Джудит Келман
Къщата на хълма (47)

Четиридесет и седма глава

На около петдесет метра преди къщата Куин изскочи от джипа и заобиколи покрай оградата на имота. Изравни се с фасадата на сградата, прескочи порутената ограда и като сви глава между раменете си, се приближи до стената пред нея. Надяваше се камерите да не я уловят.

На около метър от колчетата спря, връхлетяна от внезапен страх. Само мисълта, че Уиър може да се измъкне и да възпламени експлозива й даде сили да продължи напред.

Рисковано беше да използва вратата. Обективите на двете камери отпред следяха главния вход на къщата. За нула време в централата щяха да разберат, че е там, ако използваше този вход.

Замисли се за другите възможности. По посока на задната страна видя прозорец, който гледаше към трапезарията. Прозорецът беше стандартен. Тя прецени, че точно тук тя е извън обсега на камерите. Когато влезе вътре, стъпките й ще бъдат заглушени от мекия килим. Ако Уиър беше горе или дори в отсрещната част на къщата, тя имаше достатъчно шансове да се промъкне незабелязано и да го изненада.

Едва тогава се сети за кучето.

Проклетото животно беше наистина непредсказуемо. Държеше се като добър пазач и в следващия миг се превръщаше в кротко домашно животно. Куин бе станала свидетел и на двете му страни. Не знаеше кое е за предпочитане.

Значи бе въпрос на късмет. Какво ли не беше късмет?

Тя се промъкна крадешком до страничния прозорец. Надникна вътре. Не видя нищо, освен тъмните очертания на предметите. Всичко бе замряло. Не се мярнаха проблясващите очи на кучето. Никакви предупредителни потраквания със зъби или ръмжене. Поне засега.

Тя побутна рамката на прозореца и долната част се повдигна безшумно. Тя се покатери на перваза и отново се ослуша. Нищо. И въпреки това имаше усещането за злокобно присъствие.

Той все още беше в къщата.

Куин измъкна двайсет и два калибровия пистолет от джоба на якето си. Този път Уиър нямаше да я победи. Стъпи на пода и пое тихо през дневната. Луната се показа иззад купчина облаци. Гъстият мрак забавяше движението й напред. На всяка крачка срещаше измамни сенки и препятствия. Само да не настъпи нещо и да се издаде.

Мина безпрепятствено покрай канапето и посегна да щракне ключа на лампата. Имайки предвид слепотата на Уиър, светлината щеше да е неин съюзник или поне така се надяваше. Когато най-сетне стигна до плоския ключ и го натисна, не се появи никаква светлина. Тя щракна още няколко пъти — нищо.

Уиър трябва да е изключил тока.

Куин гледаше към тъмния коридор и се напрягаше да свикне с мрака. Присви очи с надеждата, че ще открие ъгловатите очертания на мониторната кутия и връзката й с телефона. Веднага след това се намираше стълбището за горния етаж.

Куин стъпи на първото стъпало със затаен дъх. Дано да няма скърцащи дъски. И най-слабият шум ще я издаде. Въоръжена единствено с това дребно пистолетче, тя много разчиташе на елемента изненада. А възможно ли беше това? Мислеше си за предвидливостта на Уиър. Или за претенциите му за ясновидство.

Дали знаеше вече, че тя е в къщата? В състояние ли беше да усети нейното присъствие, както тя усещаше неговото?

Някъде на половината път тя го чу. Приглушено пукащо съскане. Звук без определена форма и съдържание. Можеше да е нещо незначително. Въпреки това предизвика пристъп на ужас.

Устата й пресъхна. Вцепенена, тя чакаше този шум да престане или да прерасне в нещо, което може да определи. Скоро съскането притихна и задъханата игра на думите му сякаш я стисна за гърлото.

— Пътеката свършва тук, полицай. Изминахте я до самия й край. Къде, за бога, беше този човек?

Не можеше да определи откъде идваха думите му? Гласът му бе като порив на вятър в мрака — капризна игра на звук и посока. Време бе да се обяви краят на тази игра.

— Покажи се, Уиър. Веднага. Тук съм, за да те прибера.

— Показал съм се, госпожице Галахър. Изложил съм на показ същността на сърцето и душата си. Разкрих най-съкровените си тайни. И какво получавам за награда? Недоверие? Извъртания?

Неочаквано гласът му дойде откъм гърба й. След това я удари в гърдите сякаш бе обвинителен пръст.

