Джудит Келман
Къщата на хълма (30)

Тридесета глава

Когато се върнаха от „Сърлоин Салун“, Левитски нахлузи мушамата на Куин и прекара един час под проливния дъжд в подаване на топки на Брендън. Когато приключиха, двамата се прибраха вир-вода. Левитски приготви някаква топла напитка с мляко. След дълги настоявания от страна на Брендън да опита, Куин също отпи от чашата му. По дяволите! Много беше вкусно!

Мерилин Холанд отдавна повтаряше на Куин, че трябва да си намери мъж, който умее да готви. Ето този умееше. За съжаление иначе беше нетърпим.

Когато настъпи часът за лягане на Брендън, момчето удари ръка в дланта на сестра си за лека нощ и махна с ръка на Левитски да го придружи до стаята му. Като главен отговорник по процедурите преди лягане Куин изпита ревност. Винаги бе знаела, че рано или късно ще бъде изместена от центъра на вниманието на Брен, но не вярваше, че ще е толкова скоро, при това не от жена, а от някой дългуч с набола брада.

От горния етаж долиташе шум от стъпки, скърцане на пружини и продължителен приглушен разговор, който се предаваше през тръбите на отоплителната инсталация, опасващи цялата къща. За да се разсее, започна да превърта каналите на кабелната телевизия. Беше настроена за филм на ужасите или готварско предаване. Забавление, достойно за Куин. Така и не успя да открие подобно в момента.

Десет минути по-късно Левитски изтрополи надолу по дървените стълби. Тя бързо смени канала и се направи, че е искрено заинтересувана от рекламата на фирмата „Хоум шопинг“. Само триста двайсет и пет долара за цял комплект керамични съдове с подарък — привлекателно украшение. Страшно изгодно предложение. Водещият на предаването тъкмо обясняваше с доверителен тон, че количествата са ограничени. Куин си помисли, че може да се измъкне от Левитски под предлог, че трябва да телефонира, за да направи поръчката.

Но агентът бе застанал на рамката на вратата и скръстил ръце на гърдите си, бе препречил пътя й навън. На лицето му се мъдреше весела усмивка. Този тип наистина беше прекалено самодоволен и самоуверен за вкуса на Куин. Непрестанно я караше да си мисли за това как да го цапардоса. Много жалко, защото тя наистина се нуждаеше от работата си.

Предпочете да избере позата на мъченик, но това очевидно не му направи никакво впечатление.

— Искам да знам всичко по минути. Дума по дума какво каза и направи Уиър от момента, в който ти влезе в онази къща. Не искам да спестяваш каквото и да било, все едно колко незначително ти се струва.

— Ти отново ли за Уиър? Откъде ти хрумна, че съм била там?

— Изписано е по теб. — И той се зае да изрежда: — Обувките ти са покрити със следи от предния двор на „Уолдорф“ — стръкчета тревна смеска „зойзиа“ и дива детелина, окосени с уред, нагласен да стриже тревата на четири сантиметра от основата. Кучешките косми, които са полепнали по панталоните ти, са от кучето на Уиър: пет-шестгодишна немска овчарка, с примес на коли и черен лабрадор. Горкото животно страда от лека форма на дерматит, причина за падането на козината. В джобовете на якето ти са били поставени обемисти предмети. По характерното увисване на десния съдя, че вероятно там си носила пистолет и патрони, възможно е да е бил четирийсет и пети калибър, но за марката и модела не смея да правя предположения. Малко неща мога да кажа за предмета, който си носила в левия си джоб, макар да е сигурно, че е бил правоъгълен и тежичък за размерите си. Няма да се учудя, ако е бил портативен радиоапарат или касетофон. Но най-много те издадоха едрите капки пот, които покриваха лицето ти, когато влезе. Съобщиха, че днес са измерени най-ниските температури за този ден от години насам, на някои места вали суграшица, а в южните райони се вихрят и снежни бури. Не си от хората, които се потят често, дори когато си вбесена, а това е често явление. От което заключавам, че здравата си се изплашила. Не мога да си представя какво може да ти изкара ума така, освен Уиър да е прибрал пистолета ти.

