Джудит Келман
Къщата на хълма (6)

Шеста глава

Детето наистина беше изчезнало.

Нямаше никаква следа от момиченцето из целия комплекс. Нора бе изчерпала целия списък с телефони и познати и — нищо. Никой от приятелите и роднините, с които се свърза, не беше чувал нищо за Абигейл през последните една-две седмици, нито пък имаше представа къде може да е отишла и защо е избягала. Дори Джанин, най-добрата и отдавнашна приятелка на дъщеря й от Манхатън, беше стъписана от новината.

— Нищо не е споделила с мен, госпожо Брил. Честна дума.

— Благодаря ти, Джанин. Нали ще ми позвъниш веднага, ако научиш нещо или ти се обади?

— Бъдете спокойна. Надявам се, да е добре.

Нора така и не успя да се свърже с Реймънд, но той щеше да чуе поне някое от многото съобщения, които му беше оставила. Звъня в апартамента му в Атланта, при родителите му в Чарлстън. Като предприемач, който непрестанно се впускаше в преследване на нови цели и идеи, Рей пътуваше непрестанно и не поддържаше постоянен офис. Разбрали се бяха, ако Нора трябва спешно да се свърже с него по повод на Абигейл, да го търси на определени „делови“ телефони в поне десетина градове в страната. Стори й се, че все една и съща задъхана жена вдига на всичките тези телефони.

Едно не можеше да откаже на Реймънд — беше изцяло погълнат от работата си.

Макар да се съмняваше, че той ще може да й помогне по някакъв начин, Нора си помисли, че е редно да го уведоми за изчезването на дъщеря му. Ако Абигейл се свържеше с него, той непременно щеше да се обади на Нора. Той можеше да я нарани по много начини, но бе убедена, че няма да я остави да страда и да се тревожи излишно, ако знае нещо за детето. И двамата обичаха момиченцето и нищо друго не искаха повече от това да е щастливо и здраво. Сякаш това бе единственият въпрос, по който бяха единодушни.

Докато Нора водеше своите разговори, Чарли се свързваше с всички болници в региона. До този момент не бе постъпило дете с описанието на Аби. Мим вече бе говорила с полицията, откъдето бяха обещали да съобщят веднага на патрулните коли. Дори кралица Виктория се включи, като се зае да се свърже с всички хора от персонала, които не бяха на работа, за да ги разпита дали не са видели или чули нещо, което да им е от полза. Естествено набираше телефоните с обратната страна на молив. Дори изчезването на едно дете не можеше да я накара да поеме риска да повреди маникюра си.

Странно, но тя успя да се свърже с всички, освен с Рубен Хъф. Никой не вдигаше телефона в неговия апартамент. Нора искрено се разтревожи. Откъде знаеше Рубен, че Аби не е в стаята си? Дали не я беше видял да излиза? Възможно бе детето да е споделило с него какви са намеренията му.

Чарли я прегърна и отиде в кабинета си, за да провери документите на Хъф. Може би бе оставил друг телефон за връзка.

За кой ли път Нора извади бележката от джоба на черните си панталони и я препрочете, сякаш се надяваше да открие нова следа в горчивите думи: „Не издържам повече. Мразя това място. Заминавам далеч“. Познатите закръглени букви бяха замазани на много места, сякаш детето дълго се е колебало над всяка дума. Сърцето на Нора отново се сви болезнено. Как можа да пропусне какво става с детето?

— В документите на Рубен открих телефона на неговата хазайка — съобщи Чарли, който току-що се бе върнал от кабинета си. — Някоя си госпожа Болард. Когато й се обадих, никак не беше вдъхновена от идеята да измине в нощта разстоянието до сградата, където живеел Хъф. Обясних й за какво става дума и веднага смени тона. Обеща дори да види и при съседите му, с които често седял до късно на карти. След около половин час ще се обади.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Седяха, опънали крака на извитите дивани в дневната и скоро потънаха в напрегнато мълчание. Чуваше се само шумното тиктакане на високия стенен часовник и пукането на дървените сглобки на сградата и мебелите.

Камбаната на часовника удари пет.

Към шест прочутият главен готвач и служителите за закуската щяха да започнат да пристигат за сутрешната смяна. Всички трябваше да се опитат да изглеждат нормално пред гостите.