— Ето!

Куин политна назад и едва се задържа да не се претърколи надолу по стълбите. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Гърлото й се сви, като изстискан лимон.

— Сложи ръце на тила и излез бавно напред, Уиър. Веднага! — Подразни се от собствения си писклив глас.

— Така ли? Ще трябва ли да отида в ъгъла, мамичко? Лошо момче ли бях? — дрезгавите слова долитаха встрани от стълбите. Почти гъделичкаха ухото й. — Ще ме напляскаш ли? Нямам нищо против.

Стига вече.

Куин нямаше намерение да търпи повече. И да стои като уловена от паяжина муха. При мисълта какво бе направило досега това чудовище и какво можеше да измисли още тя чувстваше, че трябва час по-скоро да прекрати тази игра. Твърдо бе решила да спечели този рунд. Само че в къщата имаше още десетки места, където той можеше да бъде. А тя трябваше да го открие.

Продължи нагоре по стълбите, останала глуха за дразненията и забележките му.

— Не се забърквай, полицай. Стой далеч. Знаеш, че на мен не може да ми се има доверие.

Вече на горната площадка, тя огледа празния коридор на втория етаж. Вратата към спалнята на Уиър зееше широко отворена. След нея бе притворената врата на свободната стая. В дъното на коридора видя плътно затворена врата. От обиска преди няколко дни си спомни, че там беше килерът за спално бельо. Най-накрая идваше банята — също затворена. За част от секундата взе решение и се вмъкна в спалнята, където бързо се огледа.

Нямаше никой.

Притисната до стената, тя изчака пулсът й да се успокои. Пое няколко пъти дълбоко въздух. Трябваше да обмисли внимателно как да улови Уиър и да го пъхне зад решетките.

От деня на претърсването бе запомнила приблизителния план на къщата. Да можеше само да знае откъде да започне търсенето, как й се искаше да го бие в собствената му проклета игра.

Постепенно нещата се оформиха в главата й. „Уолдорф“ се отопляваше със собствена отоплителна инсталация. Същата каквато имаше и Куин в дома си. Със затворени очи тя си представи схемата и приспособленията за отопление. Гравирани метални решетки, разположени из цялата къща ниско по стените. От тях излизаше топлият въздух, който се загряваше в мазето и след това минаваше по система от тръби.

Понякога, когато бе в малкия си кабинет у дома, тя чуваше забавния монолог на Берн, който си говореше сам в леглото. Думите на момчето отекваха в тръбите подобно на удар на чук върху камък. Същото се бе случило и в нощта, когато Левитски отиде с Берн да го сложи да спи. Тогава тя чу целия им разговор.

Може би това бе и голямата тайна, която се криеше в способността на Уиър да огласява къщата със своя глас.

Куин се наведе и затърси с ръка решетката за отопление ниско по стената. Когато я откри, допря устни до металните пръчки и издаде гъргорещ гърлен звук.

Само след миг бе възнаградена. Откъм кухнята долетя гневният лай на кучето. Ето значи къде бил Уиър. Косматото животно бе наистина непредсказуемо в поведението си към останалите, но не се отделяше от любимия си господар.

Куин се измъкна от спалнята и пое по коридора. Бе спуснала крак да стъпи на първото стъпало, когато до слуха й стигна припряно тропане на външната врата. Някой искаше да му отворят. Изчака миг-два и отново потропа.

Никаква реакция от кучето. Куин се парализира от обзелата я нерешителност. Кой можеше да е? Дали не беше някой от съмишлениците на Професора? Дали нямаше да й е от помощ?

Външната врата се отвори и тя чу предпазливи стъпки долу. Разнесе се тих женски глас.

— Хей? Чуйте, много съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, живея долу в курортния комплекс. Много е важно да поговоря с вас. Става дума за дъщеря ми.

Майката на изчезналото дете. Гърлото на Куин се сви. Вървете си госпожо. Махайте се, по дяволите!

Стъпките на жената продължаваха към центъра на преддверието. Куин надникна от горния етаж и различи тъничкия силует на жената. Ами ако решеше да отиде към кухнята?

Куин прехапа устни, за да спре надигналия се в гърлото й предупредителен вик. Жената спря нерешително. На полицайката страшно й се искаше да й внуши да не тръгва в онази посока. Върнете се! Бягайте! След миг колебание майката на детето се насочи към стълбите и отново извика, този път по-силно:

— Има ли някой тук? Моля ви, отговорете ми. Трябва да поговоря с вас.

