смръщи чело и най-накрая приближи джипа. Походката му бе стремителна като на юноша.

— Човекът нямаше възможност да дойде ли?

— Кой човек?

— Който отговаря за пробацията на Елдън Уиър.

— Аз съм този човек. Не искате ли да спрем някъде да пием кафе и да ми обясните какви са плановете ви за престоя тук?

Докато се наместваше на мястото отпред, Левитски завъртя очи.

— Холанд има странно чувство за хумор.

— Какво имате предвид?

— Ами като ви е възложил тази задача.

— Уверявам ви, че в това няма нищо несериозно. Аз съм човекът, който отговаря за Уиър.

— Според мен е голяма глупост да определиш жена да отговаря за човек като Уиър. Началникът ви трябва да е наясно с това.

— Така ли? И защо, ако смея да попитам?

— Защото нашият Професор има странна представа за общуването с жени — обича да ги кълца и реже.

Куин пламна. Омръзнало й беше да се доказва пред арогантни мъже, чиито съмнения на всичкото отгоре са напълно безпочвени.

— Не възнамерявам да му дам такава възможност — тя излезе от локалното шосе на шосе номер 103 и започна да се оглежда за отворено бистро. Гневът й нарастваше. — Това, че съм жена, не означава, че съм глупава, мекушава или уязвима, господин Левитски. Което може и да е изненада за вас. Но аз дори рядко припадам.

— Не ме интересува дали сте желязна жена, или имате пираня в рода си. Докопа ли ви Уиър, ще се държи с вас като с жаба в час по биология. Не влагам нищо лично, но зная, че той го прави от желание да се забавлява. Поне това е неговата представа за забавление. Ето защо е проява на здрав разум да държиш жените настрани от него.

— Вероятно, но по една случайност не съм съгласна с вас. А Джейк Холанд ми възложи случая, защото е убеден, че съм достатъчно подготвена, за да се справя — естествено пропусна да спомене, че в момента нямаше мъже на разположение. Разумните хора не подават оръжието си на врага.

— Звучи ми странно.

— Дадоха ми да разбера, че трябва да ви сътруднича, господин Левитски — лицето на Куин вече пламтеше от гняв. — Не мисля, че това включва да търпя обидните ви забележки.

Мъжът въздъхна тежко.

— Нямах намерение да ви обиждам. Но ми се струва истинска лудост да ви се поставя такава задача. Чакайте. Току-що отминахме отворено кафене, където може да закусим. Върнете назад.

Тя изви глава и ловко върна колата, независимо от скърцането на гумите.

— Шефът ви е направил грешка — безпристрастно констатира Левитски. — Очевидно не си дава сметка с какъв човек си имате работа. Във ваш интерес е да му обясните как стоят нещата. И аз мога да го направя.

Устат надут дърдорко, който си въобразява, че разбира всичко. Куин кипеше. Нямаше да позволи на никого да твърди, че тя е слаба и не може да свърши работата си. На никого повече. Тя тресна вратата на джипа и връхлетя в Сноудрифт кафе. Левитски я следваше по петите като досадно кученце. Настаниха се един срещу друг в едно сепаре и всеки се скри зад менюто си.

Келнерката, върлинеста брюнетка с нокти като на хищна птица, пристигна да вземе поръчката им. Левитски поиска да му донесат овесени ядки и горещ чай. Куин поръча обичайната си поничка с желе и черешова кока-кола.

Потънали в напрегнато мълчание, изчакаха да им донесат храната. Избягвайки погледа на надутия пуяк срещу нея, Куин се зае да разгледа снимките по стените. Видя карта на Върмонт, илюстрираща прочутото производство на сирене „чедър“ в областта. Рисунки на колелета от сирене „чедър“ и части от колела сирене в различни цветове показваха каква част от производството се пада на мекия на вкус вид, на средно острия и много острия вид. Любопитно хрумване.

Щом келнерката донесе поръчката, Куин вдигна очи и се усмихна насила на своя спътник.

— Не става въпрос за състезание, госпожице Галахър.

— Кой казва, че е? — Никога досега не беше срещала земноводно с толкова големи одухотворени очи.

— Вие. Може и да не го изразихте конкретно, но стана съвсем ясно. Ваше право е да доказвате каквото искате. Но поводът и моментът не са подходящи за това.

— Нямам намерение да доказвам каквото и да било. Не ми се налага.

