Джудит Келман
Къщата на хълма (3)

Трета глава

В продължение на цели шест поколения семейство Брил притежавали и управлявали курортния комплекс в Дъвс Ландинг. Първите собственици, ирландски емигранти, предоставяли къщата си на нелегална организация за прехвърляне на избягали роби по пътя им за Канада. Разпръснатите постройки на мандрата бяха претърпели множество преобразувания през годините, за да се стигне до съвременния вариант на елегантен курортен хотел и изискан ресторант. Централните стаи за гости — до една допълнителни постройки на фермата — носеха имена, свързани с дейностите, които са се извършвали в тях преди години: Работилница за преработка на захарно цвекло, Винарната, Грънчарница 1 и 2, Ковачницата и т.н.

Постройките бяха свързани с покрити преходи и балкони и топли връзки, обгърнати в зеленината на градината, а в центъра бе разположен басейн. Четвъртата страна на този квадрат бе оригиналната ферма, в която се бяха приютили администрацията, ресторантът, кухнята, избата за вино и по-евтините стаи. Отвъд централния квадрат бяха разпръснати отделни павилиони, семейни бунгала, тенискорт и езеро, зимна градина и няколко ниски постройки, които се използваха за складове и временни сезонни дейности.

Нора настани кмета на града на любимото му закътано място в зимната градина на ресторанта и вдигна очи към прозореца на втория етаж в стаята на дъщеря си. Лампите бяха запалени, но нямаше и следа от Абигейл, просната в любимата си поза на голямото легло или изправена на ръце пред старинното огледало, нещо, което изрично й бе забранено.

Сигналната лампичка на телефона върху красивото бюро от явор на входа, където правеха резервациите, примигваше. Нора вдигна слушалката и прие резервация за дванайсет души, които искаха на втората събота от юни да отбележат десетгодишнината на нечия сватба. Записа внимателно масата, на която хората държаха в Слънчевата стая, както и поръчания надпис за тортата с лешници: „Честита 10-годишнина, Сали и Кен“. Докато оставяше слушалката, мислите й се върнаха тревожно към Абигейл.

Беше близо девет и половина. До този момент момиченцето щеше да е дотичало поне няколко пъти, за да се оплаче от домашно, от досадния братовчед Хю или от някаква въображаема заплаха. Нора не беше си представяла, че преместването им във Върмонт ще се окаже толкова трудно за дъщеря й. Аби бе приела развода на родителите си философски, макар че продължаваше да е силно привързана към баща си отвъд границите на разумното и така и да не успя да разбере защо Нора поиска да се раздели с него.

Детето добре се приспособяваше към нестабилното им финансово състояние след развода. Като фотожурналист на свободна практика Нора бе спечелила достатъчно уважение и похвали. За съжаление поръчките и чековете пристигаха твърде неравномерно — неизбежно неудобство на свободната практика. Както се очакваше, на подкрепата на Реймънд не можеше да се разчита за издръжката на момиченцето, както и за всичко останало. С известно усилие Нора успя да влезе в рекламния бизнес и така покриваше основните разходи, както и частното училище на Аби. Наложи се обаче да я лиши от всички останали привилегии, на които се радваха повечето от съученичките й.

Детето посрещаше хладнокръвно наложилите се ограничения. Ето защо и Нора реши, че Аби ще свикне с новия й брак и преместването. Чарли Брил бе сърдечен и очарователен мъж. Хареса Абигейл от първия миг, в който я видя и я ухажваше със същата щедрост и ентусиазъм, с които обгръщаше и майка й. Семейството му наруши навиците си, за да я накара да се чувства добре дошла.

След стотиците забрани и опасности на Ню Йорк Нора бе убедена, че Върмонт ще бъде приятна промяна. По пътя за училище в Дъвс Ландинг Абигейл нямаше да е принудена да прескача надрусани наркомани или спящи по улиците клошари, да търпи настойчивите молби на просяци или халюциниращи психопати. Нито пък щеше да се бои от случайни куршуми или да се чуди как да избегне поредната зона на война между уличните банди. В този заспал малък град единствената заплаха от насилие бе въображаемата възможност някой да изсипе кола с тор.

