Джудит Келман
Къщата на хълма (46)

Четиридесет и шеста глава

Нора упорито се бореше с действието на успокоителните. Смело крачеше през затревената площ на комплекса. Тя успя да мине през паркинга без никой да я види, прекоси пътя и с бързи стъпки се насочи към покрития дъсчен мост. Едва сега забеляза дългата редица коли, които напускаха „Уолдорф“. Три от тях останаха на територията на къщата, пет-шест униформени мъже на моравата отпред разговаряха.

Под прикритието на разклатения дървен мост тя можа да разгледа лицата им, но не чуваше какво си говорят. Мъжете очевидно бяха загрижени.

Искаше й се да отиде при тях и да ги попита какво става, но опитът от предишните й посещения тук я спря. Последното нещо, което искаше, сега бе да я върнат принудително и без много приказки отново в хотела.

Трябваше да поговори с този нов наемател, все едно дали бе престъпник, или не. На всяка цена трябваше да узнае видял ли е нещо, което да има връзка с изчезването на Аби. Предупрежденията на униформените мъже не я стреснаха и тя не се боеше да приближи отново къщата. Откакто детето го нямаше, тя изпитваше единствено силната болка на отчаянието.

Притичваше приведена от храст на храст встрани от пътя. Напрягаше се да чуе, но единственото, което успяваше да долови бяха откъслечни думи и реплики. Говореха за някакъв професор. Нито дума за Абигейл. Освен суетенето около сградата, да не е свързано с изчезването на детето. Неприятно съвпадение.

Нора реши да стои вън от полезрението им, докато и последният полицай не си замине оттук. След това ще отиде и ще се срещне със загадъчния съсед. Все едно кой е той, ако знаеше нещо за Абигейл, тя трябваше да го знае.

Кордонът от полицаи обаче сякаш нямаше намерение да се оттегля. Нора се промъкна покрай тъмната страна на живия плет и приклекна зад рехава редица лигуструм. Краката й започваха да треперят от умора. За да успокои тремора, тя се отпусна и седна на мократа земя. След първоначалния студ тя се почувства по-добре. Поуспокоена.

Потисна разпускаща прозявка. Тези мъже тук все някога щяха да си тръгнат. Мотаеха се унесени в обсъждане на мачовете на Ред сокс, на състоянието на бюджета на щата, интересуваха се от някоя си Сали Ан, която имала вид на надуваема кукла.

Очите на Нора пареха, а кръвта туптеше в слепоочието й.

Май е време да се опитам да се вмъкна вътре.

Радиотелефонът на една от патрулните коли запука и най-близкостоящият полицай приближи, за да чуе съобщението.

— Обади се шефът — обърна се той към колегите си. — Напускаме.

Униформените мъже се отправиха към портата на двора. Не бързаха и спираха от време на време, за да си довършат разговора.

Краката на Нора потръпваха от изтощение. Клепачите й тежаха, сякаш бяха от олово. Реши да ги остави за малко да се спуснат с надеждата, че после ще се почувства по-свежа.

Когато отвори очи, усети, че е скована и някак объркана. Патрулните коли ги нямаше.

Ядоса се, че е позволила на съня да я победи. Опита се да определи колко е часът. Препускащите по небосклона облаци, ту скриваха, ту откриваха Луната. Късният час изобщо не я тревожеше, щеше да отиде при новия съсед. Нора се изправи и тръгна към къщата.