Нора не можеше да откъсне очи от вратата. Всеки момент Абигейл щеше да се появи на прага и да сложи край на агонията. Усещаше, че мускулите на лицето започват да я болят от взиране.

— Някой иска ли кафе? — обади се Чарли.

Той отиде в кухнята, за да зареди кафеварката. Мим излезе от стаята, за да провери Папа. След като се прозя и протегна, Виктория се извини, че ще отиде да си вземе душ. Преди няколко часа Хю се бе отегчил и се оттегли в стаята си, за някакви негови си занимания. В кабинета Стефани беше задрямала над тесте с листовки с описание на Аби, които подготвяше за разлепване из града.

Останала сама, Нора се мъчеше да измисли какво може да предприеме. Нищо не смазва човека така, както мъчително чакане. Изправи се и отиде за пореден път до телефона, за да набере номера в жилището на Реймънд в Атланта. Изчака да чуе началото на съобщението, записано на секретаря, след което се отказа и затвори. Върна се в дневната, полегна на едно от канапетата и се зави с едно от плетените на една кука одеяла на Мим. Затвори очи и извика в съзнанието си образи на местата, където Абигейл би могла да бъде. Постепенно пред очите й се оформи зърниста картина. Аби, облечена в трикото си на райета, бе стъпила на гимнастическа греда. Детето играе някакво съчетание под звуците на класическа музика. Следва ефирно превъртане, при което вързаните на опашка копринени коси се развяват. Музиката стихва, после отново набира сили. Напрежението в звуците се предава на публиката и всички насочват погледи към хванатото от прожектора тяло на момиченцето. Гласовете замлъкват в очакване на двойното салто, завършващо с приземяване.

Мигновена пауза и тя отскача. Притиска колене до гърдите си и започва да се върти. Въртеливо движение и… Грешка. Земното притегляне я подхваща, тя се опитва да се измъкне, но напразно. Лети стремително към земята. Внезапно под нея зейва дупка и детето стремително полита в нея. Мракът я обгръща изцяло. Остава единствено леденото метално ехо на нейния писък.

— Спри! Абигейл, спри!

— Нора.

Гласът на Чарли я стресна и извади от унеса. Той се наведе над нея и я обгърна със силните си ръце.

— Кошмар ли сънува?

— Цялата тази история е истински кошмар.

— Не се тревожи, ще я открием. — Той се отпусна на канапето и започна да разтрива стегнатите мускули на врата и гръбначния й стълб. Докосванията на Чарли бяха в състояние да превърнат камъка в памук. Едрите уверени пръсти вливаха в тялото й нежна топлина. Нора завъртя главата си във всички посоки, наслаждавайки се на облекчението.

— Така по-добре ли е?

— Благодаря ти, много по-добре. — Тя се облегна на гърдите му. Притвори клепачи и се унесе, победена от умората.

Преди да потъне в дълбок сън, долови шум от мотора на приближаваща кола. Рано беше за персонала. Дали пък не беше някой, който води Абигейл у дома?

Нора скочи и изтича до прозореца. Кафеникав седан подскачаше по неравния път нагоре по хълма по посока на хотела. Скоро колата зави и спря на мястото за паркиране. Нора затаи дъх. Навън бе все още доста тъмно, за да различи човека зад волана. Стори й се, че мина цяла вечност, докато вратата се отвори и висока жена на средна възраст, с прибрана на тила кестенява коса, стъпи на земята. Тя се загърна по-плътно в палтото си, наведе глава, за да се скрие от поривите на вятъра и се насочи към централния вход. Сърцето на Нора проплака разочаровано.

Никой не придружаваше жената.

Преди посетителката да успее да почука на вратата, Нора вече бе отворила. Непознатата влезе и протегна възлеста ръка.

— Вие ли сте госпожа Брил? Господин Брил? Казвам се Присила Болард. Отидох до Мейфеър Армс, за да потърся Рубен Хъф, както ме помоли съпругът ви. Това, което заварих там, бе толкова ужасно, че реших, че е по-добре да дойда лично, за да ви разкажа.

Гласът на Нора й изневери.

— Рубен… мъртъв ли е? — попита Чарли, който бе застанал зад нея.

— Мъртъв ли? Боже, не! Но едва ли щеше да е жив, ако го бях заварила там. Просто си е отишъл. Това е. Измъкнал се е като крадец през нощта. Остави ме с тримесечен неплатен наем и тлъста телефонна сметка проклетникът.

