Джудит Келман
Къщата на хълма (38)

Тридесет и осма глава

Левитски престоя повече от два часа на масата в кухнята на Куин, за да се запознае с материалите, които получи от Юджийн Петерман в образователния център на затвора „Рътланд“.

След като прелисти документите два пъти и не видя нищо, което да я заинтересува, Куин реши, че ще е по-добре да се заеме да навакса изостаналата си работа като надзорник. Седмичните й доклади стояха недовършени. Тя се настани на масата срещу агента и разположи своите записки. От време на време всеки от тях избутваше уж неволно листовете на другия, за да отвори повече място за себе си.

По едно време ключалката на външната врата щракна и тя чу трополенето на Брендън в хола. Последва тежко тупване на чантата на земята.

— Хей, тигре. В кухнята сме — провикна се тя.

След кратък престой в тоалетната, Брен влетя в кухнята, удари длан в дланта на Левитски и се насочи към хладилника. Отвори камерата и пъхна глава в нея.

— Имаме ли сладолед?

— Само замразено кисело мляко — отговори сестра му.

— Кофти.

Момчето грабна шепа бисквити и чаша мляко и се запъти към стаята си, за да пише домашното си по математика.

Левитски отново наведе глава над своята работа. Няколко от неговите страници се плъзнаха към нейната част и Куин ги побутна по-рязко. Те изтласкаха съседна купчина и всичко това се разпиля на земята.

— Моля те, Галахър. Това, което чета, е важно — той се наведе и събра листовете.

— Ровиш в документите от часове, Левитски. Казах ти, че е безнадеждно. Уиър едва ли е споделил за своите изследвания. Според мен става дума за някоя от неговите гадни шеги.

Изражението на агента се смени няколко пъти — от стъписано, стана изумено, после изгря радостно.

— Точно така. Позна.

— Така ли? Искам да кажа, така си е.

— Ще използвам телефона ти.

Той отиде в тясното помещение, предназначено за кабинет и затвори вратата. Минути след това надникна отново в кухнята.

— Да имаш телефона на Рита Бенкс?

— Вероятно е записан в указателя на затвора.

— Ще ми го дадеш ли, моля те?

— Защо ти е?

— За да й се обадя, Галахър.

Куин се направи на незаинтересована, макар че недоумяваше какво му стана на този човек, та иска да говори с Мъжеядката, и то у дома. Бе разбрала много неща за него, но не допускаше, че е склонен към самоубийство.

Обзета от нова вълна любопитство, тя прелисти за пореден път материалите за Елдън Уиър. Беше поискал от библиотеката книга за Гражданската война и бе прочел няколко броя на „Нюзуик“. Петерман бе изброил заглавията на статиите, но никоя от темите не й се видя свързана с действията на Професора. Беше присъствал на ограмотителна лекция за управление на личния бюджет и бе изслушал кратък курс по сравнителна религия. Изброени бяха още някакви лекции, но нито една от тях не й направи особено впечатление. И какво общо имаше тази информация с Рита Бенкс?

Разговорът по телефона отне известно време. Куин се разходи няколко пъти около малкия кабинет, дори долепи ухо за малко до вратата, но не чу нищо друго, освен неясно мърморене.

Когато най сетне Левитски се върна в кухнята, лицето му бе сериозно и той нещо си говореше под нос.

— Мисля, че този път ударихме на камък.

Сподели с Куин, че предположението й, че Уиър не е оставил видими следи за свое научно изследване и очевидно не е имал предвид някакво проучване, ще се окаже вярно. Което кара Левитски да стигне до очевидното заключение: Уиър се стреми да събуди интереса им към изучаване на неговата личност.

Рита беше споменала, че получавала доста запитвания от професионалисти, проявили интерес към случая на Смахнатия Ели. Ето защо Левитски решил, че тя няма да му откаже да съобщи на кого е давано разрешение да изследва Уиър, докато е в „Рътланд“.

За съжаление Уиър бе дал съгласие да участва в доста проекти. Рита бе изброила трима криминолози, два факултета по психология, институт за изследване на психическите феномени и един невролог. Имало и други, казала тя. Но не можела да си ги спомни в момента и трябвало да провери в записките си в офиса.

