Джудит Келман
Къщата на хълма (41)

Четиридесет и четвърта глава

Този път им провървя. Куин завари Дъд Чеймбърс в стаята му. Беше трезвен и с работни дрехи. Вътре беше чисто и ухаеше на препарат за почистване и амоняк. От часовника радио до леглото се носеха успокоителните звуци на известно кънтри парче. Когато тя влезе вътре, той остави настрани книгата, която четеше: Библията.

Куин си пое въздух и прочете мълчалива молитва метаморфозата на Дъд да не повлияе на неговата прословута наивност.

— Извинявай, Дъд. Имам нужда от услуга.

— Разбира се, госпожице Галахър. Каквото кажете.

— На няколко минути път оттук е. Защо не си вземеш инструментите, поялника и останалите електронни джунджурии, за да отидем веднага и да свършим бързо.

Чеймбърс се стегна, когато видя Левитски в джипа, но Куин му обясни, че това е стар приятел, дошъл на гости, и Дъд като че ли го прие.

По пътя тя обясни на своя подопечен какво ще иска от него.

— Изобщо нямаше да те безпокоя по това време, но не успях да се свържа с техника, който поддържа системата.

Каза му, че става дума за клиент, който е с електронна охрана и електрониката не функционира както трябва през последните няколко часа и непрестанно задейства алармата. Сигурна била, че електронната гривна ще може да се оправи с няколко припоя. Като проверят сигнала след това и се уверят, че всичко е наред, ще може да се прибере и да си легне спокойно.

— В противен случай онези идиоти от централата ще ми звънят всеки пет минути със съобщението: „опит за нарушаване целостта на електронната гривна“. А като служител, отговарящ за този човек, естествено ще звънят първо на нея.

— Никакъв проблем — увери я Дъд бодро. — Както ми го описвате, не ми се струва нещо сложно.

По пътя Дъд си подсвиркваше мелодията, която бе слушал в стаята си, поклащайки глава в ритъма на песента. Човекът бе ведър и спокоен, докато не видяха на пътя табелата, че влизат в Дъвс Ландинг.

— Къде отиваме всъщност?

— Казах ти, Дъд. Клиентът ми е на компютърно проследяване и…

— Много съжалявам, госпожице Галахър. Нещо не ми е добре.

Съдейки по вида му, наистина нещо ставаше с Дъд. Беше пребледнял и пот покриваше лицето му. Ръцете му трепереха.

Диагнозата на Куин бе остра бърбън — недостатъчност.

— Дръж се, Дъдли. Много е важно да издържиш още малко.

— Трябва да ме заведете у дома, госпожице Галахър. Трябва да се опъна за малко.

Да опънеш една стограмка, мислено го коригира Куин. Тя размени поглед с Левитски и разбра, че е време за план „Бе“. Дъд Чеймбърс никога няма да откаже да помогне на едно дете.

Куин му разказа истинската причина за тяхното пътуване до Дъвс Ландинг. Клиентът е Елдън Уиър. Професора бил на двайсет и четиричасово електронно наблюдение, но имат сериозни съмнения, че е успял да намери изход от системата и се е замесил в отвличане на дете. Тя сподели с човека само малка част от следите, към които ги насочил сам Уиър и които са ги навели на мисълта, че е виновен.

Ако Дъд успее да закачи на подходящо място проследяващото устройство и успее да прихване сигнала от монитора на Уиър, ще успеят да държат под око чудовището.

Чеймбърс удари юмрука на едната си длан в дланта на другата си ръка.

— Кучият му син. Какъв гадняр само! Разбира се, че ще ви помогна.

— Браво, Дъд. Работата наистина е важна.

— Зная.

— Но вижте, наистина се налага да се отбия за малко у дома. Трябва да си взема нещо, което ми е необходимо за работата там.

Обърнаха и се понесоха обратно към Уилмингтън. Изчакаха в колата, докато Чеймбърс изтича нагоре по дървеното стълбище към стаята си. В интерес на истината не се бави дълго.

— По-добре ли ти е сега? — попита Куин.

— Да, госпожо. Много по-добре.

Той се вмъкна в колата, обгърнат в облак от подозрително силна миризма на дезодорант за уста. Куин предпочете да се направи, че не забелязва. Поне засега.

Уиър с нищо не показа, че е изненадан от посещението им, когато те се явиха на прага на „Уолдорф“. Изражението му беше каменно. Застанал в рамката на вратата, той разсеяно почесваше кучето по гърба.

— Чудесно е, Дарлинг, че си имаме неочаквани гости. Нашата скъпа надзорничка Галахър и уважаваният агент Левитски, ако не се лъжа. А разбирам, че имаме и нов гост — той подаде ръка и презрително додаде. — Мисля, че не съм имал удоволствието, господин…?

