Джудит Келман
Къщата на хълма (33)

Тридесет и трета глава

Полицейската кола рязко спря пред самата порта на имота. Мериман и Десото изскочиха навън и се спуснаха към Нора, сякаш беше подивял бик.

— Какво има? Да не сте открили Аби?

Двамата мъже я подхванаха за лактите и буквално я изнесоха далеч от входа на къщата.

— Моля ви — обърна се тя с изтънял от уплаха глас. — Кажете ми, как е тя? Да не би да е ранена? Каквото и да се е случило, трябва да знам.

Вече до самата кола, Мериман въздъхна тежко.

— Кажете ми какво става! — Не спираше да настоява Нора. — Моля ви!

— Нямаме новини за дъщеря ви, госпожо Брил — буквално просъска едрият мъж. — Поне засега.

Нора издърпа ръката си от хватката на Десото.

— Тогава защо по дяволите връхлетяхте по този начин? Изплашихте ме до смърт.

— Извинявайте. Не искахме да ви плашим — обади се Мериман. — Видяхме ви от пътя. Искахме да ви предпазим от някаква неприятност. Човекът, който се нанесе тук, се обади веднага след пристигането си в управлението и помоли да държим местните хора далеч от него. Очевидно е някакъв ексцентрик. Рисува картини по цял ден и държи да не бъде обезпокояван. Нали ме разбирате? Малко нещо откачен.

— Точно така — потвърди Десото. — Поиска да знае може ли да постави знак „Минаването забранено“ и разрешават ли местните закони да стреля по нежелани посетители. Не искахме да се набъркате в някаква неприятност и дори да ви рани.

— Че защо ще стреля по хора, които искат само да го поздравят? — не разбираше Нора. — Тук не е Дивият запад.

— Така си е, но личеше, че е от хората, които първо стрелят и после мислят за последствията. Във всеки случай даде ясно да разберем, че иска да бъде сам и никой да не го безпокои.

Нора извърна глава към къщата. Едно око все още проблясваше през открехнатите завеси. Странно.

— Исках само да занеса малко сладкиши. За нещастие се спънах в онази тел и всичко се разлетя — тя кимна към колчетата и разпилените по земята сладкиши, нападнати вече от няколко лакоми врани.

Мериман се върна и вдигна празния поднос. Нора беше бутнала едно от колчетата. Полицаят го върна в дупката му и отъпка с обувка пръстта около него.

— Намеренията ви са били добри, госпожо Брил, но в този случай не е подходящо да приближавате насам. — Той завъртя пръст около слепоочието си. — Човекът е откачен художник. Мрази да го прекъсват и не се интересува много от човешката компания. Ще е загуба на време да се сприятелявате. Да вървим, ще ви оставим долу.

— Не се налага. Ще си отида пеш.

— Ако ви е все едно, ние предпочитаме да сме сигурни, че сте в безопасност пред дома ви — обади се Десото.

— Това е глупаво.

— Нека глупаците бъдем ние. Нали знаете, полицаи.

Нора разбра, че е безпредметно да спори повече, и се качи в полицейската кола, за да я върнат до хотела. Влезе във фоайето и ги проследи как се отдалечават надолу по пътя. За всеки случай проследи часовника, за да е сигурна, че са минали още десет минути.

Когато и те изтекоха, тя се измъкна, прекоси тичешком пътя и щом, се зададеше кола, се скриваше в крайпътните храсти. Повече от всякога бе решила да поговори с новия им съсед.

От това, което чу от полицаите, бе ясно, че човекът най-малко щеше да иска да разговаря с полицаи. Образът на надничащото между завесите око не й даваше мира. Нищо чудно да е надничал по същия начин, когато са отвлекли Аби.

На полицаите може да не им е приятно да притискат човека, но Нора нямаше подобни задръжки. Все някак щеше да го накара да й каже, ако е видял нещо. Както мило беше отбелязал Рей, тя е упорита като магаре.

Този път не носеше поднос, който да й пречи, ето защо бързо изкачи възвишението, претича по покрития мост и спря за миг пред оградата. Преди да успее да вдигне резето, нова полицейска кола се появи сякаш от нищото на пътя.

Сърцето й направо спря. Секунди след това спирачките изскърцаха. На волана беше един от полицаите, които идваха в хотела, за да разследват прострелването на Рей. С отчетлив и нетърпящ възражение глас той й нареди да се отдалечи от оградата. Не си направи труда да й даде някакви обяснения.

— Нямате право да влизате вътре.

— И защо, ако смея да попитам?

— Съжалявам, госпожо. Заповед.

— Чия?

— Най-добре да се отдалечите. Благодаря ви.