— Казах й, че ако ни се обади и утре сутринта, няма да е прекалено късно — завърши Левитски. — Не е възможно днес да съберем фактите и днес да ги проверим.

— Но можем да се опитаме — отбеляза Куин.

— Опасявам се, че дори да го направим, това няма да ни доведе до нещо съществено. Има нещо, което не е наред, Галахър. Това не е моделът на Уиър. Той е по-целенасочен, по-директен. В основни линии поведението на всеки човек е константа също като пръстовите му отпечатъци. Не се връзва с това, че ни праща на такава хаотична експедиция.

Неговият песимизъм се предаде и на Куин. Тя се опита да се отърси от пълзящото чувство, когато пейджърът й иззвъня. На екрана се изписа номера на оператора от телефонната централа на управлението.

Тя позвъни, готова да чуе поредната ужасяваща новина. Но когато човекът отсреща й обясни причината за повикването и че я свързва със спешно обаждане, лицето й светна. Мъжът, който я търсеше като на пожар, не можел да даде повече подробности, но и това, което лаконично каза, бе достатъчно на Куин, за да реши, че може би имат още един шанс да се измъкнат от бъркотията. Тя написа бързо указанията за това как да стигнат до дома му и обеща, че ще са при него в най-скоро време.

— Левитски, може да не ти се вярва, но имаме информатор.

— Кой? Какво каза?

— Ще ти кажа по пътя. Нека само да уредя при кого да оставя Брендън.

— Хей, сладурче — провикна се тя, с надеждата брат й да я чуе. — Налага се да изляза за малко. Какво избираш? Трейси или Триша?

— Нито едната, нито другата — дойде бързият отговор. — След минута ще мога да ти кажа къде ще отида.

Много скоро той се появи на площадката на втория етаж.

— Майката на Марк ме покани преди време да отида да спя у тях някой път. Ще отида с колелото. Какво ще кажеш?

— Че съм съгласна — Куин бързо приготви багажа на момчето, преди да е променило решението си. Чисти чаршафи, пижама. Това дете май започваше да се измъква от лошия си период. Само да свършеше всичко това с Уиър и щеше да има достатъчно време да се наслади на успеха му.

Брендън натъпка нещата в кошницата на велосипеда си и полетя по алеята пред къщата. Истинско чудо на колела. Куин се наслаждаваше на гледката, докато той се скри зад ъгъла.

И отново в реалността.

Левитски вече я чакаше пред входната врата с куфарче в ръка.

— Къде отиваме?

— В Бърлингтън. Какво ще кажеш ти да караш? Доста километри навъртях в последните няколко дни.

Още щом улови волана, Куин разбра, че е лош шофьор. Тромав крак с педалите, много скован. Движението на колата напред приличаше на подскачане на колеблива кокошка.

— Внимавай, бе човек. Наличието на две платна означава, че все пак трябва да избереш поне едно от тях, а не да си по малко и в двете.

Изчака да стъпят на магистралата, за да му обясни къде отиват.

Обадил се бе някой си Ерик Вайс. Познавал се с Уиър от дете. Семействата били близки и поради необяснимо чувство за задължение от време на време поддържал контакт с Професора. Посетил го в затвора малко преди да го пуснат условно, и някои неща в поведението му го разтревожили.

Професора му се сторил разсеян и възбуден, непрестанно крачел напред-назад. Вайс твърдял, че Уиър се държал точно така, преди да се случи нещастието с момиченцето на семейство Бъкрам, а след това и с детето от Бенингтън.

Уиър подхвърлил няколко неща, свързани с тези престъпления, които не бил споделял с никого. Вайс имал лошото предчувствие, че Уиър ще намери начин да му отмъсти, в случай че сподели с някого. Вайс ревниво пазел страшните си тайни. Налагало му се да живее със страшното си чувство за вина, че държи ключа към предотвратяване на по-трагични случки.

Казал на Куин, че не може да мълчи повече. На всичкото отгоре бил почти сигурен, че Уиър се готви за ново убийство. Знаел неща, които според него ще помогнат на полицията да спре поредно кръвопролитие.

— Да се надяваме, че човекът е прав — отбеляза лаконично Левитски.

