Джудит Келман
Къщата на хълма (26)

Двадесет и шеста глава

Побягвайки от бялата къща, Абигейл потърси прикритието на гората и щом достигна първите шубраци, се строполи зад тях. Страхът биеше в тялото й като обезумяла птица. Този човек се оказваше навсякъде. Всеки миг можеше да се появи зад гърба й. Умът й не го побираше как ще се прибере у дома.

Умираше от глад, беше мръсна, измръзнала до кости. На всичкото отгоре започна и да вали. Ставаше все по-студено. По-мрачно. По-безнадеждно.

Много скоро щеше да падне нощта — тъмна и туптяща от дебнещи опасности. Знаеше, че е детинско, но тя все още се страхуваше от тъмното, за нея мракът на нощта бе нещо като гигантска пещера, в която на всяка крачка те дебнат безформени, застрашителни опасности.

Само при мисълта за това тя се изправи и тръгна. Движеше се близо до дърветата и скоро стигна до отсрещната страна на малката гора. Гъсталакът зад нея скриваше от очите й бялата къща и камиона отпред. Това означаваше, че и тя остава скрита за тях.

Посъбрало кураж, момичето продължи напред. Не след дълго достигна ограда от издялани клони, зад която се простираше безкрайно поле. Земеделската земя пред нея бе разпределена на парцели — по-тъмно и по-светлобежови. Нищо не нарушаваше пейзажа, освен криволичещите огради и тук-там наведените над оскъдната трева животни.

Тя присви очи, за да вижда по-добре през спускащите се сенки и да търси някакви признаци на човешко присъствие. В първия момент не забеляза нищо, но след няколко минути в далечината зърна примигваща светлина. С решителна крачка се запъти натам в очакване светлината да се появи отново. Най-вероятно залязващото слънце се отразява в метална повърхност, помисли си тя. Може би покрив на нечий хамбар.

Буците на разораната земя я бавеха, краката й бяха вече разранени и тя много бързо губеше сили.

Скоро източникът на непостоянната светлина се очерта. Надеждите на Абигейл се възродиха, когато успя да различи ниска порутена постройка със заковани прозорци и ръждясал метален покрив — стар кокошарник.

Един от съучениците й в класа на госпожа Шифман живееше във ферма и целият клас беше поканен да посети селското стопанство на семейството. Абигейл се бе потресла от мръсотията, която цареше при разхождащите се напред-назад животни с опулени според нея очи, които издаваха странни звуци, от шума край селскостопанските машини. Но нищо не я отврати така, както кокошарникът. Само при мисълта за вонята вътре, косите й настръхнаха, ужасиха я посипаните с кокоши изпражнения хранилки. Естествено тогава не сподели впечатленията си, но не можеше да си представи как човек живее в такова място. Манхатън й се струваше истински рай в сравнение с този двор.

Убедена бе, че е по-скоро готова да измръзне от студ през нощта, отколкото да влезе на подобно място.

Продължи напред, въпреки болките в краката, поради които бе започнала и да куца. Бе готова да се разплаче, когато видя, че пред нея всъщност е барака за инструменти. Вратата не беше заключена. Трепереща от облекчение, тя се вмъкна вътре.

Типичен склад. Пълно беше с ръждясали сечива, изхвърлени велосипеди и детски колички, цели камари от престарели селскостопански съоръжения. Тя внимателно прескочи купчини стари списания и книги, напъхани една в друга тенджери, тигани, изпочупени играчки и непотребни мебели. В един от ъглите откри две проядени от молци одеяла и се зави с тях. Под камара брошури за семена намери чифт овехтели войнишки обувки.

Бързо напъха изранените си мокри стъпала вътре. Обувките бяха толкова големи, че никъде не опираха в изстрадалата плът. Кожата обаче беше изсъхнала и напукана, а вътре бе пълно с боклуци. Абигейл направи няколко предпазливи стъпки. Все пак беше по-добре с тях, отколкото боса.

Продължи да рови сред вещите и откри и други „съкровища“: прокъсан шал, чифт градински ръкавици с полепнала по тях кал, няколко книги от Нанси Дрю с напукани корици и пожълтели страници.

Абигейл обожаваше криминалните истории. Над главата й дъждът вече тропаше по металния покрив. Реши да почете малко, за да убие времето, но беше толкова гладна, че изобщо не можеше да се съсредоточи. Стомахът й се свиваше на топка и издаваше звуци като от късане на хартия.

Сгушена в парцаливите одеяла, отново започна да рови, този път за някаква храна. След дълго търсене намери само няколко мухлясали ореха, празна кутия от подправки и метална кутия, до половината пълна с жълтеникаво прахообразно вещество. Опита с пръст, но усети силно щипане и бързо плюна на земята и обърса езика си с одеялото.

Отвори за малко вратата и надникна навън. Небето бе потъмняло. Основната сграда на стопанството едва ли беше далеч. Трябваше да се добере до нея, преди да е паднала нощта, и да намери телефон.

Увита с одеялата, тя напусна бараката и се наложи да присвие очи, за да ги запази от ледените капки. Скоро откри хамбара и три високи силоза. Отмина ги и видя червена двуетажна сграда със зелени орнаменти.

