Джудит Келман
Къщата на хълма (43)

Четиридесет и трета глава

Тълпа разгневени униформени и цивилни полицаи пресрещнаха Куин и Левитски в предния двор на „Уолдорф“. На връщане от безумното си преследване двамата се договориха да възприемат директна проста отбрана. Решиха да кажат, че тъй като имали основания да се съмняват, че е възникнал проблем в охранителната система, предположили, че Смахнатия Ели е направил опит за бягство. Не получили помощ от официалните власти и пристигнали от Рътланд, за да огледат. С оглед на късния вечерен час носенето на оръжие им се сторило разумна предпазна мярка. Край на историята.

В интерес на истината — край и на самите тях.

Джъстин Уелакот естествено бе там, за да се наслади на конфузното им положение. Също и дебелакът Ралф Норман. Едрият полицай стоеше и кимаше в почти религиозно благоговение пред думите на своя началник, който безцеремонно нареждаше на Куин и агент Левитски да стоят далеч от Уиър, докато поведението им не бъде разгледано на по-високо ниво.

— Сигурен съм, че знаете, госпожице Галахър, че е абсолютно забранено пробационният служител да носи оръжие в близост до човек в режим на пробация. Нарушението ви е изключително сериозно. — Шефът на полицаите бе як тип, с вид на бивш тюлен, с ниско подстригана коса, който очевидно никак не си поплюваше.

— Господин Левитски не е пробационен служител, сър. Оръжието е негово.

— Много добре знам, че е служител на ФБР — изсъска началник Фесто. — Също така добре зная, че тук е неофициално. В нарушение сте на разпоредбите, съдържащи се в договора между местните институции за охрана на нарушителите на закона и правителството на САЩ. Убеден съм, че началниците ви ще се съгласят с мен.

— Изключително възмутен съм, че се противопоставяте на всички изразени от нас изисквания — изсъска Уелакот. — Полицай Фесто ме увери, че ако някой от вас бъде забелязан в близост до тази сграда отново, ще бъдете арестувани незабавно. Предпочитам да напуснете рамките на града ми и да стоите настрани от случая.

— Чудесно — спокойно заяви Левитски. — Сега, когато началник Фесто е готов да остави охрана около къщата, ние не възразяваме да се оттеглим.

— От къде на къде? Ти не възнамеряваш да правиш подобно нещо, нали Том?

Шефът на полицаите се изкашля.

— Всъщност той е прав. Трябва да ми влезете в положението, господин кмет. Рискът може да е минимален, но представете си как ще изглеждам, как ще изглеждаме всички ние, ако Уиър направи някакъв опит или успее да се измъкне.

— Не мога да се съглася, Том — Уелакот кипеше. — Ще разпуснеш частите си. Гарантирам ви, че Уиър няма да отиде никъде.

Фесто обаче беше непреклонен.

— Съжалявам, господин Уелакот, но нося отговорности, които са ясно дефинирани в този случай. — Той се разпореди три отделения да се разпръснат наоколо и да наблюдават къщата до второ нареждане. — Сержант Матюс, отговаряш за всичко тук. Ако настъпят някакви промени, ще докладваш лично и единствено на мен. Всички останали са свободни. Хайде, размърдайте се.

Левитски чакаше в джипа. Куин обаче нещо се бавеше. Бе забелязала в тълпата полицаи един, който живееше в Рътланд. Даде знак на Левитски да я изчака и отиде да поговори с човека. Не след дълго се върна с него.

— Това е Хал Тернчър, Левитски. Живее недалеч от твоя хотел и с радост ще те остави по пътя в хотела. Имам да свърша още нещо, преди да се прибера у дома. Трябва да се отбия у свекървата на сестрата на моя приятелка. Отдавна го отлагам.

— Какво става?

— Нали ти казах?

— Стига Галахър. Не ми играй номера. Заедно сме в тази работа.

— Става въпрос за лично посещение. Тръгвайте.

Левитски се двоумеше, но най-накрая взе куфарчето си и напусна колата.

— Обещай ми да се обадиш, ако имаш проблеми. Дори да е нещо дребно.

— Иди да си починеш, Левитски.

— Нали имаш номера ми?

— Разбира се. Тръгвайте.

Дълга редица полицейски коли придружи джипа на Куин до границата на Дъвс Ландинг. След което една по една започнаха да се разпръскват в различни посоки. Колата, в която беше Левитски, беше сред последните, които се отклониха от основния път. Когато фаровете на всички полицейски автомобили се загубиха от погледа й, Куин зави и пое по посока на Уилмингтън.

Напрежението й се отрази на скоростта, с която се понесе по пътя. Кракът й бе натиснал педала на газта докрай. Ако посещението, което бе замислила, минеше по нейните предвиждания, тя определено нямаше да е сред тези, които щяха да съжаляват.

В стаята му беше тъмно. Тя паркира колата и се изкачи по външните стълби и почука на вратата на Дъд Чеймбърс. Вътре бе съвършено тихо. Тя почака и задумка отново. Извика името на Дъд, но не получи никакъв отговор.