— Тогава защо спорим? — Сви той рамене. — Нещата са очевидни.

— Единственото очевидно нещо засега е заблудата, че всичко ви е ясно.

Той я гледаше така, сякаш внезапно се е качила на сърф.

— Много ви се иска да изглеждате като смелчага, но всъщност се страхувате да не ви проличи колко се боите, наместо да се държите разумно.

— Глупости.

— На всичкото отгоре сте изпълнена с гняв, само че той е обърнат срещу вас самата. Не си позволявате почивка, защото сте убедена, че не я заслужавате. Под бодлите обаче прозира нежна обичлива и чувствителна същност. Обзалагам се, че роните сълзи по време на трогателна реклама.

Първо Уиър, а сега и този кретен. Очевидно сред мъжката част от населението е пламнала епидемия.

— И как стигнахте така бързо до подобни блестящи изводи, господин Левитски?

— Не е лесно — проучвания, наблюдения, логични анализи от различни ъгли. Хората, които искат да ги възприемат като смелчаци, си личат по начина, по който поръчват. Поничка с желе е хранителният еквивалент на самоубийствена мисия. След това изтупвате захарта и оставяте желето в чинията. Гневът ви личи от начина, по който късате хартиената салфетка и стискате зъби. За нежната част…

— По-добре си гледайте овесените ядки. Ако продължавате да бъбрите толкова много, може да се повредите. Не бих казала, че ме интересува, но все пак…

— Винаги ли сте толкова неприятна?

— Само когато някой ме вдъхнови. А вие? Винаги ли сте толкова досаден и надменен?

— Никога. Аз съм един чудесен човек. Истински принц. Какво ви става наистина? Само бях загрижен за вашата безопасност. Нима е престъпление?

— Позволявам си да не го тълкувам по този начин, агент Левитски. Направихте няколко забележки, които не се основават на никакви факти, и то за нещо, което изобщо не е ваша работа. Една тежка задача никога не ме е карала да побягвам в ужас и да искам да се крия. Това важи и този път. Не очаквайте, че ще играя ролята на изплашено пиленце, което е защитено от своята грижовна майка — квачката.

— Вижте, госпожице Галахър — започна с напълно овладян равен тон агентът — нещата няма да тръгнат така. Нека да се обадя в своя офис и да се опитам да ги уговоря да изпълня задачата си по друг канал. Междувременно бихте ли ме оставили някъде, където да си наема квартира. Ще оставя нещата си и ще отида до къщата, където се намира Уиър, за да започна.

Куин се ядоса, защото знаеше, че не може да допусне той да се обади в офиса си, все едно колко й се искаше нещата да се развият точно така, защото Холанд щеше да й откъсне главата.

— Не е наложително — рече тя най-накрая. — Съгласна съм да работя с вас. Двама възрастни трябва да намерят общ език.

— Точно така — тънка усмивка заигра по устните му. — Но за това са нужни двама.

Лицето на Куин се отпусна.

— Имаме един общ интерес и това е Елдън Уиър. Нека се придържаме главно към въпроси, свързани с него.

— Чудесно. Тъкмо затова съм тук. Ако държите да се занимавате с този случай, е добре да знаете колкото се може повече за Уиър. Има редица неща, които липсват в досието му.

Той отпи от чая и сплете пръстите на ръцете си, които отпусна на масата. Лицето му стана сериозно и съсредоточено.

— Още съвсем малък Уиър е бил осиновен от възрастна двойка от Куинс. Агенцията по осиновяването дълго време не давала разрешение, но съпрузите били толкова отчаяни, че направили лична уговорка с агенцията. Платили на някакъв адвокат мошеник сериозна пачка, за да им намери здраво бяло дете. Детето изглеждало съвършено, но много скоро семейство Уиър забелязали, че нещо не е съвсем наред. От съвсем малък бил трудно дете, чиито постъпки били трудно предвидими. С часове мълчал и не мърдал, след което избухвал в неконтролируеми изблици на ярост. По-късно, когато започнал да се среща с деца, бил толкова избухлив, че едно-две от приятелчетата му били откарани с линейка в резултат на сбиване. На няколко пъти подпалвал и къщата на родителите си. Те двамата не искали да се говори за проблемите им с момчето, дори не ги признавали на глас. Смятали, че причината е у тях, че те не са свършили нещо, както трябва. Срамът и чувството за вина ги карали да си мълчат през по-голяма част от времето. Само веднъж майката не издържала и пред една съседка признала в какво затруднение се намират. Тази съседка сподели с мен тези неща.