Нищо не се получи така, както бе мечтала Нора. С всеки изминал ден от преместването Абигейл ставаше все по-мрачна и начумерена. Разплакваше се при всеки отказ на нейно желание, на всичкото отгоре в дясното й око се появи влудяващ тик. Развали успеха си в училище и като се изключи племенницата на Чарли, Стефани, тя не изпитваше никакъв интерес към нови приятелства.

Никой не можеше да предложи смислено обяснение — нито Чарли, нито местният педиатър или детският психолог, с които Нора бе разговаряла, нито дори майката на Чарли — Мим, която бе изключително практична и мъдра жена. Майката на Нора, която живееше във Форт Лодърдейл и с която често говореха по телефона, настояваше, че единственото решение е времето. Въпросът бе колко време ще е нужно. И колко огорчения щеше да се наложи да преглътнат, докато тя свикне.

Случваше се Нора да поиска просто да избяга и да загърби всички проблеми, въпроси и самообвинения. Щеше да вземе единствено мечтите и надеждите си и своя опит от направените вече грешки. Може да изглеждаше младежки неразумно, но беше някакво решение.

Нечии ръце се плъзнаха около кръста й и дъхът на Нора секна от изненада, тя едва не изпусна слушалката на телефона. Извърна се и лицето й грейна при вида на Чарли. Харесваше трапчинката на брадичката му и одухотворените кафяви очи. Дори несъвършенствата му й бяха мили. Смешната извивка на устните, когато се опитваше да е сериозен, лекото оплешивяване на слепоочията, наченките на уплътнявания около кръста, с които се бореше с нередовни упражнения, с добри намерения и шоколадов мус.

Реймънд бе завършен фукльо. Истинска легенда единствено в собствените си фантазии. Ангажиран най-вече със себе си. Нора можеше да си представи, че остарява с Чарли. Край Реймънд непременно щеше да остарее, но преждевременно.

— Казах ли ти тази вечер, колко си красива? — промърмори Чарли, гъделичкайки ухото й.

— Не мога да си спомня. По-добре го кажи пак.

— Най-красивата жена в света. Направо ме подлудяваш, нали знаеш? Не спирам да мечтая да те поваля на количката за десерти. Какво ще кажеш?

— Ще заприличаме на прасета. А и нали ви е известно правилото да не се интимничи с персонала, господин Брил?

— Съжалявам, че се е наложило отново да попълваш дупки — смръщи той вежди. — Какъв е този път проблемът на скъпата ми сестра?

— Главоболие, доколкото разбрах.

— Болка в задника е по-вероятната причина.

— Нямам нищо против.

Нора остави усмивката на лицето си, докато той се скрие от погледа й. Обикновено тя бе готова да помогне, но Виктория, нейната зълва, бе наистина безсрамен манипулатор, превърнал мързела в истинско изкуство. Сестрата на Чарли живееше разделено от съпруга си и бе напълно отчуждена от децата си, за да има достатъчно време да се отдаде на голямата любов в своя живот — собствената си особа.

Денят на тази жена бе истинска вихрушка от час при маникюристката, масажиста, среща за обяд с приятелки и обиколка на магазините. При подобна програма естествено не й оставаха сили за такива дребнави ангажименти като работа и тя търсеше извинения в бомбастично звучащи заболявания като „тунелен лавинообразен синдром“, главоболия на гроздове, вирус на Епстайн-Бар, синдром на хроничната умора. За всички беше ясно каква е истинската причина, но положението беше безнадеждно.