Тя се отдръпна назад и се засили, за да успее да откъсне поправената верига след последното й посещение. Нейният приятел обичаше да поправя всичко друго, освен себе си. Тя намери опипом ключа за лампата и крушката освети жалката гледка.

Дъд се бе проснал на пода.

Дъхът й секна. Дали не беше му се случило нещо? Не, слава богу. Гърдите му се повдигаха. Куин го смушка в ребрата с върха на обувката си. Наведе се и здравата го раздруса. В отговор чу грухтене.

Опита се да го вдигне, но той се гънеше като чувал със ситни камъчета. Тя отстъпи и изпробва техника, която й се струваше надеждна.

— Хей, Дъд Чеймбърс. Драго ми е да те видя. Да ти купя питие, приятелю?

Дъд се надигна на колене и опря ръце в пода, облизвайки се.

— Разбира се. Само да е двойно, все едно какво.

От тази поза Куин успя да го помести от пода и да го закрепи в подобие на изправено положение на един стол с облегалка. Фланелката му бе подгизнала от пот, а косата му висеше на мазни кичури. Гърбът му бе превит, а очите — хлътнали в ями на отчаяние.

— Какво става бе, Чеймбърс? Виж се на какво си заприличал.

Той присви очи.

— Госпожице Галахър? Вие ли сте? Мила дама като вас не бива да идва в подобна бърлога.

— Стига, Дъдли. Кажи ми какво става. Защо се разстрои така, като разбра, че Елдън Уиър е в онази къща?

Той вдигна пръста на едната си ръка.

— Барман, дай на моята приятелка, каквото иска. Аз плащам.

— Влез в час, Дъдли. Имаш ли нещо да ми кажеш?

Напразно. Очите на Чеймбърс се въртяха неориентирано.

— Добре, Дъд. Разбирам, че имаш нужда от процедура за събуждане.

Извади три ванички с лед от хладилната кутия до умивалника. Улови с два пръста яката на фланелката му и изсипа първата във врата му. Дръпна колана на панталоните му и изсипа там втората. Третата долепи поред до врата, китките, глезените и накрая до голите му стъпала.

Дъд се дърпаше, но целта бе постигната.

— Ох! Студено е. Замръзвам! — Очевидно идваше на себе си. Изправи се на стола и сякаш едва сега осъзна кой е досадникът пред него.

— Госпойце Галахър? Вие ли сте?

— Да. А сега ми разкажи всичко. Какво общо имаш с Уиър?

— Божичко, как можех да знам. Много съжалявам, наистина. Повярвайте ми.

— Какво не си знаел?

Той си пое въздух на пресекулки и избърса очи с опакото на ръката си.

— Каза, че иска да ми помогне. Реших, че е от някоя благотворителна група. Честна дума.

— Най-добре почни от началото.

Чеймбърс подсмръкна.

— Така-а-а. Онзи тип ме посети в „Рътланд“, след като се явих пред комисията за условно освобождаване. Имаше вид на истински тузар. Изтупан беше в баровски костюм, тежки ланци — ясно беше, че е богат. Обясни ми, че имал бизнес в северните райони на щата. В свободното си време работел на доброволни начала с бивши затворници. Приятно му било да помага на хора като мен да си стъпят на краката. Но държал да остане анонимен, за да не се вдига шум около името му.

За да има право на условно освобождаване, Дъд се нуждаеше от осигурена работа и приемливи условия на живот. С помощта на този човек в сянка, Чеймбърс можеше да прескочи обичайните процедури и да ускори излизането си от затвора.

Спонсорът на Дъд бе намерил и обзавел апартамента над гаража и бе задействал процедурата по наемането на Дъд във фотолабораторията. Човекът бе направил така, че Дъд да получава и извънредни поръчки, за да припечели допълнителни пари в свободното си време. Точно такава поръчка работеше той, когато Куин бе пристигнала с молбата да направи копия на касетите от охранителните камери.

— Поправил съм му поне дузина радиоапарати — продължаваше Дъд. — Спонсорът твърдеше, че му трябвали за членовете на неговия клуб — група любители фокусници. Поиска да ги настроя на една и съща честота, така че да работят като радиотелефони. Когато не осъществяваш връзка с останалите, работят като обикновени радиоапарати, а всъщност не са. Само един от клуба действа като диджей. Не виждах нищо лошо в това, госпойце Галахър. Честно.

— И един от тези радиопредаватели остави в „Уолдорф“?

Мрачно кимване.

— Господин Милтън поръча да го оставя в камиона, който доставяше мебелите там. Някакъв негов приятел от клуба се местел в къщата. Трябваше да поръчам част от предавателя, който пристигна по-късно, и моят човек поръча да го пусна пред входа в смачкана хартия. Попитах защо е тази тайнственост, а той рече, че онзи бил някакъв чешит и не обичал да се среща с непознати.

— Интересен начин да опишеш Уиър — подхвърли Куин.