— Странно — намеси се Чарли. — Работи при нас близо десет години и не е давал никакви признаци за подобно поведение.

— Господи! — възкликна Нора. — Отвлякъл я е. Отвлякъл е Абигейл!

Чарли улови раменете й.

— Спокойно, скъпа. Това със сигурност е нелепо съвпадение. Рубен никога не би…

— Точно затова знаеше, че тя не е в стаята си. Наистина ли не разбираш, Чарли? Трябва да се обадим в полицията! Трябва да го спрем!

— Спокойно! Веднага отивам да позвъня в полицията.

Дъвс Ландинг беше твърде малко селище, за да поддържа свой полицейски участък, ето защо за градчето отговаряше щатската полиция, чието управление се помещаваше в бившата казарма в Уест Братълбъро. Чарли съобщи на дежурния последните новини по случая и получи обещание да изпратят екип, който да вземе показанията на Присила Болард.

След като смъкна палтото си от раменете, жената се огледа и заяви с въздишка:

— Харесвам ориенталската атмосфера тук. И медните съдове, и кристалните украшения. Трябва да струват цяло състояние. На ваше място ще си отварям очите, щом хора като Рубен работят за мен. На него не може да му се има доверие. Това поне е сигурно.

Тя метна палтото си на стойка с цвят на махагон. Беше облечена в домашна роба на цветя и розови кожени чехли.

— Иначе ще се наложи да изпитате същото разочарование като мен. Как ми се иска да извия мършавия му врат — не спираше тя. — Готова съм да го разфасовам като пиле. И имам съвсем основателна причина.

Чарли спря излиянията й за малко с чаша кафе и парче боровинков кейк. Не минаха и пет минути и пред хотела със запалени фарове и вой на сирена спря кола на щатската полиция. Нора познаваше двамата полицаи — Куку и Пипе, чиито истински имена бяха Хърб Мериман и Арманд Десото. Преди по-малко от месец бяха идвали в курортния комплекс, за да говорят с племенника й Хю заради незаконното му влизане с приятели, събрали се на бира в пустеещата къща на хълма. Хю бе от онези деца, за които хората се сещат, когато възникне проблем.

Десото — нисък, набит и пълен, с тънки мустаци над горната устна, още от вратата започна да изстрелва въпросите си за връзката между изчезването на Абигейл и Рубен Хъф. Искаше да научи колкото се може повече за пазача: навици, места, които посещава, белези, по които може да бъде идентифициран.

До съзнанието на Нора не успяваше да стигне цялата огромна информация. Трябваше да се предприемат незабавни стъпки. Всяка минута, която губеха в приказки, вероятно ги отдалечаваше от възможността да настигнат Хъф.

Към шест часа персоналът започна да пристига. Една след друга колите завиваха по страничния път, долитаха гласове, стъпки, прекъсвани от проскърцването на летящата врата пред входа на кухнята.

Чарли въведе Мериман в кухнята, за да разпита новопристигналите служители. Високият близо два метра Мериман трябваше да се навежда, за да не удари плоското си теме в сводовете на вратите. Десото остана в дневната, за да довърши разговора си с Нора и госпожа Болард.

— Не съм и подозирала, че Хъф е такъв мърляч — не спираше да нарежда хазайката. — Квартирата му е истинска кочина. Ще ми трябва близо седмица, за да изчистя и премахна миризмата на мухъл. Може да се наложи да сменя килима, а беше почти нов, когато той се нанесе. Умът ми не го побира как е възможно някой да живее по този начин. Същинско прасе.

Жената продължаваше да се оплаква. Нора виждаше, че униформеният започва да губи търпение. След поредното поглеждане на часовника си, той взе да се разхожда из стаята.

— Честно да си призная, едва не повърнах, когато прекрачих прага. Той сигурно е израснал в хамбар. Не е имало кой да го научи за какво служат сапунът и водата. Все някой трябваше да му го каже.

Десото спря пред прозореца. Присви очи и вдигна ръка, за да накара госпожа Болард да замълчи.

— Хъф имаше кафяв шевролет, нали? — попита той след малко.

— Да, модел „Нова“.

— Като тази ли?

Двете жени изтичаха до него. Колата, която паркираше в момента, беше на Рубен. Миг след това се появи и самият Хъф и отвори багажника. Измъкна чантата си с инструменти, почеса се зад ухото и се отправи към служебния вход.