Джудит Келман
Къщата на хълма (49)

Четиридесет и девета глава

Куин усети, че Нора не я послуша и я следва по петите, но бе насочила цялото си внимание напред. Ако Уиър бе в това мазе за нищо на света не биваше да пропусне да го застреля.

Стреляш, за да го убиеш, Куин. Не бива да изпуснеш отново гадното копеле!

Под нея бе плътна тъмнина. Как й се искаше да чуе какъвто и да е звук, някакъв знак. Покажи се, кучи сине! Направи погрешен ход и той ще ти е последният.

Единственият звук в момента бе туптенето на пулса в собственото й слепоочие. Дали Абигейл Икинс бе там долу? Господи, дано детето да е живо и здраво!

Наближаваше края на стълбите. Насочила пистолета напред, тя стъпи на ледения бетонен под. Изведнъж помещението се обля в жълтеникава светлина и пред стената право пред себе си видя Елдън Уиър. Куин мигновено насочи дулото към него и натисна спусъка. В този миг от стиснатата уста на мъжа се понесе истеричният му маниакален смях.

След секунди мазето отново потъна в мрак и тишина. Куин опипваше пътя си с крак и тръгна напред.

— Мъртъв ли е? — попита Нора.

— Надявам се да е.

Пристъпваха внимателно напред, когато неочаквано някъде от мрака се разнесе тъничко гласче:

— Маме, ти ли си?

— Аби! Господи, благодаря ти! Къде си? Добре ли си?

Куин търсеше трескаво ключ за осветлението, когато чу щастливото хълцане на Нора и Абигейл, които неясно как се бяха открили в тъмнината и вече се бяха вкопчили в здрава прегръдка. Тя размахваше ръце с надеждата да попадне на стена или дори на ключ за осветлението.

— Къде, по дяволите, е проклетият ключ за осветлението? — попита тя почти на себе си.

— Мисля, че трябва да плеснете с ръце — обади се Абигейл.

Куин плесна и стаята се освети като със свещичка. Нора притискаше малкото си момиче. Детето изглеждаше изтощено, но в добра форма, като си имат предвид обстоятелствата. Обърна се към отдалечената стена, подготвяйки се за кървава гледка и мъртво тяло. Единственото, което видя, бе метална кутия и увеличително стъкло, които бяха разбити от попаднал в тях куршум.

— Това е само едно от ненормалните изобретения на кмета Уелакот. Нещо като прожекционен апарат — обясни Абигейл. — Моля ви, нека да си вървим. Не искам да съм тук, когато се върне.

— Няма да се върне, Абигейл — успокои я Куин.

— Точно така, миличка — каза Нора. — Вече си в безопасност. Да си вървим у дома.