Движението в Бърлингтън бе натоварено и потоците коли се поместваха едва-едва. На няколко пресечки от влизането си в града те бяха напълно спрени от спрял за разтоварване фургон за транспортиране на мебели.

— Защо не го заобиколиш, Левитски? — попита Куин.

— Защото няма достатъчно място.

— Напротив — има.

— Не, няма.

— Отстъпи ми волана и ще видиш.

Размениха си местата, фургонът бе спрял до един олдс седан, а разстоянието до отсрещния тротоар бе значително съкратено от голям контейнер за смет.

Куин реши, че ако не влезе между фургона и контейнера под прекалено остър ъгъл, ще успее да се промуши, макар и на милиметри от тях. Уверено освободи ръчната спирачка и започна маневрата.

Стържещият звук на протриването на метал в метал се разнесе едва на излизане от тясното място. Хвърли поглед към своя спътник, за да види каква е реакцията му, но видя единствено леко подсмихване, нищо повече. Не си направи труда дори да подхвърли нещо одобрително.

— Добре, Левитски. Кажи го.

— Какво да кажа?

— За какво мислиш. Или че съм упорито магаре. Че съм твърдоглава и импулсивна и върша неразумни неща.

Погледът му не трепваше.

— Макар всичко, което изброи, да е напълно вярно, в момента мислех за съвсем други неща.

— И за какво по-точно?

— Че ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Нека го оставим за някой друг път. Сложно е. Ето тук можеш да паркираш.

Близо до сградата, към която се бяха запътили, имаше свободно място. До вратата се виждаше колона от звънци, но на нито едно от етикетчетата не видяха име, което да се приближава поне до името на техния информатор.

Левитски отстъпи няколко крачки назад и вдигна глава към прозорците. Стоя така, докато не забеляза движение зад завесите на един от прозорците на първия етаж. След кратък размисъл натисна копчето на звънеца, който му се стори най-вероятен за въпросния апартамент. След минута чуха жуженето на автомата за отваряне на външната врата.

Пълничка усмихната жена ги посрещна във фоайето на жилищната сграда.

— Здравейте. Аз съм Алис Муртаг. Мога ли да ви помогна?

Когато Куин каза, че искат да се срещнат с Ерис Вайс, лицето на жената замръзна.

— Странно. Тази сутрин една жена търсеше Ерик Уайс. Казах й, че тук не живее никой с такова име, нито пък вашият Вайс. И вие трябва да сте се объркали като нея. Пък кажете, че няма странни съвпадения.

— Мисля, че точно това е мястото, което търсим — каза Левитски. — Той показа личната си карта. — Имате ли нещо против да ни отговорите на някои въпроси?

— Разбира се.

Тя ги поведе към отворената врата, от която току-що беше излязла, и ги въведе в нещо като магазинче, претъпкано със странни вещи — окултни предмети, книги по същата тематика, с две думи дреболии, известни като аксесоари на Новата епоха. Левитски обикаляше и систематично оглеждаше предметите, докато жената оживено им разказваше за посетителката по-рано през деня. Куин слушаше изумена описанията на жената за майката, която търсела изчезналото си дете.

Агентът не спираше своя обход. Госпожа Муртаг сподели с тях, че съпругът й починал внезапно преди около година при необясними обстоятелства.

— Ира беше основател и президент на Института за оценка на психическия потенциал. Наричаха го ИОПП — не без известна гордост заяви тя. — Опитах се да продължа дейността след неговата смърт, но не се справих. Толкова много документи, толкова трудни хора, с които трябва да поддържаш връзка. Не ми го побира ума как Ира, лека му пръст, е успявал. Аз едва се оправям с магазина. Наложи се да преустроя къщата в жилища за даване под наем, иначе щеше да се наложи да я продам.

Левитски я попита има ли много клиенти. Колко души са идвали тази седмица? Какво са купили? Какво са гледали? Куин не знаеше каква бе целта му, но се надяваше да я постигне скоро. Мястото и странната търговия на жената, я караха да потръпва.

Какво ли ставаше всъщност?

Кой бе достатъчно ненормален, за да причини подобен номер на нещастната майка на едно дете? И защо пък някой ще прилъже Левитски и нея в Бърлингтън, за да бият целия този път?