Куин бе изумена. Този човек не само беше подвижен рентгенов апарат, но и имаше дързост да стои пред нея, да я анализира безцеремонно, за да й покаже колко е глупава. При това без никакво неудобство или следа от самодоволство. В огромните кафяви като на сърна очи не можеше да открие и следа от триумф, нито гънка на превъзходство покрай плътните устни или в позата на стройното, атлетично тяло. Как нямаше подръка нещо тежко и опасно, с което да го замери?

— Как успяваш да откриеш толкова много неща, Левитски?

— Паметта ми е устроена така, че не мога да забравям. Дори неща, които предпочитам да не помня. Това може да е и благословия, и проклятие. Но в момента единственото, което ме интересува, е какво стана при посещението при Уиър.

Тя го гледа известно време с широко ококорени очи, след което се строполи в най-близкия стол. Сетне изгаси телевизора.

— Е, добре. Признавам, че бях в „Уолдорф“. От няколко реплики на Уиър схванах, че е склонен да разговаря с мен. Да ми разкаже нещо, ако изобщо има какво да каже. Идеята беше глупава.

Левитски не се опита да спори.

— Не научих нищо съществено. Така че, нека го забравим.

— Не, госпожице Галахър. Няма да го забравим. Искам да чуя всичко. И най-малката подробност, все едно колко незначителна може да ти изглежда. Начинът ти на действие е абсолютно погрешен, но признавам, че се възхищавам от инстинктите ти. Главата си залагам, че ако момиченцето е отвлечено, той е замесен по някакъв начин — пряко или косвено.

— Как е възможно? Технически е невъзможно да се измъква от къщата или да общува с когото и да било.

— Очевидно и ти не си достатъчно убедена в това, след като си рискувала да ти счупят врата с отиването си там. Така че, моля те, разкажи ми какво точно се случи.

Куин призна пред себе си, че в думите му имаше доза разум, и още повече се вбеси. Много й се искаше да отрече, че я мъчеха подозрения. Може би, ако се постараеше достатъчно, щеше да успее да убеди себе си, че проблемът не съществува. Как бе разбрал Уиър името на момиченцето?

— Искаш да знаеш как икономът ми е отворил вратата, а келнер е поднесъл изискани хапки на сребърен поднос? Сьомгата наистина беше превъзходна.

— Имам много време, госпожице Галахър.

— Защо не го използвате по-рационално, господин Левитски?

— Виж какво — въздъхна той. — Зная, че не ме харесваш. Ясно ми даде да го разбера. Сега обаче не става въпрос за мен и теб. А за едно единайсетгодишно момиченце, което може би е в страхотна опасност и за един проклет психопат, който може да изпусне някоя дума, която да ни помогне да открием детето. Така че защо не ми кажеш първо какво стана при Уиър, след което можеш да ме нападаш колкото искаш.

Куин трябваше да признае, че е прав. И защо все се оказваше, че е прав?

Той се настани срещу нея и тя му разказа за своята неуспешна визита. Левитски помълча известно време, очевидно му бе необходимо, за да преработи информацията.

— Ти спомена нещо за някаква мелодия — подхвърли той най-накрая.

— Да.

— И че разполагаш с цялата информация, която ти е необходима.

— Точно така.

— Това ли бяха точните му думи?

Тя завъртя очи и изпръхтя в знак на досада като пробита автомобилна гума, но Левитски не й обърна никакво внимание. Тя си помисли, че дори да сключи пръсти около врата му и да стисне с все сила, той може да не забележи.

След още известно време размисъл той най-накрая промърмори.

— Значи ясно!

— Кое е ясно?

— Мисли, Галахър. Щом твърди, че разполагаш с всичко необходимо, значи той има нещо предвид.

— Да не би да говориш за досието му в затвора?

— Точно така. Ако иска да те насочи към досието му, кое според теб е мястото, откъдето е най-логично да започнем търсенето, къде ще открием „началото на пътеката“, както се изразява той?

Куин бе обзета от тревога. Постепенно бе започнала да следва посоката, в която течаха мислите на агента.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се започне от края и да се върви в обратна посока?

Лицето на Левитски се разтегна в бавна доволна усмивка.

— Не е лошо, госпожице Галахър. Възможно е да не ви липсва дарба за логично мислене.

