Джудит Келман
Къщата на хълма (25)

Двадесет и пета глава

Близо два часа бяха изминали и още никой нищо не й бе казал за състоянието на Рей. Нора бе крачила напред-назад из чакалнята пред спешното отделение, бе прелиствала с празен поглед медицински списания, опитвала се бе да изтръгне някаква информация от жената на рецепцията, която в резултат на нейните питания вече избягваше да я погледне дори.

Откакто закараха Рей с количката зад летящата врата, в съзнанието на Нора започнаха да се нижат една след друга ужасяващи картини. Представи си как кръвта му изтича, как се разтърсва от конвулсии, сърцето му спира. Как лекарите се питат кой да съобщи на близките, след като затварят угасналите му очи и го покриват с белия чаршаф.

Чиновникът в приемното остана с впечатлението, че тя е съпругата на Рей и тя не направи опит да го коригира. Странно се чувстваше, когато към нея се обръщаха отново с „госпожо Икинс“, но тя си помисли, че така поне може да разчита, че ще я информират навреме. И ако някой не се появи в най-скоро време да размени с нея две думи, тя ще влезе в някое от сепаретата пред нея, оградени със завеси.

Тя отново се приближи до жената зад бюрото, опря лакти и сключи пръсти в молба. Знаеше, че с безумния си поглед, разрошената коса и изпомачканите си и омазани с кръвта на Рей дрехи изглежда като истерична луда. Но дори в този вид никой не се смили над нея да й каже и една дума.

— Не бихте ли могли все пак да се обадите там вътре и да видите какво става? — попита тя белокосата жена. — Това сякаш никога няма да свърши.

Жената побутна нагоре по носа си бифокалните очила и въздъхна:

— Вече ви казах, госпожо Икинс. Ако можех, с удоволствие бих ви помогнала, но ми е абсолютно забранено да безпокоя екипа. Нали не искате да ги разсейвате с обаждане по телефона в момент, когато се борят за живота на съпруга ви? Опитайте се да се успокоите. Сигурна съм, че лекар ще се появи всеки момент и ще поговори с вас.

Нора отново започна да крачи напред-назад. Самотни или мрачни хора на групи чакаха някой лекар да им обърне внимание. Малко дете с кашлица, подобна на кучешки лай, старателно скубеше едно по едно листата на палмата до входа, докато майка му ровеше в чантата си и вадеше смачкани рецепти, бележки и употребени хартиени носни кърпички. В центъра на салона разрошена възрастна жена, чиито крака бяха целите в рани, нещо си говореше. Многобройно семейство цигани бе организирало своеобразен пикник край телефонните кабини. Нора ги заобиколи и позвъни вкъщи.

Чарли вдигна телефона. Тя му се оплака, че нещата в болницата са още доникъде и се поинтересува как е при него. Все още нямаше никакви новини за Абигейл. Когато Нора попита за други обаждания, той троснато съобщи, че Джъстин Уелакот се отбил, за да го увери, че полицията е вдигната накрак и претърсва околността. Обадили се и пътните полицаи, определени да се включат в издирването. Били на път към комплекса, за да прегледат нещата на Абигейл и да разпитат персонала и гостите.

Родителите му се поуспокоили. Папа получил сериозна доза успокоителни, а кризата на Мим сякаш вече преминавала. Предприети били мерки инцидентът да не се повтори. Колекцията от старинни оръжия била прибрана и заключена в килера до склада с виното. А ключът — прибран от Мим на място, което Папа никога няма да успее да открие. Заела се дори с реорганизация на персонала, така че старецът да е винаги под наблюдение.

— Мим никак не обича да се държи с него по този начин — сякаш е дете.

— А има ли друг избор?

— Точно това й казах и аз. Няколко часа си вече в болницата. Наистина ли няма кой да ти каже какво става?

Нора въздъхна тежко.

— Тук не е Дисни Уърлд, Чарли. Правя всичко, което е по силите ми.

— Искаш ли ние оттук да се обадим на някого? Мим имаше някакъв стар приятел, който дълги години набираше средства за болницата. Да я помоля ли да…

— Чакай — в помещенията зад вратата с надпис на „Травматология“ се разнесоха високи гласове. Нора чу, че някакви хора излизат, и я обзе предчувствие, че това е екипът, поел Реймънд. — Настъпи раздвижване. Отивам да видя какво става, Чарли. Чао.

Докато връщаше слушалката на мястото й, Нора чуваше как мъжът й продължава да говори. С бързи крачки тя се насочи към заветната врата. Нямаше начин да влезе, преди да я отворят автоматично със специалното устройство при бюрото на дежурната сестра.