— Успяхте ли да говорите с госпожа Уиър? — не се сдържа Куин.

— Тя е починала много отдавна. Също и съпругът й. Загинали са в разстояние на няколко месеца, и то при доста странни обстоятелства. Тя умира при падането на вентилатор във ваната, докато се къпела, и токът я убива. А за господин Уиър се предполага, че е заспал в колата си, преди да изгаси мотора, и умира от задушаване. От самото начало двата случая будят подозрение, но следствието не открива нищо положително и най-накрая случаите са приключени.

— Да не искате да кажете, че Уиър е убил родителите си?

Левитски разпери безпомощно длани.

— Полицаите дори не са обмисляли такава възможност, защото момчето е било твърде малко, но честно казано, нищо, което този вампир направи, няма да ме удиви. Все едно на колко години е бил. След това го поема сестрата на майката. Сладкото малко момче е било едва осемгодишно. Няколко седмици поред леля Глория непрестанно намирала умрели малки животни в задния двор. Хвърлила обвиненията върху домашната котка, докато един ден случайно погледнала през кухненския прозорец и забелязала, че племенникът й си играе с уловена от него червеношийка. В продължение на няколко минути поглаждал гръбчето на птичката и нещо й говорел. Тъкмо леля Глория си помислила колко прекрасна гледка са момчето и птичето, когато Уиър отворил уста и отхапал главата на червеношийката.

Куин примижа.

— Каква била нейната реакция?

— Изпаднала в истерия и веднага повикала педиатъра. Човекът й обяснил, че това са краткотрайни възрастови отклонения. Грешна преценка на детето. Посъветвал я да се прави, че не е видяла.

— Мислите, че е могъл да бъде излекуван в този момент? Процесът да бъде спрян, преди да се е развил?

— Възможно е — сбърчи замислено чело агентът — но се съмнявам. Насилието у Уиър има дълбоки корени. Вероятно става дума за съчетание на увредени гени с малтретиране в ранна възраст, кой знае? Никой не е успял да открие биологичните родители или посредника, донесъл бебето в дома на семейство Уиър. Резултатът обаче е садистична жестокост, която се среща изключително рядко сред така наречените човешки създания.

— Имате предвид убийството на детето на Бъкрам.

— Като начало — да. Вестниците не публикуваха всички мрачни детайли, но не съм ги забравил от момента, в който ги събрах. Самият Уиър гледа на всичко това като на странен експеримент. Води дневник и отчети, каквито се е научил да поддържа още от седми клас. Следователите откриха подробни описания на престъплението от момента на замислянето, плана и изпълнението. Особено внимание беше отделил на подробностите, свързани с изтезанието на жертвата: звуците на ужас, точно какви движения е правила, за да се измъкне при отрязването на поредната част от тялото. Описал ги е така, сякаш е късал крайници на уловена муха. Оттам идва и прозвището му Професор Болка. Полицейските доклади от процеса бяха запазени в тайна заради възрастта на момчето, но служителите, които участваха, никога няма да забравят подробностите. Уиър държал Джени Бъкрам заключена в изоставен склад, докато се занимавал с други неща. Междувременно не е отсъствал нито един ден от училище. Прибирал се вкъщи за чашата мляко и бисквитите си. Не закъснявал за вечеря. Истинско чудовище. Трябвали са му шест дни, за да приключи с убийството. Страда от манията, че е някакъв господ. На своя замисъл посветил шест дни, а на седмия си почивал и размишлявал над свършеното.

— Звучи доста мрачно, но не виждам какво общо има това с моята работа.

— А би трябвало, госпожице Галахър. Повтарям ви, че човекът е извънредно явление. Способен на всичко. За него изтезанието е интересно упражнение, игра. Обича да наблюдава реакцията на хората, когато им причинява болка или ги умъртвява.

— Ако за пореден път искате да ми кажете да внимавам, нека ви повторя за кой ли път, че не съм глупачка. Имала съм си работа с немалък брой опасни престъпници и мога да се справя и с Уиър.

— Уиър е различен. Трябва да сте нащрек, това е всичко.

— В смисъл?

— Да слушате особено предпазливо звънчето. Щом го доловите, трябва да сте вън от обсега на този човек.