— Внимавай, Левитски — предупреди го тя. — Казах ти вече, без обидни подмятания.

Левитски се опита да се свърже с дома на Уил Дармън, директор на затвора в Сейнт Олбънс. Когато човекът разбра, че става дума за Елдън Уиър и за изчезнало дете, обеща да направи всичко възможно да ги вмъкне в наситената си програма на другата сутрин, стига те да са пред затвора в десет.

За да успее, Куин трябваше да вдигне Брендън един час по-рано и да го остави в дома на Джейсън, един от неговите приятели. Свърза се с майката на момчето — госпожа Стейтън, отправяйки тайни молби колекцията на Джейсън да послужи за достатъчно силна примамка за измъкването на брат й от леглото.

Молбите й се оказаха напразни. Клепачите на момчето се поместиха едва-едва, когато тя приключваше тирадата си за Брендън, който се готви за удар. Почти никаква реакция нямаше и когато обяви за скочилите на крака зрители. Очевидно беше време да пусне в ход тежката артилерия.

Сви длани около устата си, все едно държи мегафон и поде отработената вече имитация на гласа и маниера на един от известните коментатори:

— Свидетели сме на рядко събитие тук на стадиона, дами и господа. Изключителното име в този спорт — Галахър, великият Галахър, една от малкото останали живи легенди, е тук сред нас, за да предаде своя номер и фланелка на младата смяна. Никой в историята на тази игра не заслужава повече от Галахър нашите овации. Направил е за бейзбола повече от много други. Ето защо нека посрещнем и приветстваме както заслужава най-великият от всички батери на нашето време — Брендън Галахър!

Тя започна да дюдюка и да свирка, да подскача и жестикулира и изобщо да се прави на клоун, както всяка сутрин, докато го види да сваля сънено крака от леглото. Щом той се озова на пода, тя мушна нос във врата му като възбудено кученце, заскимтя и го побутна напред. Вдигнал нагоре тънките като клечки ръце, за да приветства обезумелите си фенове, брат й зашляпа по коридора към банята.

Когато чу, че водата в банята вече е пусната, тя затвори вратата и се върна тичешком до леглото на момчето. Надникна под завивките. О, чудо! Беше сухо!

Тя искрено се зарадва заради детето, но знаеше, че не трябва да казва нищо. Ако Брен искаше да бъде поздравен, той щеше да даде знак. Но не направи такова нещо. Когато се дотътри в кухнята, единственото, което поиска, докато все още се прозяваше, бе препечен сандвич и чаша прясно изцеден сок. Едва в този момент съобрази кой приготвя закуската и тръгна към килера за нова опаковка „Мюсли“.

Много скоро Куин го остави пред дома на семейство Стейтън и се отправи към „Холидей Ин“, за да вземе Левитски. Той я чакаше вече на тротоара, зачетен в някакъв дълъг няколко страници факс. Когато Куин натисна клаксона, за да му даде знак, че наближава, той сгъна набързо листовете и ги тикна в куфарчето си.

Градчето Сейнт Олбънс бе разположено в северните райони на Върмонт, близо до канадската граница. Според Куин бе неприлично отдалечен от Рътланд.

Отдавна се бунтуваше от малките размери на своя щат. Зажаднели за гледка туристи не се изморяваха да хвалят безкрайните пасища, нижещите се един след друг покрити със сняг върхове на планините и девствените гори. За нея това бе изморителна и натоварваща гледка.

Много повече й допадаше шумният и пренаселен Бостън. И сега й липсваше усещането за движение и енергия, които кипяха в големия град. Отраснала в тих и спокоен селски район, Куин бързо бе станала любителка на големите скорости. Харесваше й да среща блъскащи се един в друг хора, като молекули в стъклен буркан. Съседите не знаеха имената си, още по-малко с какво се занимават. Прелестна анонимност.

Както се очакваше, Левитски разглеждаше зеленината наоколо и въздишаше доволно всеки път, когато правеше типични за туристите забележки.

— Прекрасно е тук.

— Наистина ли? И какво по-точно ти харесва? Аз например най-много си падам по пътищата. Малко е известен фактът, че ние във Върмонт разполагаме с най-добрата и многочислена колекция от пътни дупки в Северна Америка. Събираме също така и най-големите количества оборски тор. А ако става дума за ски, мога да те уверя, че тук стават най-много счупвания, изкълчвания и разкъсвания на мускулни връзки и сухожилия.