Отговорът преряза съзнанието й като светкавица. Един-единствен идиот на този свят бе способен на такова нещо, само той разполагаше с информацията и средствата за това.

— Да вървим, Левитски. Налага се спешно да убия един човек.

Той сякаш не я чуваше. Погледът му минаваше от щанда за продавача, към обявата за работното време на прозореца, към полицата високо горе, почти до тавана, отрупана със стари на вид предмети: принадлежности за фокуси, снимки на сепии, подвързани с кожа книги.

— Да имате стълба? — попита той. — Там горе виждам нещо, което може би ще купя.

— Да, в мазето е. Ще я донеса — госпожа Муртаг се запъти, клатушкайки се към изхода на апартамента.

Левитски изчака вратата да хлопне зад нея. Без никакъв проблем се протегна и достигна високата полица и дръпна един от томовете.

— Предположих, че не ти трябва стълба — отбеляза Куин. — Ще отида да й кажа.

Левитски я спря с поглед.

— Нарочно я отпратих, Галахър.

— Но защо?

Той остави книгата на щанда и започна да я разлиства. По едно време оттам изпадна едно листче, последвано от второ, и трето. Докато стигна до последната страница, на щанда се бе натрупала купчинка. Отвън в коридора се чуха стъпките на собственичката и той сръчно мушна листчетата в джоба си.

— Ще взема тази книга — посрещна я агентът. — Ще ми трябва и документ.

— Разбира се. Преди няколко дни и друг мъж се интересуваше от същата книга, но не се върна за нея.

— Не беше ли един едър човек, с тъмна коса, с опашка и обица с червен като рубин камък?

— Точно така — възкликна госпожа Муртаг. — Приличаше по нещо на моя Ира, знаеше абсолютно всичко за магиите, измъкванията от затворени пространства и всичко останало. Разбира се, господин Муртаг не беше толкова противен, той беше красавец.

— Този мъж прекара ли много време в разглеждане на книгата, а след това не се ли покачи да я остави на място? — продължи да пита Левитски.

— Как е възможно да знаете всичко това? Да не сте и вие ясновидец? Удивително е колко много хора вече са с такива способности.

— По-скоро се интересувам от тези неща. Дали случайно нямате някакви документи или протоколи, останали от института? С удоволствие бих ги прегледал.

Госпожа Муртаг наведе глава, като виновно дете.

— Трябваше да ги запазя. Ира би се обърнал в гроба си, ако разбере, че съм се отървала от тях. Но заемат толкова много място. Десетки кашони.

Левитски сви рамене.

— Много добре ви разбирам — благодари и тръгна да си ходи, но думите на жената го спряха.

— Сигурна съм, че господин Еленкотер с удоволствие ще ви покаже документите.

— Еленкотер ли?

— Пийт Еленкотер. Живее съвсем наблизо в Куичи. Много се интересуваше от работата на Ира. Изгаряше от желание да прибере материалите от института у тях. Не искате ли да му се обадя? Няма да е никакъв проблем за мен.

Без да се бави, тя вдигна слушалката на телефона на щанда. Когато затвори, лицето й грееше.

— Както си мислех, с радост ще ви покаже всичко. Стига да е следващата седмица.

— Следващата седмица ли?

Госпожа Муртаг кимна.

— Пийт участва в изложби на кучета и по това време от годината е много натоварен. Хванах го по пътя за летището. Ще отсъства десет дни.

— Никой друг ли не може да ни покаже?

— Не, господине — примижа жената. — Когато заминава, Пийт заключва всичко, сякаш е Форт Нокс.

Куин пристъпваше след Левитски, докато се връщаха към джипа.

— Каква беше тази история с книгата? Какво откри?

Вече в колата, той измъкна от джоба си парчетата хартия и започна да ги подрежда върху кожената корица на книгата. Ръката му пречеше на Куин да вижда какво прави.

— По дяволите, Левитски, няма ли да ми покажеш?

Едва когато свърши, той отстрани ръката си и изви книгата към нея. Куин се загледа в хартиените парченца. Невероятно!

С нарастващ ужас тя разбра, че бъркотията, в която се бяха забъркали, ставаше все по-злокобна и мрачна. Очевидно не можеха да губят никакво време.