Приближи извънредно предпазливо, но не можеше да не забележи няколко вдъхващи надежда признака: две детски велосипедчета с по три колелета бяха оставени на моравата отпред, люлка, боядисана в светли тонове. В задния двор бе простряно пране. Видя бебешки дрехи, женско бельо, чаршафи на меченца, няколко карирани ризи, бели чорапи, закачени два по два в низходящ по размер ред, кърпи за бърсане на чинии. Някой бе пропуснал да събере прането, преди да завали, и сега всичко беше подгизнало и натежало.

Прането на простора означаваше, че тук живее истинско семейство — с деца и родители. Мястото обещаваше да е безопасно. Хлопайки с тежките си обувки, Абигейл се забърза към входната врата и почука. Никакъв отговор. Тя заблъска с юмрук и започна да се моли някой да излезе. Завъртя топката на вратата в двете посоки, но очевидно беше заключено. Същото се оказа и с прозорците. Щорите бяха спуснати толкова ниско, че тя дори не можеше да надникне вътре. Никой не беше у дома, което обясняваше и несъбраното пране.

На предната веранда бяха оставени два стола от ракита с бледи пухкави възглавници отгоре. Тя се сви зад тях и се сгуши в укритието си. Гладът бе престанал да я мъчи, заместен от тъпа болка в стомаха и усещане за гадене.

През дупка в пашкула си от одеяла, тя наблюдаваше дългата мръсна ивица на пътя с надеждата да забележи навреме някоя кола. На няколко пъти порив на вятъра й се стори като мотор на лека кола. Веднъж дори бе абсолютно сигурна, че вижда как по пътя подскача проблясване на металната каросерия на камион, но образът бързо изчезна.

Небето бе пронизано от струи дъжд. Много скоро щеше да се стъмни. След това щеше да се наложи да се изправи пред дебелия смълчан корем на нощта. Тъкмо тази част от денонощието плашеше най-много Абигейл и тя се зари още по-надолу в пашкула си.

Така се надяваше обитателите на къщата да се върнат дотогава. Ако бяха заминали за по-дълго, нямаше да оставят прането си. А щом имаха малки деца, едва ли щяха да се бавят много.

Вкопчи се в тази своя логика като в спасително въже, спускащо се от мрачното небе, което вече бе станало пепеляво на цвят. Стараеше се да затвори съзнанието си за задаващата се заплаха и продължаваше да се взира в пътя.

Къде се губеха тези хора?

Дали пък не са отишли да вечерят навън? Представяше си едър мускулест мъж с гащеризон, който допива последните глътки от кафето си и дава знак на сервитьорката за сметката. Край него виждаше три червенобузести деца, с вдигнати догоре ципове на якетата си, строени край семейния камион до тъничката си и нежна майка. Ето ги, вече се качват, моторът промърморва и колата постепенно се отдалечава от заведението.

Въображението й я отведе дори по-нататък — сред спокойното и вдъхващо сигурност семейство на фермера.

Реши, че се казват Джонсън. Джералд и Мод Джонсън, а децата им: Джералд джуниър, Лиза и бебето Джени. Най-малкото дете вероятно вече спи в колата. Джери дразни Лиза, както обикновено, дърпа плитките й и пощипва носа й, когато майка му и баща му не гледат към тях. Лиза хленчи, но възрастните не им обръщат внимание. Възрастният Джералд Джонсън е загрижен заради прогнозата за времето и си мисли как ще трябва да се облече, когато в четири на другата сутрин ще излезе да дои животните. Неговата госпожа пък се е замислила дали да изчака другата сутрин, за да събере намокреното от дъжда пране.

Образът бе съвсем жив в съзнанието на Абигейл: хлапетата, камионът, заспалото бебе. Представи си как господин Джонсън завива в локалния път към фермата и широко се прозява.

Тя бе затворила очи, за да е картината още по-чиста, но през клепачите й внезапно проникна силна светлина и някъде отгоре над главата й се разнесе силен плющящ звук. Направи усилие и отвори клепачи и забеляза високо над къщата да се носи огромна капсула. Светлинен лъч, закачен за търбуха й, като меч разрязваше мрака. Ледените капки на дъжда пронизваха светлината.

Хеликоптер.

Машината бавно кръжеше над моравата пред къщата. За малко се задържа така над укритието й. Скрита дълбоко под купчината одеяла, Аби бе притаила дъх.

За кратко лъчът я освети, перките въртяха въздуха, който бръснеше кожата на лицето й. Най-накрая лъчът я отмина и вихърът от перките го последва. Хеликоптерът бавно се отдалечаваше.

Абигейл въздъхна и с облекчение проследи как гигантската метална буболечка се отдалечава. Сега вече беше в безопасност. Можеше спокойно да изчака семейство Джонсън да се приберат и да я спасят.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над къщата. Видя го да се отправя към хамбара, след това към силозите и бараката, където бе намерила обувките и одеялата. Тъкмо бе насочила очи отново към пътя, когато по звука усети, че хеликоптерът е спрял във въздуха.

Конусообразният лъч проследяваше нещо на земята. После машината бавно започна да се спуска.

Дали пък не я бяха забелязали в крайна сметка? Дали не кацаше, за да дойдат да я приберат? Хеликоптерът се спускаше бързо. След няколко секунди вече беше зад сградата. Моторът се изкашля и спря. Тътнещ глас се извиси нагоре и разцепи тишината. Викаше нейното име.