С това разговорът за забележителностите се изчерпа за следващите няколко часа, през които Куин не спря да си играе с радиото в напразно търсене на прилична станция. Една от тайните на Щата на зелените планини бе, че проклетите зелени планини пречеха на телевизионните и радиоизлъчвания. Факт, който развали окончателно настроението на Куин. В момента й се слушаше някаква лека рокмузика, подобна на онази, която звучеше във фотолабораторията на Дъд Чеймбърс, а и от радиото на Доун, секретарката на кмета Уелакот. Репертоарът бе съвсем по нейния вкус — парчета от шейсетте и седемдесетте години. Куин помнеше абревиатурата на заставката, но не знаеше на каква дължина се излъчва програмата, ето защо реши да натисне копчето за „търсене“ поне стотина пъти.

— Какво търсиш? — попита Левитски през стиснати зъби. — Може би аз ще успея да ти помогна.

Куин изключи радиото. Съзнаваше, че е нетърпима, но колкото и да се радваше, че притеснява агента с поведението си, усещаше, че започва да лази и по собствените си нерви.

Последният отрязък от пътя на север бе по магистралата Ветеранс мемориал Колчестър, Чимни Корнър и Чекърбъри вилидж. Безкрайната поредица малки градчета с фантастични имена я отегчаваше до смърт. Настроението й започна да се оправя едва когато видяха знака, показващ, че навлизат в Джорджия Сентър. Сигурен признак, че много скоро ще са в Сейнт Олбънс и дългото пътуване е към своя край.

Като повечето местни градчета Джорджия Сентър се отличаваше с миниатюрна библиотека, начално училище, пазарче за селскостопанска техника и продукти и магазини за старинни предмети. След няколко пресечки стандартните сгради в колониален стил отстъпиха на поредица млекопреработващи стопанства и постройки.

Единствената отличителна черта на градчето бе фабричният комплекс на Лангдън Индъстрис, проточил се покрай пътя по посока на Олбънс Бей. Гледката на тези сгради, опасани от бодлива тел и похлупени от плътен облак гъст дим, беше потискаща. Замърсяването на въздуха бе основният продукт на комплекса.

— На това очарователно място дължим Елдън Уиър — подхвърли тя.

— Спри — нареди лаконично Левитски.

Куин предпочете да се направи, че не чува. Нямаше никакво желание да проточва и без това дългото пътуване.

— Би ли спряла, ако обичаш?

Тя смяташе да продължи да не зачита неговото нареждане, но той се пресегна и дръпна ръчната спирачка. Джипът заподскача като ранено животно и заби предните си колела.

— Какво правиш? — изсъска Куин.

— Помолих те да спреш — обади се той. — Искам да огледам предприятието. А сега, ако обичаш, дай на заден ход. Ще отнеме не повече от минута.

— Защо да не те оставя тук и можеш да си гледаш, колкото искаш.

— Спри някъде близо до входната врата. Оттам ще мога да видя онова, което ми трябва.

Закипяла от гняв, Куин върна колата назад. Беше бясна, че не можеше да се отърве от този мъж. Умни непогрешими хора като него я караха да се поддаде на изкушението да вдигне един звучен шумен скандал.

Левитски излезе на пътя и гледа постройките в продължение на няколко минути. Тя се помъчи да открие какво толкова е привлякло интереса му, но единственото, което виждаше, бяха циментови стени, метални пръти и стълбове задушлив дим.

Агентът се върна в колата и кимна, че може да продължат. Очите му бяха насочени към нея, но бе очевидно, че мислите му са някъде далеч. Куин умираше да разбере дали е забелязал нещо съществено в отвратителните постройки. За нищо на света обаче нямаше да му достави удоволствието да го попита.

Младата жена си даваше сметка колко лошо се държи, откакто е пристигнал този агент, но беше безсилна да се спре. Много скоро, успокояваше се тя, той ще си замине и ще изчезне завинаги от живота й. Ще се върне към предишното си всекидневие или поне много близо до него. Живот без Левитски. Странно, не успяваше да си представи как точно ще стане това.