Нора, от друга страна, нямаше нищо против да върши неща, които според нея допринасяха за успеха на курортния комплекс. За да поддържат бизнеса в периодите, когато сезонът бе слаб, повечето членове на семейство Брил работеха и навън. Чарли беше архитект, Мим се занимаваше с вътрешно обзавеждане. Дори децата на Виктория, Хю и Стефани, си търсеха работа за джобните си пари. За разлика от зълва си Нора никога не се бе страхувала от работа. Нещо повече, успя да се зарази от любовта на семейство Брил към хотела и ресторанта.

Огледа се и обгърна с поглед масите, покрити с дълги до земята покривки в цвят слонова кост, нагънатите като ветрило салфетки и старинните сребърни табелки с имената на очакваните гости. На всяка маса имаше тънка кристална ваза с дългостеблена аленочервена роза. Така се подчертаваше елегантният флорален мотив на тапетите, а също и по края на килимите. Изискана обстановка, подредена с много вкус. Работата никога не й омръзваше.

Без да има желание да подслушва, докато правеше обичайната обиколка, за да се увери, че всичко е наред и храната е налице, тя дочу любопитни откъси от разговори. Тази вечер двамата на маса номер три бяха подхванали опасна игра на флирт с крака. В сепаре номер седем гостите разгорещено спореха относно посещението на бащата на един от тях, който, изглежда, беше или мъдрият Соломон, или оглупял от старост сноб, зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Четиримата в зимната градина бяха очевидно на третата поръчка двойни мартинита и флиртуването с чуждия партньор вървеше със страшна сила. Нора реши да помоли бармана да спре да им сервира и да им повика такси, за да се приберат, преди да е станала някаква беда. Все пак щеше да е по-добре такситата да са две, само дето не беше ясно, кой с кого щеше да си тръгне.

Обикновено часовете по време на такива дежурства отлитаха за нея неусетно, не успяваше дори да се отегчи. Тази вечер обаче тя нямаше търпение да приключи обиколката и да потърси дъщеря си.

По-рано през деня Абигейл й се беше сторила по-неспокойна от обикновено. Бе се втурнала в къщата след училище и бе изтичала направо в стаята си. Нора я бе мярнала за част от секундата и това, което видя, никак не й хареса. Момиченцето имаше напрегнат и изнервен вид, сякаш всеки миг ще избухне. Когато Нора отиде до техния павилион, за да види какво става, вратата на Аби беше заключена и детето не отваряше. С потръпващ от едва сдържано вълнение глас дъщеря й я помоли да си отиде, защото искала да е сама.

След няколко минути напразни молби Нора реши да послуша съвета на майка си и да даде време на детето. Оттегли се в своето импровизирано студио зад някогашния хамбар, за да поработи над коректурите на брошура за нова туристическа фирма във Върмонт. Толкова често се налагаше да замества Виктория напоследък, че собствената й работа бе започнала да изостава.

Минаваше шест, когато приключи и с проявяването на филмите. По това време Мейси, икономката на Мим, вероятно вече поднасяше вечерята на децата, които щяха да се хранят с бащата на Чарли в старата елегантна сграда — дългогодишен дом на семейство Брил на отсрещния бряг на езерото.

Папа, както всички наричаха бащата на Чарли, страдаше от болест на Алцхаймер. Възрастният мъж имаше сериозни пропадания в паметта и при вълнение смесваше думите, но на моменти бе в чудесна форма — както винаги очарователен и обезоръжаващ. Мим настояваше режимът му да се спазва, но смяташе, че присъствието на децата в умерени дози има върху него терапевтичен ефект.

По всичко личеше, че това общуване се отразява добре на децата. Папа успяваше в тяхно присъствие да изрови от паметта си по някоя интересна история от вълнуващото си минало.

Нора реши да отиде в къщата и да изчака Абигейл да свърши вечерята. Надяваше се да поговорят. За съжаление преди това се налагаше да изпълни поредната молба на Мим „да покрие“ Виктория.

Нора погледна големия часовник на стената недалеч от рецепцията. Беше близо десет без петнайсет и все още никаква следа от Абигейл. Дано успееше да се види с детето, преди да заспи.