Куин се спусна бързо надолу по стълбите и обгръщайки врата на жената притисна длан до устата й. Тялото й се вцепени.

— Нито звук — изсъска Куин в ухото й. — Елата с мен. Бързо.

Повлече изплашената майка нагоре и я въведе в стаята за гости. Жената се опита да се измъкне от хватката, но Куин не можеше да рискува и продължаваше да я притиска. Поне засега.

— Изслушайте ме — тихо започна тя. — Долу има един изключително опасен мъж. Трябва да сте много тиха. Животът ви зависи от това. Разбрахте ли ме?

Лунен лъч проби облаците. В оскъдната светлина Куин видя изражението на жената. Всеки миг очите й щяха да изскочат. Въпреки всичко непознатата кимна, доколкото хватката на Куин й позволяваше.

— Няма да шумите, нали? Обещавате ли?

Жената кимна отново.

— Добре — Куин отпусна хватката си. — Казвам се Куин Галахър и съм пробационен служител. Един от моите клиенти от няколко дни се намира под домашен арест в тази къща. Казва се Елдън Уиър.

Това сякаш изчерпа всичко. Жената зяпна и ръката й полетя към устните, за да потисне изненадано възклицание.

— Господи — прошепна тя — да не искате да кажете, че Елдън Уиър е отвлякъл моето малко момиче?

— Не зная — отговори Куин. — Но ако е така, няма да допусна да й стори нещо. Знам, че дъщеря ви не е тук. А аз ще направя каквото е по силите ми той да не напусне къщата.

Нора кимна в знак, че е разбрала.

— Моля ви, не позволявайте да нарани Аби. Моля ви.

— Бъдете спокойна — Куин долови някакъв необичаен шум. — Ш-ш-ш-т. Стори ми се, че чух нещо.

Двете замълчаха. Не мина много и през решетката за отоплението до тях достигна нечий разговор.

— Какво по дяволите правиш тук? Махай се, преди да си развалил всичко. Как може да си такъв глупак?

— Не се увличай, Уиър. Нали не си забравил, че си на моя територия.

Два гласа ли бяха наистина? Възможно бе Уиър да прави някой от неговите номера.

— Онази жена, дето си вре носа непрестанно, е тук горе, Уелакот. Върви си и ме остави да се справя с нея.

Уелакот? Възможно ли бе той да е човекът, който помага на Уиър? Дали тъкмо той не бе загадъчният господин Милтън на Дъд Чеймбърс? Той определено покриваше описанието на Дъд: богат, с много връзки на различни места, с елегантни дрехи.

— Трябва да говорим, Уиър. Има неща, които трябва да уредим помежду си — наистина бе гласът на кмета или дяволски добра имитация.

— Добре. Но първо да приключим с нещата тук. Ще се погрижа за нея и ще се видим в комплекса.

Настъпи напрегната тишина. Куин бе затаила дъх. Най-сетне кметът се обади отново.

— Добре, Уиър. Давам ти двайсет минути.

— Ще бъда там. Детето готово ли е?

— Разбира се. Подготвил съм я и направих основния преглед. Ще видиш, когато дойдеш там. Не закъснявай.

— Няма. Чакай… Вземи гривната. Хвърли я в гората, докато отиваш натам. Така ще отвлечем полицаите от следите ми.

Куин чу как някаква врата се хлопва и звукът от нечии стъпки заглъхва. Последва пърпоренето на запалване на кола. Куин погледна майката на момиченцето. Лицето на жената се бе опънало от страх и отчаяние. А тя не знаеше и половината от истината.

Полицайката си спомни думите на Дъд Чеймбърс за експлозива, закачен за гривната. Ако Уиър бе успял да разкачи устройството и го е дал на Уелакот, всеки момент кметът щеше да хвръкне във въздуха. Нищо не можеше да се направи.

Тя зачака напрегнато. Силен блясък и разтърсващ гръм. За миг цялата къща бе осветена, но много скоро мракът отново се възцари. Куин не изпита никакво съжаление. Джъстин Уелакот, кмет на Дъвс Ландинг и покровител на един луд — просто светът се отърва от него.

— Какво беше това? — попита Нора.

— Нищо, което заслужава внимание. Скрийте се зад този скрин и останете там. Ще се опитам да излъжа Уиър да излезе.