Следвайки инструкциите на Куин, Чеймбърс не продума.

— Гривната показва дефекти — направо започна Куин. — Доведох техник, който да я поправи.

Уиър смръщи чело.

— Много неприятно, нали? Искрено се извинявам за причиненото безпокойство. Къде ще ви е най-удобно да работите? Да ви предложа чай?

Куин и Левитски се настаниха срещу Уиър, докато Чеймбърс, приведен над устройството, запояваше малкото проследяващо устройство за гривната. Ако бъде поставено както трябва, не биваше да пречи на закопчаването.

Докато човекът работеше, Куин огледа внимателно обстановката. Ръчно рисувани керамични съдове, изработени по поръчка шкафове, свръхмодерна газова печка и хладилник, миялна машина. Доста скъпо обзавеждане за този боклук.

След няколко минути Дъд вдигна палец в знак, че е готов и насочи вниманието си към телефонния апарат, за да провери честотата.

Чеймбърс използваше измервателна апаратура, която можеше да се побере в кутия за обувки. Проследи внимателно екраните и стрелките в продължение на няколко минути, за да е сигурен, че правилно е разчел и запомнил честотата на настройката. Когато приключи, отново вдигна палец и кимна по посока на вратата.

— Готов съм за тръгване.

Едва по обратния път към Уилмингтън, той бе обхванат от пореден пристъп на своето необяснимо заболяване. Лицето му стана бледозелено, дишането му се учести. Трепереше.

— Веднага се качваш и си лягаш, Дъд — нареди Куин. — И никакви течни лекарства, чу ли ме? Утре рано сутринта съм при теб, за да видя как си?

— Благодаря — промълви Чеймбърс. — Какво щях да правя без вас.

— Много добре знаеш дори. Но недей.

Върнаха се в Дъвс Ландинг и паркираха колата на разровения път, който опасваше хълма, но мястото не попадаше в обсега на камерите. Левитски заяви, че той ще поеме дежурството през първите два часа. Настани се на предната седалка и впери поглед в екрана на проследяващото устройство. Куин се излегна на задната седалка и се опита да поспи, но един въпрос не й даваше мира.

— Какво имаше предвид преди време, когато се блъснах в контейнера за боклук и каза, че разбираш?

— По-късно Галахър.

— Не, Левитски. Сега.

— Исках да кажа, че в много отношения ми приличаш на самия мен — каза той. — Ти никога не забравяш. Никога не прощаваш. Животът ти се управлява от необходимост да коригираш миналото. Същото е и с мен.

— Какво е това, което не можеш да простиш?

— Не е от значение.

— Не може да не е, щом управлява живота ти.

— Престани. Започвам да съжалявам, че те научих да мислиш логично.

— Тогава ми кажи.

На лицето му за части от секундата изгря усмивка, но бързо изчезна.

— Бях щастливо хлапе със стабилни родители, щастлив дом, заобиколен бях от обич и сигурност. Безоблачно щастие. Бях някъде на възрастта на брат ти, когато някой отне всичко това — погледът му не се отделяше от монитора, но Куин долови тъгата в очите му. — Това е.

Куин седна. Не можеш да удушиш някой от легнало положение.

— Хайде, Левитски. Кой го отне? Какво се случи?

— Не мога да ти кажа. Някой друг път, може би. — Той се изкашля и разсеяно избърса носа си. Сладък нос. Леко вирнат на върха.

— Добре. Друг път.

Той се извърна и я погледна с интерес.

Сигурно смята, че рядко се държа разумно, помисли си тя.

— Аз също мога да разбера някои неща — отбеляза тя.

Спа неспокойно. Когато се измъкна от прегръдката на съня се почувства неочаквано схваната за толкова кратък сън. Когато погледна таблото с изненада установи, че е спала цели пет часа. В колата бе станало студено. Левитски все така стърчеше на предната седалка и отпиваше кафе от пластмасова чаша.

— Защо не ме събуди?

— Така кротко спеше. Все едно. Добре съм.

Куин се измъкна навън да се разтъпче.

— Хайде, лягай си — каза тя на агента. — Мой ред е.

— Не съм изморен.

— Чака ни тежък ден, Супермен. Лягай си. Това е заповед.

Той се надигна неохотно и се премести на задната седалка. Много скоро дишането му стана равно. Куин гледаше в екрана. Нищо — плоско и равно. След малко — отново плоско и равно. Много скоро й стана скучно и тя се обърна да погледне своя спътник. Дълги крайници, леко изострени черти на приятно обраслото лице, завит кичур се бе спуснал над челото му. Не беше чак толкова противен.