Само след седмица момиченцето щеше да е в пролетна ваканция от училище. Нора и Чарли бяха решили да я заведат за няколко дни в Ню Йорк. Мислеха да я изненадат, но днес следобед Нора прецени, че е добре да й каже. Надяваше се новината за пътуването да повиши малко настроението й. Трудно й беше да гледа колко тъжно и нещастно е детето.

В този момент се появи Мим, която идваше да поздрави редовните посетители. Елегантна както винаги, тя бе облякла красива рокля от френски шифон с подходящи за тоалета копринени пантофки с нисък ток. Посребрената й коса бе събрана в кок и от цялата й фигура се излъчваше горда увереност. Въпреки грижите около болестта на съпруга й Мим не допускаше да проличи колко е изморена или съкрушена. Промяната се състоеше единствено в това, че отделяше повече време за него и по-малко за семейния бизнес. Меките й сиви очи се спряха на Нора.

— Случило ли се е нещо, скъпа?

— Нищо особено. Бях се замислила.

— За Абигейл? — Мим умееше да чете мисли.

— За кого друг?

— Качи се горе да я видиш. Папа вече спи. С удоволствие ще се повъртя тук.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Върви. Прегърни я от мен.

Нора пое с бързи стъпки през осветения от свещи салон, където няколко групи посетители отпиваха питиетата си след вечеря, мина край покрития с мед плот на бара, зад който стоеше Джори Албърт — амбициозен младеж и скиор от Нова Зеландия. В украсеното с антикварни вещи фоайе завари други посетители със своите питиета, отпуснати спокойно на канапето пред запаления огън в камината. Позачервените им лица се отразяваха в медното покритие на облицовката и в набора медни приспособления за подреждане на дървата и жарта, които висяха пред каменната стена на огнището. Нежни звуци на Вивалди се носеха приглушено от високоговорителите на уредбата.

Тъкмо се канеше да отвори вратата към двора, и пред нея застана Рубен Хъф — човекът, който бе нает за дребни поправки и пазач. Тънък като пръчка и прегърбен, той беше с жълтеникав тен на кожата, все едно бе болен от жълтеница. Имаше противния навик да се приближава много близо до човека, с когото разговаря. Всеки път Нора се отдръпваше назад, за да избегне тежкия мирис на цигари и пот, който се излъчваше от него.

— Искате ли да прегледам стълбището над складова стая номер две? — попита направо той. — Здравата се люлее.

— Ще трябва да попиташ Чарли или госпожа Брил, Рубен.

— Стълбището е станало наистина опасно. В най-скоро време ще се откъсне и някой ще си счупи врата. Мога да го оправя и аз, но ако държите, ще повикам човека от Уилмингтън, който ми помогна да оправя бараката за инструменти. Въпросът е да го направим, преди някой да е пострадал.

— Разбирам. Чарли е в офиса си. Защо не отидеш да поговорите? — Нора искаше час по-скоро да се отърве от него, но Хъф бе стъпил здраво на самия праг — Рубен, искам да изляза.

— При Абигейл ли отивате?

— Казах, че искам да изляза.

Мъжът пристъпи няколко сантиметра встрани. Възмутена, Нора се промуши покрай него, стараейки се да не си поема дъх, преди да го е отминала. Едва навън, тя пое дълбоко свежия въздух с аромат на бор. Вятърът разбърка късата й русолява коса. Бе стигнала до средата на двора, когато си даде сметка, че не чу хлопването на вратата зад себе си. Извърна се и срещна погледа на Хъф, който я наблюдаваше внимателно.

— Какво има, Рубен?

Хъф имаше обичай да си вре носа навсякъде. С течение на времето Мим и Папа бяха наели доста странни типове като него. Повечето от тях се бяха оказали предани и лоялни служители. В интерес на истината Хъф бе изпълнителен и на него можеше да се разчита, когато се заеме с нещо. По напълно необясними причини Нора не го харесваше и му нямаше доверие.