— Нямах и най-малка представа, че Елдън Уиър живее в къщата, госпойце Галахър. За първи път се усъмних, когато ми донесохте онези записи, за да ги копирам. Като разбрах, че Пробационната служба е инсталирала наблюдение в онази съборетина, ми стана ясно, че човекът вътре няма да е някой от нормалните членове на клуба на мистър Милтън. Поразпитах и научих, че Уиър е под домашен арест в „Уолдорф“. Елдън Уиър, Господи! А като ми казахте, че някакво момиченце е изчезнало, веднага си помислих, че това е негова работа. Чак тогава ми светна, че може и мен да са ме замесили. Как може да съм такъв тъпанар, госпойце Галахър? Какво ми има, направо не разбирам?

Чеймбърс успя да изцеди две доста едри сълзи. Куин се трогна и замалко да започне да го утешава, но друг внезапен порив да го стисне за гушата, попречи на първоначалното съжаление.

— Кой е този господин Милтън?

— Нали ви казах? Някакъв бизнесмен, който помага на бивши затворници. Нищо повече не знам.

Куин го притисна за повече подробности, но Дъд не успя да й каже нищо съществено. Имал някаква фирма на север и се появявал, когато си поиска.

— Не знаеш ли телефонен номер? — настояваше тя. — Или марката на колата му?

Чеймбърс беше като черна дупка. Куин пое дълбоко въздух и опита да приложи спокойната логика на Левитски.

— Добре, да опитаме по друг начин. Можеш ли да ми сглобиш същия апарат? — Ако членовете на клуба общуваха по този начин, тя искаше да се включи в разговорите им.

— Съжалявам — подсмръкна Дъд. — Дадох им всичките.

— За колко време можеш да ми направиш нов?

— Първо трябва да поръчам части. Ще отнеме няколко дни. Особено за онази джаджа за предавателя.

Куин стискаше зъби, стискаше юмруци, с две думи, всичко, което може, за да не избухне.

— Какви са тези части, Дъд? Не може ли да ги вземем от телевизор, или тостер или от нещо изобщо?

— Съжалявам. Много са специални. Срещат се само в апаратурата на корабите и в полицията. Тук в околността никой не ги продава.

Куин не знаеше дали да целуне вонящия си клиент или да го срита в задника.

— В моята кола долу на улицата имам такова нещо.

— Сериозно? Няма проблем тогава. Мога за нула време да го настроя на вълните на клуба. Само да си взема инструментите.

Понечи да стане, но краката му се подгънаха. Подпря се на Куин и успя да се надигне от стола. Спря за секунда и се отърси от недоразтопените кубчета лед. Те едно по едно се изсипаха на земята и образуваха доста конфузна следа по пода. Когато стигнаха стълбите, тя го пусна сам, като при всяка стъпка изтръпваше, че може да се залюлее и да падне надолу. Вече на твърда почва, го поведе към колата си.

Дъд се строполи на предната седалка и започна да рови в радиото й. Куин бе твърде скептично настроена по отношение на резултата, като се има предвид състоянието му. За нейна изненада не минаха и няколко минути и той надникна ухилен през прозореца.

— Готово, госпойце Галахър. Ако искате да се включите в клуба, трябва да завъртите до края на полицейския обхват и след това още две разделения. Проста работа.

Куин зае мястото на Дъд и изпълни инструкциите ум. Когато се включи в честотата на клуба, звучеше песента на Каръл Кинг „Твърде късно е“. Искрено се надяваше, че това не е пророческо съвпадение.

— Членовете предават от време на време — уточни Дъд. — Особено през нощта. Няма система. Но не трябва да се тревожите повече за Елдън Уиър. Направих така, че да не може да се измъкне от къщата и да нарани когото и да било. Може да сте сигурна в това.

Куин изтръпна при вида на ухилената му физиономия.

— Какво си направил, Дъдли?

— Каквото трябваше. Не бива да се рискува с типове като този. Особено когато животът на едно момиченце е поставен на карта.

— Кажи ми с две думи какво направи.

— Докато Уиър е в къщата, няма да имате проблеми. Направо го забравете.

Тя изскочи от колата и грабна мократа яка на фланелката му и здраво я усука около пръстите си.

— Говори Чеймбърс!

Човекът се опита, но не му беше възможно. Куин отпусна малко хватката си.

— Хайде говори.

Мъжът се изкашля и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре де. Имах малко пластичен експлозив вкъщи, остана ми от една работа за разбиване на скали, която вършехме с един приятел. Когато разбрах, че Уиър е в къщата, нали поисках да ме върнете обратно тук? Исках да си го взема. Поставих го под гривната и го нагласих така, че опита ли се да свали електронното приспособление, то ще избухне. Така че нашият приятел ще е история.

Куин не вярваше на ушите си. Чувстваше, че е готова да го убие.

— Махай се от очите ми. Трябва да отида при Уиър.

Избута Дъдли и го остави да плюе изумено на земята. Натисна газта и се понесе към Дъвс Ландинг. Представи си как Уиър се опитва да се измъкне от „Уолдорф“ и избухва като огнена топка.

Може и да е подходящ край за това чудовище. Но ако Уиър загинеше по този начин, тя до края на живота си щеше да изкупва неговата смърт.