Тъкмо обмисляше как да се промъкне вътре, когато група развълнувани мъже излетяха навън. В центъра беше Реймънд със стиснати устни и решителен поглед, очевидно устремен към изхода. Ескортът му включваше едър санитар, двама мускулести мъже в бели престилки, дребен доктор азиатец и млад мъж с лъскава коса. От табелката на гърдите му ставаше ясно, че е директор на службата за правна консултация на пациентите. С изключение на Реймънд всички говореха възбудено.

— Рей?

Мъжът с лъскавата коса изостана няколко крачки и я дръпна настрани.

— Вие ли сте госпожа Икинс?

— Да. Какво става?

— Успяха да извадят куршума и да почистят раната с местна упойка. Не беше нещо сериозно, но е загубил кръв и съществува риск раната да се инфектира. На всяка цена трябва да остане няколко дни за наблюдение. Опитваме се да му уредим легло, но той стана, облече се и отказва да слуша когото и да било.

Реймънд вече стоеше на входа.

— Да вървим, Нора.

— Сигурен ли си?

— Не ти ли изглеждам сигурен?

Реймънд мразеше лекарите и болничните заведения. Спомни си колко трудно успя да го убеди да я придружи за раждането на Абигейл, така че поведението му сега изобщо не я изненада. Нито пък се изкуши да спори с него. Сега, когато тревогата й за Абигейл бе толкова голяма, нямаше никакво желание да се бори с ината и глупостта на Реймънд.

Тя се обърна към мъжа с покритата с гел коса и се опита да го успокои.

— Не се тревожете! Никой не може да ви държи отговорни, след като той е толкова твърдоглав глупак.

— Обясних му, че подобни рани са непредвидими. Не е препоръчително да си тръгвате толкова скоро, господин Икинс. Лекарите, които се погрижиха за вас, изрично настояват…

Нора го прекъсна.

— Имате ли всичко това в писмен вид?

— Кое, нарежданията за такива случаи? Разбира се, а също и лекарското заключение за възможните последствия, ако той напусне, въпреки лекарските предписания.

— Нашият Кинг Конг ще ги прочете и ще ги запомни дума по дума, особено частта за последствията. Нали Реймънд?

Бившият й мъж махна нетърпеливо с ръка.

— Каквото кажете, само да се махна час по-скоро оттук. Чувствам се чудесно — забравяйки за раната, той вдигна ръка и очевидно изпита силна болка, защото лицето му се сви и той извика.

— Ясно ми е колко чудесно се чувстваш. Ела да седнеш някъде, преди да си се сгромолясал. Ще се обадим в комплекса и там ще се погрижат да лежиш.

— Мразя да бъда в тежест на някого.

— Напротив. Обожаваш го.

Пътуваха до Дъвс Ландинг потънали в мълчание. На вратата на комплекса ги посрещна Чарли.

— Реймънд? Как си?

— Добре съм. Нищо особено не се е случило.

— Влизай! Влизай, толкова се радвам да те видя накрак.

Реймънд благоразумно протегна лявата си ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Чарли. Много съм слушал за теб от Аби.

— На мен също — Чарли стисна сърдечно подадената длан. — Не знам как да ти благодаря, че пое вината за изстрела. Страшно съжалявам, че се наложи да минеш през всичко това. Наистина ли си добре?

— Като нов съм.

— Как ли пък не! — намеси се Нора. — Хората настояваха да остане поне няколко дни, но той отказа. Страхува се от болниците като малко дете.

— В такъв случай ще останеш да лежиш при нас в хотела. Доктор Гордън ще те държи под око, докато напълно се възстановиш. Ще те настаня в най-хубавия апартамент.

Нора се опита да направи знак с вежди на съпруга си, но той изобщо не й обърна внимание. Можеше поне да се посъветва с нея, преди да настанява Реймънд тук за целия период на неговото възстановяване. Вероятно така бе справедливо, но тя никак не вярваше в доброто възпитание на бившия си съпруг.

— Ела, ще те заведа — предложи въпреки всичко тя. — Да вървим, преди да се строполиш.

— Предпочитам аз да го заведа — възрази Чарли. — Искам да разменя с него няколко думи.

Нора си замълча, въпреки че не можеше да се сети за какво ли можеха да си говорят тези двамата. Ако беше свързано с Абигейл, редно беше и тя да участва. Който беше измислил мъжете, беше пропуснал да изглади някои грапавини.