Мъжът сви рамене, без да сваля дръзкия си поглед от нея.

— Не мисля, че ще откриете Абигейл в къщата.

— Защо мислиш така?

— Просто така — вратата плавно се затвори зад гърба му, докато той се отдалечаваше по коридора.

Нора побърза да изтрие образа на мъжа от съзнанието си. Единствената й грижа в момента бе Абигейл. Тя извървя бързо сводестия коридор със стаи за гости и прекоси влажната трева отвън към техния павилион. Стаята на дъщеря й бе на горния етаж. Нора почука на вратата и напрегна слух да долови отговора на детето. Нищо. Потропа отново и завъртя няколко пъти топката. Вратата се оказа заключена. Никой не отговори и на повикването й. Естествено, ако Аби беше заспала, почти нищо по-слабо от бомбен взрив не бе в състояние да я събуди. Странно бе, че е заключила вратата си, но сега нямаше да мисли за това. В друг случай Нора би оставила нещата така и щеше да изчака сутринта, за да поговори с момичето. Разтревожена обаче от подмятането на Хъф, тя отиде в съседния павилион, където живееше Виктория с децата си, за да поговори със Стефани.

Виктория отговори на почукването й. Снаха й за пореден път бе оздравяла като по чудо. Видът й беше ослепителен. Лиз Тейлър, без проблема с килограмите. В интерес на истината Виктория също имаше проблеми с килограмите, но на други места. Нора започна да обяснява, че се тревожи за Аби и иска да поговори със Стеф, защото може би тя е наясно какво тревожи момиченцето. Виктория махна с ръка нагоре с подходяща за случая липса на интерес. Всъщност може би сушеше ноктите си.

Докато минаваше покрай стаята на Хю, Нора долови тътена на сърдитите баси от стереоуредбата на момчето. Зад следващата врата Стефани беше на телефона. Преди да почука, Нора долови кикота на момичето.

— Влез.

Племенницата на Чарли бе наследила красивото лице на майка си и нейните цветове: почти черна коса, бледа кожа, леко мътни очи и красиви черти на лицето. За разлика от майка си Стеф бе с по-умерен характер и далеч не така влюбена в себе си. Нора никога не беше виждала бащата на момичето, но се говореше, че бил невероятно магаре. Очевидно Стефани бе резултат на щастливо съчетание на гени, все едно да оплодиш глава лук с друга и да се получи шише парфюм.

С ръка върху микрофона, момичето обясни, че целия ден не е виждало Абигейл. Не се явила и на вечеря, но никой не се разтревожил. Решили, че ще вечеря в кухнята на ресторанта, както правела понякога.

Нора направи опит да поговори с Хю. Нищо не се получи. В отговор на тревогата и въпросите си тя получи единствено сумтене и подсмихване — стандартно поведение за седемнайсетгодишното момче, чийто външен вид бе странна пародия на лицето на сестра му — изострени черти, лишени от симетрия, а кожата му бе изключително неприятна.

Той изобщо бе трудно хлапе — сърдито и предизвикателно. Общуването му със света се ограничаваше до проявленията на подрастващ анархист: оглушителна музика, вдъхващи страх и омраза плакати, съдрани дрехи, покрити с черно кожено яке с метални капси. Мим и Папа бяха единствените, към които се отнасяше с известна почтителност, но дори към тях това не бе постоянна практика.

Твърдо решена да се увери, че дъщеря й е добре, Нора се насочи към канцеларията, за да вземе резервен ключ. Влезе в комплекса от централния вход, за да избегне среща с Рубен Хъф, в случай че все още дебне в засадата си. Когато мина през централния салон, Мим й хвърли въпросителен поглед. Нора успя да изкриви устни в подобие на усмивка.

