Джудит Келман
Къщата на хълма (51)

Петдесет и първа глава

Абигейл се прозя със скимтене и позволи на Мим да й подаде още една лъжица от чудодейната й напитка с какао, подсладено със сладко от бяла ружа. Вече няколко дни тя преминаваше от сън в хранене с прелестни ястия, получаване на подаръци и внимание, за каквито не бе и мечтала.

Всички се държаха толкова мило с нея. Стефани й беше купила нови ролери, а Виктория обеща да я заведе на грандиозна обиколка по магазините и дори Хю й даде назаем касетъчния си уокмен и касети с любимите си парчета и изпълнители. Мама и Мим се редуваха до леглото й, докато престана да трепери от страх и не се убеди, че кметът маниак наистина е умрял.

Постепенно се престраши да разкаже на майка си за ужасните му номера. Майка й не направи дори опит да й се скара, нито изрази неодобрение. Тя увери Абигейл, че нищо от разказаното не е нейна вина. Човекът просто бил душевноболен.

Най-хубаво от всичко бе, че баща й беше наоколо. Тя прекара дълги часове само да държи едрата му вдъхваща сигурност ръка. Често се сгушваше на едрата му мускулеста гръд. Имаше чувството, че не го е виждала от цяла вечност. Всеки път, когато влизаше в стаята, й носеше по някакъв подарък: сребърно сърце, гривна от мъниста, украшение за коса. Оставяше ги в розовата й кутия за бижута с балерината, за да може да ги носи, когато е готова за това.

— Как е моята Аби Урагана тази сутрин? — попита той един ден от прага. — По-добре ли е?

Изпълваше почти изцяло рамката на вратата. Държеше обикновено кутийка, завързана с панделка. Абигейл се усмихваше, преливаща от любов.

— Много по-добре.

Мим й намигна.

— Ще ви оставя сами. Ще се видим по-късно, миличка.

Баща й пристъпи, полюшвайки се, и седна на леглото до нея. Налагаше му се да се наведе, за да не чукне главата си в рамката на балдахина над леглото й. Абигейл забеляза, че държи ръката си много по-свободно. Беше решила да не се интересува повече от това каква е истинската история за неговото прострелване. Всички я уверяваха, че е нещастен случай, но когато веднъж Папа се отби, за да види как е, спомена нещо за изстрел. Истината бе, че Папа винаги разкрасяваше истината.

Татко й улови ръката й и остави в нея кутийката, която носеше. Тя я отвори и видя вътре украшение, представляващо мече, прикачено за малка безопасна игла.

— Благодаря ти, много е красиво.

— Също като теб, скъпа. Ще го оставя в кутията ти за бижута. — Той се пресегна и вдигна капака. Балерината изскочи и се завъртя под звуците на „Звезден прах“… „Отново съм при теб“.

Сетне се отпусна отново на леглото до нея. Детето веднага усети, че нещо сериозно ще си говорят.

— Радвам се, че отново си с нас, момиченце. Чудесно е нещата да се върнат в старото си русло. За всички е добре.

Сълзи опариха клепачите й. Тя се обърна настрани, за да ги преглътне.

Знаеше, че този момент ще настъпи.

— Заминаваш ли?

— Щеше ми се да не се налагаше. Но знаеш как стоят нещата. Време е да се връщам на работа. Доста изостанах вече.

— Не може ли да дойда с теб? Няма да ти преча.

Той сви само рамене.

— Знаеш, че с удоволствие бих те взел, скъпа. Но не е възможно. Стар досадник като мен не е добра компания за едно дете. Ходиш на училище, имаш си приятели, семейството ти е тук. Но това лято две седмици ще сме заедно, и то където кажеш. Договорихме ли се?

Тя пое дълбоко въздух.

— Да.

Той я целуна по традиционния си начин — чело, нос, брадичка, дясна буза и накрая лява.

— Ще се видим много скоро — обеща той и излезе от стаята.

Тя чу как хлопва външната врата и след малко линкълнът му потегли.

Абигейл се отпусна и не след дълго заспа. Когато се събуди, майка й седеше на стола до леглото. На перваза на прозореца се бяха появили нови две вази със стръкове от специалния сорт далии на Мим „Слънчевата Абигейл“.

— Добре ли си, слънчице? — попита Нора.

— Нали разбра, че той замина?

— Да, мила. Нямаше как.

Абигейл въздъхна. Колко сложни бяха някои неща в живота. Тъжно й бе, че баща й заминава, но за своя изненада не изпита чак толкова голяма тъга, колкото очакваше.

Ако я беше взел със себе си, щеше да й е безкрайно мъчно за майка й, за Стефани и за Мим. Нямаше да й е приятно да остави госпожа Шифман, и то преди края на учебната година. А пък и съучениците й, макар да не бяха върхът, не бяха толкова лоши. Като си спомни само колко души й се обадиха, колко картички получи и колко деца от класа дойдоха да я посетят. Сред тях беше и онова високо и слабо момиче Ленор, която беше страхотна шегаджийка и много й напомняше на приятелката й Джийни. Може да я покани някой път на вечеря.

— Аби, как си?

Майка й я наблюдаваше с очи пълни с въпроси.

— Всичко ще се оправи, мамо. — Аби бе тъжна естествено, но и далеч по-спокойна. — Наистина си мисля, че ще се оправя.