— Оттук — пое Чарли инициативата.

— Следвам те.

В мига, в който двамата се отдалечиха по коридора, долетя Виктория. Косата й беше току-що фризирана, от нея се носеше аромат на скъп парфюм и козметика, на самообожание или по-скоро на всичко това взето заедно.

— Какво ти става, Нора? Изглеждаш така, сякаш от сутринта си се влачила по корем.

— Имах доста тежък ден. А и се случиха тревожни неща.

Тя изчака Виктория да свали дългото до земята визонено палто, да пооправи косата си и да се настани в подходяща поза на канапето пред запаления огън, където можеше да се наслаждава на воля на отражението си в излъсканата медна повърхност на облицовката на камината. Мим бе поставила три африкански виолетки на масичката отстрани. Цветята бяха в пълен унисон с цвета на очите на Виктория. Листенцата им също, с цвят на жлъчка.

— Джъстин се отби преди няколко часа, за да каже да не се тревожим за Абигейл — започна първа Виктория. — Уредил е полицаите веднага да започнат издирването. Известни са им всички места, където децата обичат да се крият, когато избягат от домовете си.

— Не става дума сега за Абигейл — Нора внимаваше какви думи използва. Вярно че Виктория не беше кой знае колко емоционална, но и баща й беше изложен на риск в момента.

Тя очевидно се стресна от новината, която й съобщи снаха й, но се възстанови с рекордна скорост и само бръкна в чантата си, за да оправи червилото си.

— Значи прочутият баща на Абигейл се появи най-сетне. Кога ще успея да го видя? Аби ми показа негова снимка. Сладък ми се видя, а и обожавам акцента на южняците.

— Не бързай да обличаш ловния костюм, Виктория. Реймънд ще остане тук само докато се съвземе.

— Не се тревожи, миличка. Ще бъда много нежна — тя се направи, че се прозява. — Не разбирам защо съм така изтощена. Какво ми става?

Нора чудесно знаеше каква е причината. Вечерната тълпа щеше да започне да приижда всеки момент. На Виктория не й оставаше почти никакво време, за да изиграе етюда с вечерното си неразположение.

— Побързай да си починеш в такъв случай, миличка. Няма да мога да те покривам тази вечер.

— А да съм те молила? — Виктория вирна възмутено вежда. Бе събрала вече коженото си палто и се канеше да напусне салона, когато на вратата се появи Мим, повела двамата пътни полицаи Мериман и Десото.

Мериман успя все пак да откъсне очи от Виктория и кимна към Нора.

— Искахме само да се отбием, за да кажем, че приключихме с прегледа на вещите на дъщеря ви.

— И? — Този техен делови вид, просто я влудяваше.

Десото разгърна страниците на бележника си.

— От спестовния влог на Абигейл преди няколко дни са теглени петдесет долара. Ден преди това е имала за домашно по английски да опише чувствата си. В домашното е споделила, че не може да издържа повече тук и че планира бягство. По всичко личи, че е напуснала дома ви доброволно.

Мим сложи ръка на рамото на Нора. Преживяното през деня бе изпило лицето й. Тя изглеждаше крехка и изтощена.

— Ще я намерят, скъпа. Само това има значение.

Нора бе твърде смазана, за да възрази.

— Ако няма нищо друго, бихте ли ме извинили?

Десото затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Не, няма. Ще поговорим с хората от персонала и с гостите, в случай че някой има някаква идея къде може да е детето. Раздали сме снимката на всичките си колеги и те ще си отварят очите.

Нора мина бързо покрай тях и излезе навън, където се бе спуснал нощният хлад. Бе започнало да ръми. Земята вече бе покрита със заледени локви. В тази част на света зимата трудно се предаваше.

Нора внимателно заобикаляше заледените места, мина под двойната арка и тръгна през застлания с каменни плочи двор. Насочи се към техния павилион. Ужасяваше я перспективата да влезе в пустите стаи и оглушителното отсъствие на Абигейл.

Вече вътре, тя мина по всички помещения и запали лампите, телевизора, радиоапаратите, изобщо всичко, което можеше поне отчасти да прогони глухотата и мрака.

Качи се горе, за да провери дали детективите са разбъркали нещата в стаята на дъщеря й. Струваше й се ужасно важно, когато детето се прибере, да завари вещите си по местата им.

Скоро, помоли се тя с цялото си сърце. Нека бъде скоро.