Той проследи движенията й, за да се увери, че си е тръгнала. Нора погледна през рамо няколко пъти с надеждата, че униформеният мъж е загубил интерес и си е тръгнал, но той я следеше като радар.

Като стигна покрития мост, смени посоката и тръгвайки по разкопания от колите път, се насочи към Мейн стрийт. Мина покрай спряла полицейска кола. Много скоро в комплекса щяха да започнат да прииждат хора от персонала и първите гости за обяд. Нора изпитваше нужда да остане малко сама и да обмисли случилото се.

В „Емас Лънчънет“ бе празно, ако не се смяташе дългокраката брюнетка зад щанда с деликатеси. И набитата руса келнерка, която се движеше бавно между масите и пълнеше захарниците, а където беше необходимо, допълваше и салфетки. Нора се настани зад една маса в най-отдалечения ъгъл и си поръча диетична кола.

През остъклената предна врата виждаше ясно сградата на „Уолдорф“ на върха на хълма, както и пътя, който отвеждаше до ресторанта на комплекса. Първо една кола на служители, после още две, а скоро и цял поток от елегантни коли завиха по Мейн стрийт по посока на дървения знак, указващ накъде е комплексът.

Видя и как Мим пристига със своя допотопен кадилак с перки отзад, следвана отблизо от бледосиния бус, от който слязоха Чарли и Рей. Колата на Рубен Хъф пропадна в дупка на пътя, преди да спре. Виктория свърна с висока скорост с яркочервения си нисан и натисна гневно клаксона на камиона, който разнасяше морските деликатеси и й пречеше да паркира. Жената очевидно бързаше много. Вероятно бе закъсняла за някоя процедура.

— Да ви донеса ли нещо друго? Пилешката ни салата изглежда доста добре днес.

Закръглената руса келнерка бе застанала до масата на Нора с бележник и молив в ръка.

— Не, благодаря. Още не съм решила. Питам се дали новият наемател на „Уолдорф“ вече се е нанесъл.

— Дори не знаех, че има наемател. Че кой би искал да живее в тази съборетина?

Високата брюнетка зад щанда метна победоносен поглед.

— Нали ти казах, Сузи?

— Виждали ли сте го?

— Не, никога. Но няколко пъти, когато затварях миналия месец виждах, че някакви работят там. Така разбрах, че подготвят къщата. Сузи твърдеше, че това бил спешен ремонт, за да не се срути. Преди седмица видях да стоварват мебели. Мебелите не са спешен ремонт, нали? И от известно време мястото е доста посетено.

— Така ли? — изуми се Нора. — Чух, че човекът бил нещо като отшелник.

— Доста народ го посещава — изкиска се брюнетката — дори за дружелюбен отшелник. Непрестанно някой пристига и си отива.

— От местните хора ли?

— Не. Все непознати. Няма да се учудя, ако се окаже, че е някоя знаменитост. Повечето коли са с емблеми на щата по вратите.

Сузи кимна.

— Забелязах една от тези емблеми на колата на онзи хубавия. Дето беше тук с хапливата червенокоса.

Нора се зачуди дали русокосата не говори за същата червенокоса жена, която тя самата бе видяла да напуска „Уолдорф“ късно вчера. Тогава тя беше сама.

— Една млада хубава жена, нали? Кара джип.

— Не бих казала, че е много хубава — отбеляза Сузи. — Доста несимпатична ми се видя, но не я огледах добре.

— Хайде де! — подхвърли брюнетката. — Доста хубавичка беше. Големи зелени очи, хубава светла кожа и в страхотна форма. Тънка като Катрин Хепбърн. Просто високият къдрокос мъж много ти хареса, Сузи. Признай си, че ревнуваш.

— Я млъквай, Виктория — русата келнерка почервеня. — Кой те пита пък теб?

— Какви бяха емблемите? — не спираше да пита Нора.

Глория плесна длани. Те се оказаха доста широки. Напомняха големи парчета шунка.

— Нямам представа. На джипа на червенокосата имаше същата, но не разбрах какви са онези съкращения. Ти разбра ли ги, Сузи?

— Не.

— И как ще ги разбереш! Как беше зяпнала само онзи къдрокосия с широките рамене и големите кафяви очи.

— Имаше и трапчинка на брадата — изкудкудяка Сузи.

— Видя ли?

В този момент в съзнанието на Нора изникна снимката, която бе направила на червенокосата жена, докато тя напускаше с джипа си територията на „Уолдорф“. Извини се, че бърза, плати и напусна заведението.

