Джудит Келман
Къщата на хълма (42)

Четиридесет и втора глава

Нора ту влизаше в реалния свят, ту го напускаше, също като радиоапарат с повредено захранване. Сън и реалност се смесваха в размътеното й съзнание. Пристъпи на объркване се редуваха с кратки епизоди на дразнещо безразличие.

Преди лекарството да я срази по този начин, те двамата с Чарли бяха успели да проведат набелязаните от нея телефонни разговори. Но единственото, което постигна, бе, че разбра колко дълбока и непреодолима тъга е изпитвало детето й. Така и не стигнаха до една конкретна причина, довела до бягството на Абигейл. Сякаш Аби бе потърсила спасение от неопределена, но непоносима за малкото й сърце меланхолия.

Всеки, с когото Нора успя да размени по няколко думи, използваше едни и същи думи: потисната, сразена, променена. На Нора се налагаше да помисли и за най-лошото. Дали пък изчезването на Аби не бе резултат от някакво заболяване?

Всичко в нея се обърна при мисълта за подобно нещо, но не можеше да го отхвърли напълно. Известно бе, че бащата на Реймънд бе с нестабилна нервна система. Избухлив. Склонен към безразсъдна ярост.

Преди много години и собствената й майка бе прекарала периоди на задушаващо отчаяние. Още докато растеше, Нора бе свидетел на нервни сривове, при които жената седеше с дни, без да пипне нещо. Движеше се едва-едва из къщата по нощница и пантофи, впила празен поглед в телевизионния екран.

Сетне най-неочаквано и неясно как тя излизаше от това състояние. Също както, когато включиш осветлението в потънала в мрак стая. За щастие състоянието й значително се подобри, за което помогнаха подходящ терапевт в съчетание с подходящо лекарство.

Което означаваше, че и Аби можеше да бъде излекувана. Тя беше все още дете, в края на краищата. И то открито и послушно. Но не можеха да направят нищо, докато не я намерят. Трябваше да я открият.

Нора се изхлузи от леглото и затътри крака надолу по стълбите. По-рано същата вечер един от келнерите се бе отбил да остави поднос с вечеря от ресторанта. Тогава бе отблъснала храната. Сега обаче измъчената жена изпитваше откровен глад.

Покритите блюда бяха наредени в редица на плота в кухнята. Тя вдигна сребристите капаци и видя супа от праз, салата и печено на скара филе от сьомга, заобиколено със зеленчуци. За десерт имаше крем и чаша капучино.

Всяко блюдо бе произведение на изкуството. Главният им готвач може да беше с отвратителен характер, но никой не можеше да му отрече таланта. През първите два месеца от престоя й в курортния комплекс Нора наддаде пет килограма. Тогава си даде сметка, че ако продължава с това темпо, много скоро щеше да се търкаля като топка и се научи да се въздържа.

Откакто Аби беше изчезнала, тя почти не беше се хранила. Само от време на време насила слагаше по нещо в уста след дългото настояване на Мим или Чарли. Чувстваше се, а и изглеждаше изпосталяла. Изпразнена.

Супата беше прекрасна. Хранителна и чудесна на вкус. Изяде салатата и мина към основното ястие. Задушени пресни картофи посипани с копър, а сьомгата бе мека под препечената коричка и залята с подходящ сос.

След като се нахрани, тя се отпусна сънливо. Очите й започнаха да се затварят, но тя бързо ги отвори. Имаше досадното чувство, че нещо е забравила да свърши. Какво ли беше?

Разпокъсани мисли витаеха в съзнанието й. Загадъчният обитател на „Уолдорф-Астория“, жената от Пробационната служба. Тя се напрегна, за да подреди нещата в логична последователност, но все не успяваше. Звуците отвън я разсейваха. Докато по едно време станаха толкова настойчиви, че не можеше да ги прогони, колкото и да се мъчеше.

Полицейски сирени.

Воят им стана оглушителен. През притворените си клепачи Нора съзря светлините, които пробягваха по стените на стаята.

Страх смрази душата и тялото й. Със сковани от страх крака тя се качи до стаята си, за да вземе обувките си. Трябваше да разбере причината за цялата тази тревога. Може да имаше някакво известие за Абигейл.