Сега вече почти нямаше нещо, което да й се вижда толкова противно, колкото проклетите монитори. Плоско и равно, плоско и равно… Всеки миг щеше да заспи. Тя разкърши рамене и си напомни строго, че е дежурна. Неин ред беше. Как можа Левитски да издържи цели пет часа.

Плоско… и равно. Ама нищо не помръдваше.

Плоско. Равно.

Чакай.

Мониторът на проследяващото устройство издаде някакъв едва доловим шум. Толкова бе тих, че Куин реши, че това е някакъв пукот на кутията. Въпреки всичко се загледа и усети, че звукът постепенно се засилва. Не стига това, ами на другия монитор се появиха някакви черти. Промените в основната черта бяха минимални, но ясно си личаха.

Никак не й се искаше да буди Левитски. Можеше да е нещо незначително. Изведнъж сигналът се усили и концентрира, а графиката на чертата на другия монитор стана съвършено друга — появиха се върхове от двете страни на средната линия. Може би беше рано да се вдига тревога в управлението, но това не важеше за нейния спътник.

— Левитски? Ставай. Нещо става.

Той мигновено отвори очи. Погледна мониторите. Вдигна слушалката на проследяващото устройство и слуша внимателно няколко секунди.

— Да вървим.

Движеха се като добре смазана машина, в пълен синхрон. Минаха под напъпилите клони. Сухи листа и клонки хрущяха под стъпките им. Разнесе се протяжното свиркане на бухал пигмей.

Докато приближаваха портата на „Уолдорф“, Куин се сети за камерите, обхождащи общия периметър и се спря. Левитски продължаваше напред, люлеейки леко полуавтоматичния си пистолет.

— Чакай — прошепна Куин. — Ще ни видят.

— Няма нищо. Ако той е навън, ще ни е нужно всичкото подкрепление, за което можеш да се сетиш.

Той спря пред портата.

— Виж — сочеше някакви отпечатъци от стъпки във влажната пръст, които свиваха настрани от каменната пътека. Продължаваха в правилна дъга и завиваха зад къщата.

Агентът измъкна от джоба си тънко като химикалка фенерче и го насочи към отпечатъците. Последваха ги и те ги отведоха до задния двор и оттатък металната мрежа на оградата. От тази страна парцелът граничеше с мандра. Следите продължаваха през малко празно място, очевидно използвано някога за пасище и продължаваха към парцел, разоран, за да е готов за пролетните насаждения.

Някъде далеч зад тях се разнесе вой на сирени. Това беше добре. Когато догонят Уиър, полицаите ще бъдат подръка, за да го отведат на сигурно място. Това ще му е последният път, когато се измъква.

Отвъд ред дървета те видяха сградата на ферма и разпръснатите наоколо стопански постройки. Достатъчно укрития, които Професора можеше да използва, за да се скрие и да изчака всички да си отидат. Левитски измъкна малък пистолет от кобура на глезена си и го подаде на Куин.

— Чакай ме тук.

— И дума да не става.

— Тогава нека аз вървя напред.

— Само този път, Левитски.

Тя го последва през откритите пространства към стопанските постройки. Стъпките свиваха настрани и се насочиха към входа на главната къща. Устата на Куин пресъхна при мисълта за спящото семейство вътре. Спокойни и напълно беззащитни.

Трябваше да спрат Уиър, преди да е наранил някого. Тя ускори крачка, за да настигне Левитски. Той наистина добре се движеше. Бяха почти на средата на разораното пространство пред къщата. Само да не е твърде късно.

Агентът спря така рязко, че тя едва не се блъсна в гърба му.

— Какво става, по дяволите?

— Виж това.

На потрепващата светлина на фенерчето тя забеляза колко изумено е лицето на Левитски. Проследи накъде сочеше пръстът му — отпечатъците от стъпки свършваха внезапно. На средата на полето. В обратна посока забелязаха малки следи от лапи. Агентът проследи и тях с фенерчето си и двамата с изумление видяха, че те също свършват необяснимо.

— Как го прави? — промърмори Куин. Долови колко потресено звучи гласът й, но не можеше да го контролира. Това, което ставаше пред очите й, бе немислимо.

— Илюзии, Галахър — поклати глава агентът. — Истинска черна магия. И този път, трябва да призная, че се хванахме в капана му.

Куин възприемаше вече засилващия се вой на полицейските сирени като ритник в стомаха. Най-вероятно Уиър вече посрещаше първите полицаи, преливащ от невинна изненада. Сега двамата с Левитски трябваше да отговорят какво правят тук по това време на нощта, въоръжени против правилата на надзорниците на условно осъдените.

Никой нямаше да иска да чуе каквото и да било за техните разкрития и опасения. Оказали се бяха част от добре замисления план на Уиър, да бъдат отстранени безвъзвратно.

Професора им беше дал добър урок. Никой от тях нямаше да го забрави скоро.