Вратата на стаята бе отворена. Скръстила ръце пред гърдите си, сякаш за да се предпази от сгромолясване, тя прекрачи прага. Очакваше да види голяма бъркотия, но остана изненадана. Леглото под дантеления балдахин бе опънато, чекмеджетата — върнати по местата им. Спортните трофеи по гимнастика и книгите на Абигейл бяха подредени на етажерката от кленово дърво точно както Нора си спомняше, че ги е оставила. Под зоркото наблюдение на Мим полицаите бяха подредили учебниците на дъщеря й в две спретнати купчини.

Привлече я тетрадката за съчинения с надпис „Английски“. Аби никога не бе изпитвала влечение към воденето на дневник. Нора се бе опитала да й обясни, че когато запишеш огорченията или наранените си чувства, може да ти олекне. Тя самата бе водила такъв дневник като малка и в него бе отбелязвала най-вече съкровените си желания и несъгласия с околните. Спомняше си, че това особено много й помагаше, когато възникнеха конфликти с родителите й.

Тя отвори тетрадката и отгърна на страницата, за която бяха споменали полицаите. Гледаше и не вярваше на очите си. Думите, почеркът и дори задраскванията бяха досущ като тези в бележката, която тя намери в деня, когато Абигейл изчезна. Единствената разлика бе в бележките и коментарите на учителката отстрани.

Сърцето на Нора учести ударите си. Цялата тази смахната история започваше да се изяснява. Аби изобщо не беше писала онази бележка. Този, който я беше отвлякъл, бе направил ксерокопие от домашното й и го беше оставил така, че да изглежда, все едно детето само е написало всичко.

Трябваше да покаже и двата листа на полицаите. Едва тогава щяха да се убедят, че не става дума за обикновено детско бягство.

Изтича в своята стая и започна да рови в скрина и нощното си шкафче. Къде бе оставила бележката? Заизважда чекмеджета, изсипваше купчини дрехи на пода, ръцете й трепереха.

Стегни се, Нора. Тя отстъпи назад и се съсредоточи в успокояване на дишането си. Няма да стане така. Трябва да сложа ред в търсенето. Мисли, Нора. Леденият дъжд вече биеше в стъклата на прозорците. Звукът сякаш я стегна още повече.

Върни се към миналата нощ. Мисли внимателно!

Бавно, едно по едно тя си припомни своите действия и се сети, че бе пъхнала бележката на Аби в джоба на панталоните си. През първата нощ на очакване тя бе чела и препрочитала тази бележка хиляди пъти. Оттогава не я беше виждала.

Влезе в килера и измъкна черните панталони, които бе носила същата вечер. Чарли й бе донесъл черната вечерна рокля за дежурството в ресторанта и тя се бе преоблякла на място. Промълви молитва на благодарност и бързо пребърка джобовете. Сгънатото на четири парче хартия беше все още там. Бързо взе тетрадката на Аби и изтича навън от павилиона.

В бързината да не изпусне полицаите, тя се подхлъзна на леда и се просна на земята. Без да забелязва болката в коленете и дланите си, тя се изправи, поизтупа се и продължи да куцука към основната сграда.

Мим беше на рецепцията.

— О, боже! Какво се е случило, скъпа? Каква е тази кръв.

Нора погледна надолу и едва сега видя, че при падането е скъсала панталоните си и коленете й са се разкървавили. От панталоните й като попарени от слана цветни листенца висяха парчета разкъсан плат. Дланите й бяха в подобно състояние.

— Подхлъзнах се и паднах. Няма нищо. Къде са Мериман и Десото?

— В кабинета. Но…

Нора забърза натам. Пътните полицаи разпитваха в момента Джори Албърт.

— Извинете, че ви прекъсвам, но трябва веднага да видите това — обяви тя и влетя в кабинета. — Джори, ще ни извиниш ли за момент?

Барманът сви само рамене. След като той излезе, Нора победоносно сложи тетрадката пред детектива и до нея сгънатата бележка.

— Бях сигурна, че има някакво логично обяснение. Който е отвлякъл Абигейл, е направил копие от тетрадката й, като е закрил бележките и коментарите на учителката, за да изглежда като прощално писмо преди бягство. Вижте сами. Напълно еднакви са.

Мериман отвори тетрадката на страницата с домашното на Аби. Десото застана до него, докато колегата му бавно разгърна листа. И двамата сбърчиха чела и се спогледаха, след което вдигнаха очи към Нора.

— Какво? Какво има?

Мериман стисна устни и й подаде листа през бюрото.

Нора го взе, обърна го от едната, сетне от другата страна. Сигурно сънуваше. Текстът беше изчезнал. Страницата беше съвършено бяла и от двете страни.