— Не мога ли да помогна?

— Да. Ако знаете някакви молитви, прочетете ги.

Куин изчака майката на детето да се настани на безопасно място зад скрина. Отиде до стената и нарочно блъсна една лампа. Тя падна със задоволителен според нея трясък. Приклекна до решетката, сви длани около устните си и с дрезгав глас произнесе:

— По дяволите, надявам се да не е чул това.

Застана до вратата и зачака с разтуптяно сърце. В началото не чуваше нищо, освен задъханото дишане на Нора. Въздухът наоколо трептеше от напрежение. Куин имаше усещането, че може да го докосне.

Най-накрая нечии стъпки точно под тях нарушиха мъртвата тишина. Насочваха се към стълбището. Гласът на Уиър прогърмя през тръбите за отоплението.

— Помирисвам страха ти, госпожице Галахър. Миришеш на ужас.

Тя вдигна ръка, за да даде знак на майката на детето. Няма нищо. Оставете на мен, ще се справя.

Щеше ли да успее?

Стегна се цялата. Той вече беше по стълбите и се движеше нагоре със смразяваща решителност. Слухът й беше напрегнат до крайност. Нервите — също.

Той се спря на най-горната площадка. После се насочи по коридора. Чу го да отминава вратата на спалнята. Приближаваше до стаята, в която бяха те. Оставаха му само няколко стъпки.

Още една-две.

Тя вдигна пистолета и се прицели във вратата. Ръката й потрепваше.

Не стреляй, докато не е достатъчно близо, Куин. Не можеш да си позволиш да пропуснеш. Изчака вратата да се отвори. Мускулите й бяха стегнати. Хайде, проклет кучи син. Да свършваме!

Вратата се отвори рязко. Куин стреля. Три бързи изстрела, след това още и още, докато пълнителят се изпразни и спусъкът прищрака напразно.

Облаците за пореден път бяха погълнали Луната. Тя присви очи в стремежа си да различи някакъв силует. Никакво движение. Добър знак.

Куин се измъкна от прикритието си. Даде знак на жената зад скрина да не мърда оттам и бавно пристъпи към отворената врата. Къде, по дяволите, беше тялото му?

На пода нямаше нищо. Тя протегна крак и опипа пода пред себе си, но нищо не откри. Може да се е измъкнал по коридора.

Прекрачи прага и надникна. Огледа се, отново нищо.

Усети, че жената бе зад нея.

— Връщай се обратно — изсъска Куин. — Нямам представа къде се е дянал.

С котешка стъпка Куин измина коридора, проверявайки всяко помещение. Нито следа от Уиър. Значи беше долу.

Тя се улови за парапета и тръгна надолу. Нямаше никого в преддверието. Огледа дневната, но и там нищо не помръдваше. Какво ставаше, за бога?

Неочаквано успоредно с усиленото туптене на сърцето си, тя чу глух ритмичен звук. Идваше от кухнята.

Куин презареди оръжието. Стискаше го пред себе си, докато бавно напредваше през потъналата в мрак дневна. Дали Уиър беше въоръжен? Само трябваше да влезе и да провери. Как е възможно да не го уцели при толкова много изстрели горе? Сякаш се беше изпарил.

Пред вратата на кухнята спря и се заслуша. Туптенето беше ритмично и дълбоко. Ако той в момента крачеше напред-назад, тя щеше да го хване неподготвен.

С присвити колене и готова за стрелба, тя връхлетя в помещението. В мига, когато щеше да натисне спусъка, видя, че тупкащият звяр вътре не беше Уиър.

Кучето се приближи бодро до нея и отри муцуна в крака й. Усети, че нещо, което стърчеше от муцуната на животното одраска крака й.

Къде по дяволите се беше дянал Професора? Дали беше в мазето? Или може би на тавана? Свит в някой тъмен ъгъл на къщата? Дали това, което кучето държеше не беше някоя от следите, които онзи извратен тип бе оставил?

Тя се наведе и дръпна предмета от острите зъби. Оказа се нещо квадратно, гланцирано от едната страна. На пипане приличаше на картичка.

Прекоси кухнята и приближи печката. Завъртя копчето на газта. На неравната светлина огледа това, което бе измъкнала от устата на звяра.

С изумление видя снимка на Уиър, който й махаше за сбогом от задната врата на „Уолдорф“.