Джудит Келман
Къщата на хълма (29)

Двадесет и девета глава

— Абигейл! Абигейл Икинс?

Гласът се приближаваше все по-близо. Ако останеше още малко в прикритието си, те с положителност щяха да я открият. Тя захвърли одеялата и побягна с всички сили от верандата навън под ледения дъжд. За да стигне пътеката отпред, се налагаше да прекоси опасно открито пространство.

— Абигейл! Кажи нещо. Обади се, Аби. Хайде, мила.

Пътеката се оказа по-плъзгава, отколкото очакваше, а и бе широка, колкото да побере само една кола. Стърчащи тук-там клони я стесняваха още повече. От двете страни се издигаха дървета. Високо над главата клоните им се сплитаха и образуваха гъста мрежа, засенчваща пътя долу.

— Аби? Обади се и ще дойдем да те приберем. Всичко е наред, мила. Ще бъдеш в безопасност с нас.

Тя се втурна напред. Наложи си да не забелязва сенките и клоните, които удряха лицето й. Да не мисли за животинките, които я дебнеха. Опасността зад нея бе много по-голяма опасност. Сгъстяващият се мрак бе нищо в сравнение с маниака, който бе въоръжен с тесни тръби и невидими огньове, парализиращи пръсти, които могат да прилепят крака ти за земята.

Мъчеше се да избягва стърчащите камъни и пукнатините в земята. По едно време се плъзна в някакъв ров и изкълчи крака си. Разнесе се хрущящ звук и тя изпита силна болка. След няколко крачки на мястото остана само постоянна тежест.

— Хайде, Абигейл. Знаем, че си тук. Кажи ни къде си.

Ние.

Като че ли гласовете бяха различни. Но нея вече трудно можеха да я излъжат. Добре знаеше, че онзи умее да преправя гласа си да звучи като плясък на камъче във вода, да го пусне да излезе от неочаквани места, да звучи съвсем тънко или обратното, да гърми, все едно самосвал изсипва чакъл отвисоко. Умееше без проблеми да променя височината, тона, акцента, настроението. Беше го изпитала в онази тръба и после в подплатения с платнище куб.

Игри и номера. Подправени вестници и тайни снимки, фалшив пожар и умрели плъхове. В главата й зазвучаха повтарящи се думи: Няма да допусна да ме измами. Никога, никога повече. Никога, никога. По-добре да умра!

— Абигейл!

До слуха й стигна шум от минаваща кола. Очевидно се бе приближила до шосето.

Гласът зад нея бе започнал да заглъхва, на моменти дори не го чуваше.

Тя следваше пътеката, която завиваше покрай гигантски дъб и тръгваше полегато нагоре. На върха на възвишението се озова пред входа на стопанството. Ръждясала ограда опасваше мястото. На портата бе закачена издялана от дърво фигура на крава и стара пощенска кутия. Малко по-нататък на вратата на дървена будка висеше надпис: „Продаваме кленов сироп“.

Шосето се оказа почти толкова широко, колкото и пътеката за коли, по която бе дошла, и почти толкова разровено. По настилката се виждаха пукнатини и издатини, а на банкета се издигаха купчини пясък, останали от зимата, за да бъдат посипани с него заледените места.

И в двете посоки се виждаше единствено безбрежна равнина. Аби спря за малко, за да се огледа и да си поеме въздух. Едва сега усети и пронизващия студ. Разкъсаната на места фланелка бе мокра. Как можа да хвърли одеялата на верандата. Щяха да я забавят малко, но пък щяха да я предпазят от дъжда и студа.

Измръзнала, изгладняла до смърт и с разранени крака, тя нямаше никакво желание да върви напосоки в дъжда. Не можеше да реши и накъде да поеме. Която и посока да избереше, бе възможно да мине километри, преди да стигне къща или заслон.

Но и тук не можеше да стои вечно.

Реши да поеме наляво. Бе направила само няколко стъпки, когато шумът от хеликоптера, който очевидно напускаше фермата, се издигна над главата й. Вероятно онзи бе тръгнал към пътя.

Скрий се!

Тя изтича до будката с надписа за кленовия сироп, бързо дръпна една от халтавите дъски, която служеше за врата, и се мушна бързо вътре.

Будката бе цялата на дупки, скована криво-ляво от прави и пресечени дъски. Абигейл се сгуши в ъгъла на дъсчения под. Притиснала колене до гърдите си и стиснала здраво глезените си, тя не можеше да спре да трепери. Хеликоптерът се поколеба над дървеното укритие на момиченцето, обиколи с прожектора си околността и най-накрая се отдалечи в тъмнината.