Избегна хотела и ресторанта и с бързи стъпки се отправи към студиото. Кадърът с червенокосата беше все още в апарата й. Тръпнеща от нетърпение, тя извади наполовина празния филм и се зае с досадните подробности, свързани с проявяването.

Провери все още мокрите негативи и откри кадъра с червенокосата и джипа. Копира и увеличи снимката и я отнесе до бюрото си.

Бе уловила емблемата под ъгъл. И с лупа не можа да различи малките букви, под официалния печат на щата.

Увеличи още кадъра в центъра, точно там, където бяха буквите или по-скоро части от тях. Намери бързо бележник и започна да записва видяното и възможните комбинации. Получи О-Б-Ц и Л-У-Ж. За нищо на света не можеше да определи колко букви й липсват.

Гледа написаното дълго и упорито, докато знаците заиграха пред очите й. Изведнъж се сети. Грабна телефонния указател на окръга и отгърна на частта „Правителствени служби“. Взе листа с току-що написаното и го постави до списъка със службите, с надеждата, че водейки се от имената, ще се сети какво означава комбинацията от черти и кръгчета на нейния лист. „Пробационна служба“. Мислите й препускаха отчаяно. Направи усилие и стигна до края на списъка, но нищо не съвпадаше така добре, както тази.

Опитваше се да запази самообладание, докато се взираше за хиляден път в снимката. Жената с джипа очевидно бе от тази правителствена организация. Едва сега разбра как ставаше така, че патрулни коли изникваха сякаш от земята. Само полицай може да измисли абсурдната история за художника ексцентрик, който държи на усамотението си. А и кой художник работи при напълно затъмнени прозорци?

Сърцето й биеше до пръсване. В сградата „Уолдорф“ бе настанен условно осъден, а малкото момиченце бе изчезнало дни след това. Нищо чудно Абигейл да е била вътре през цялото време. Нора едва ли не чу звуци от детски плач. Дори викове за помощ.

В първия миг пожела да изтича и да разкаже на Чарли и Рей за откритието си, но бързо се отказа. Ще си помислят, че това е нейна поредна измислица. Нямаше да изтърпи шегите и подмятанията им. Реши да не си хаби думите и времето.

Нямаше да се обажда в полицията. Те бяха част от целия този кошмар. Вбеси се, като си спомни само колко лъжи изслуша. Пет пари не даваха там за съдбата на Абигейл. Тя единствена бе наистина засегната и се отнасяше сериозно към проблема.

Отвори шкафа, в който държеше материалите, и намери кутията с ножчета с различни размери на резците. Избра две от най-големите и ги пусна в джоба си. Ако Абигейл беше в онази къща, Нора щеше да я измъкне.

Бе стигнала до вратата, когато телефонът в студиото иззвъня. Бе готова да не му обърне внимание, но много рядко я свързваха с този телефон. Всеки, който вдигаше телефона на хотела или ресторанта, приемаше всички съобщения и й оставяше бележка. В миналото твърде много снимки и процедури по ваденето на снимки биваха проваляни поради ненавременно позвъняване.

Звъненето продължаваше. Сигурно бе нещо важно. Вероятно я търсеха за информация, свързана с Абигейл. Ръката й трепереше, когато вдигна слушалката.

— Да?

— Нора Брил? — непознат дрезгав мъжки глас.

— На телефона.

— Абигейл Икинс е ваша дъщеря, нали?

— Да. Кой се обажда? Какво искате? — тръпки страх полазиха кожата на гърба й.

— Казвам се Ерик Уайс. Забелязах дъщеря ви да се мотае на улицата пред моя апартамент. Стори ми се объркана и затова излязох, за да разбера дали не се е загубила. В началото не искаше да говори с мен, но постепенно се отпусна и ми разказа, че избягала от къщи, но вече иска да се прибере. Страхуваше се да ви се обади. Мисли, че й се сърдите. Затова ви звъня аз.

— Тя добре ли е?

— Беше измръзнала и гладна, когато я намерих, но иначе е добре. Ще дойдете ли да я вземете?

— Разбира се. Тръгвам веднага. Може ли да говоря с нея?

— Да, но заспа веднага щом й дадох да пийне нещо топло. Нали знаете как заспиват децата. Затова и говоря тихо.

— Веднага тръгвам. Много ви благодаря. Не зная как ще ви се отблагодаря.

— Не е нужно, госпожо. Аз самият имам деца.

Нора записа адреса и подробностите. Абигейл бе успяла да стигне някак си до Бърлингтън, това бе на два часа път от Дъвс Ландинг. В главата на Нора се въртяха хиляди въпроси, но всички те можеха да почакат. В момента нищо не бе по-важно от това да прибере Аби. Слава богу, малкото й момиченце беше в безопасност.