В канцеларията нямаше никого. През стената, граничеща с кухнята, тя долови гласа на Чарли, който разговаряше с главния готвач. Стори й се, че водят един от обичайните си диалози. Чарли с неговия спокоен и уравновесен тон срещу емоционалния, наподобяващ тропическа буря глас на готвач Вийе. Вийе беше много темпераментен мъж. Или поне сам си вярваше, че е такъв.

Нора свали резервния ключ от дъската до телефона и бързо се върна към дома си. През цялото време си повтаряше, че е много глупаво да се тревожи, но стомахът й беше все така свит на топка, а главата й туптеше от болка. Докато се мъчеше да напъха ключа в бравата, си представяше как момиченцето спи, свито на кълбо в леглото си. Предвкусваше огромното облекчение, примесено с ярост, което щеше да изпита, същото, което бе преживяла, когато преди години Абигейл се бе отбила да поиграе у своя приятелка след училище. След близо час и около двайсетина телефонни обаждания тя бе открила дъщеря си, която просто бе забравила да се обади, за да я предупреди.

Направи няколко опита с ключа, докато най-сетне го пъхна правилно и се чу прищракването на механизма. Вратата се отвори с леко скърцане.

Стаята беше пуста.

Нора правеше отчаяни усилия да потисне надигащата се в гърдите й паника. Може би Аби се криеше, за да я изплаши. Жената се огледа тревожно. Леглото беше гладко опънато, а върху очевидно недокоснатата синя покривка възглавниците бяха подредени в привидно безредие. Пред прозорците висяха завесите на точки, старателно надиплени сутринта от Грета, камериерка от хотела, която се грижеше за стаята. На перваза се виждаха няколко порцеланови вази, с натопени в тях пресни цветя от градината на Мим — цинии и далии в лилаво-синьо и розово, за да са в тон с прасковените и бели нюанси на стаята. В центъра на тоалетката бе скъпата на Аби музикална кутия — подарък от баща й за последния й рожден ден. Розовата играчка бе от често срещаните в магазините — от капака се показваше малка балерина с миниатюрна тюлена поличка, която се въртеше под звуците на популярна мелодия.

По бюрото бяха разпръснати учебници. Раницата, с която Аби ходеше на училище, липсваше. Успокой се. Сигурно имаше някакво просто и напълно разумно обяснение.

Надникна в банята и във всички останали помещения и ъгли на втория етаж. Отново нищо. Слезе долу и провери всички стаи, след което отново се качи горе, за да направи методична инспекция на шкафове, чекмеджета и ниши — всички места, където на едно дете би му хрумнало да се скрие. Отчаяна, тя се върна в стаята на Аби. Докато ровеше в чекмеджетата на скрина, забеляза, че няколко от любимите дрехи и вещи на момиченцето липсваха — новият й червен дъждобран, раираното трико за гимнастика. Липсваха и ценните й бележници с телефони и адреси, както и този, който Реймънд й изпрати за Коледа.

Нора пристъпи до прозореца. Може би щеше да види детето, ако беше някъде наблизо. Нито следа. Нищо не нарушаваше пустата картина на небосклона, обрамчен от облаци и назъбени планински масиви.

Тя потрепери, усетила внезапен студ. Подобно поведение не беше типично за Абигейл. Трябваше да открие малкото си момиче, преди да е станало прекалено късно, преди нещата да са излезли от контрол. Но откъде да започне? Мислите й препускаха тревожно, изброяваше всички възможни места, където Аби можеше да бъде: приятели, роднини, всички места, където на едно единайсетгодишно дете би хрумнало да търси баща си. Не можеше да си представи, че нейното момиченце е само и мръзне в нощта.

Най-неочаквано й хрумна, че може би Аби е навън от много часове и нищо чудно вече да се е подслонила някъде. Я по-спокойно, Аби сигурно вече е в безопасност. Не преигравай.

Списъкът с телефоните и адресите на съучениците на Аби се намираше в стаята за проявяване зад хамбара. Нора тръгна стремително навън от стаята, за да започне да звъни, когато забеляза бележката.