Отвън някаква кола мина по пътя и прорязаните от струите на дъжда светлини на фаровете осветиха за миг мрака. Тя си представи за миг, че пътува в удобното купе, с успокояваща музика, която се лее от радиото, а от отворите на парното лъха топлина.

Веднъж само да стигне до курортния комплекс, тя ще се промъкне и ще изненада всички. Те ще я сгреят с целувки, прегръдки, ще я облеят със сълзи на щастие. Мим ще й донесе огромна чаша с горещо какао, подсладено със сладко от бяла ружа. Мама ще й обуе пухкавите пантофи и дебелия халат и ще се настанят пред огъня на облицованата с мед камина. Абигейл ще им разкаже цялата история. Всичко, от игла до конец. Колко откачен, отвратителен и гаден е бил той. Всичко, което й беше казал и й беше причинил. Само ще им спести това как се е прибрала — на автостоп.

Мама хиляди пъти я беше предупреждавала да не се качва в коли на непознати. Не само да се качва, не биваше да поглежда непознати, да отговаря на въпросите им, да изпълнява каквито и да било поръчки, все едно колко невинни изглеждат. Да не приема и да не дава абсолютно никаква информация, дори и датата на рождения си ден или името си.

В новините непрестанно съобщаваха за изнасилвания, отвличания, убийства. Всеки ден се появяваше съобщение за пострадало дете. Толкова много истории чуваха, че Абигейл бе престанала да се ужасява и бе започнала да изпитва само искрено любопитство.

Все едно какво казваше мама, оказваше се, че избягването на непознати не ти гарантира абсолютно нищо. Най-ужасяващо бе, че той я познаваше. Досещаше се за слабостите й, четеше страховете й, улавяше я в капан със собствените й недостатъци. Всеки непознат беше за предпочитане пред него.

Още една кола отмина. Това май се оказваше единственият й изход. Майка й можеше и да не разбере, че се е качила в кола на непознат.

Бутна паянтовата врата на будката и излезе навън. Мразовитият вятър бе станал по-силен, а дъждът бе преминал в суграшица. Дясната стена на скованата от дъски будка осигуряваше някаква слаба защита и Абигейл зачака появата на следваща кола. Стори й се, че е стояла така цяла вечност, докато мъглива светлина на фарове не се появи в далечината. Постепенно тя стана по-ясна, но момичето така и не можеше да се насили да застане на пътя и да вдигне ръка.

След още няколко минути край нея профуча малка червена спортна кола. Аби си обеща, че ще излезе на пътя при следващата кола. По разположението на фаровете се досети, че следващото превозно средство трябва да беше камион. И от него се отказа. Леката кола й се струваше по-безопасна.

Отново зачака. Най-накрая мъгливо размазано проблясване привлече вниманието й. Този път колата се движеше чувствително по-бавно и тя успя да събере кураж и да заеме позиция.

Докато чакаше, можа дори да придаде подходящо умолително изражение на лицето си и да извие палеца на ръката си. Автомобилът бе все още далеч, но тя успя да види, че е дълъг, лъскав и широк, много подобен на линкълна на баща й.

Съвсем същият беше. Сърцето заби силно в гърдите й. Устата й пресъхна. Възможно ли беше?

Тя се опита да удържи вълнението си. Здравият разум й диктуваше, че има хиляди лъскави черни коли от същата марка. Човекът на волана не се виждаше. Можеше да е всеки.

Интуицията й подсказваше, че е татко. Чул е, че е изчезнала, и е тръгнал да я търси. Типично за него. Как знаеше какво ще й каже:

— Аби Урагана, къде се губиш, момиче? Хайде, влизай на топло вътре.

Лицето й се разтегна в такава усмивка, че раните по него я заболяха. След секунди щеше да е при татко си. Гушната здраво в мечешките му лапи, щеше да се киска на някоя от веселите му истории.

Изскочи на пътя, вдигна ръце и започна да маха енергично. Шофьорът даде знак с клаксона, че я е забелязал — дълго и късо. Всичко в нея играеше. Краката й подскачаха, костите потръпваха, сърцето й пърхаше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне като балон.

— Татенце! — пищеше детето. — Знаех си, че ще дойдеш. Просто си знаех.

Виковете й се засилваха с приближаването на линкълна. Беше така нетърпелива, че имаше желание да изтича напред и да се хвърли върху капака, преди колата да е спряла. Искаше й се да се впие в метала и да разцелува замръзналото предно стъкло.

— Побързай! Спирай вече! Хайде, татко!

Когато мощното возило най-сетне спря, тя се спусна напред и задърпа вратата от страната на шофьора, готвейки се всеки миг да прегърне врата на баща си.

Онова, което видя обаче, я накара да се вцепени. Маниакът бе дошъл да я търси. А тя попадна право в лапите му.