Джудит Келман
Къщата на хълма (24)

Двадесет и четвърта глава

По пътя на връщане от „Рътланд“ Левитски сподели с Куин, че се налага да проведе няколко телефонни разговора, чака куриер, който да вземе копията на касетите, както и тези от монитора и някои други предмети и проби, които искал да се анализират в лабораториите на ФБР в Куонтико. След снощния видео маратон му се искало да си легне рано. Чудесно, помисли си Куин, така ще има достатъчно време за себе си.

Тя остави Левитски пред Рътланд Холидей Ин и се отправи към дома си. Ако имаше малко късмет, щеше да вземе онова, от което имаше нужда, и да е у дома, преди Брен да се прибере от училище. През седмицата нямаше проблеми с намирането на бавачка. Всичко се нареждаше чудесно.

Мазето в къщата им бе претъпкано с най-любимите й вещи от квартирата й в Бостън. Преглъщайки с усилие, тя се провираше между прашните канапета, столове, килими, лампи, нощни шкафчета и маси.

Спомените се забиваха болезнено в съзнанието й. Толкова много бе обичала това жилище. Харесваше безкрайно пространството си, уединението си. За първи път в живота си тя бе сама и свободна. Отговаряше и се съобразяваше единствено с Куин Галахър. Никакви родители, съквартиранти, хазайки, партньори, нито дори цвете в саксия, което да се налага да полива.

Обичаше приятелите и семейството си. Но високо ценеше независимостта си. Наслаждаваше й се от цялото си сърце. Когато Даниъл се появи в живота й, тя се постара да го държи на една ръка разстояние. Не му позволи да остави свои дрехи за преобличане в дрешника й, дори резервен бръснач в шкафчето й в банята.

Тя добре знаеше как нахлуването ескалира. Първо е самобръсначката, а после се оказва, че в хладилника ти непрестанно се появяват стекове с бира „Будвайзер“ и най-неочаквано виждаш на канапето пред телевизора си купчина едри, потни мъже.

Тя тръсна глава, за да се освободи от полепналите по косите й паяжини. Не беше време за глупави мечти. Искаше да приключи с работата си тук, преди Брен да се е върнал и да започне да задава трудните си въпроси. Зад натрупаните мебели се издигаше камара от поне десетина залепени кашона. Някои от тях бяха приютили книги, други — кухненски принадлежности и други дреболии от Бостън. В други бе прибрала вещи на родителите си, след като се бе върнала във Върмонт.

От три години не беше пипала тези кашони и нямаше спомен кое къде стоеше. Избра един наслуки, отлепи лепенката, издуха праха и започна да рови вътре.

Беше попаднала на кутията със скъпоценните предмети на майка си — булчинския воал, изсушени орхидеи за корсаж, връзка писма от годината, когато баща й бе в армията, пожълтели снимки. Следващата кутия бе пълна с бебешки неща: дрехи, одеялца, албум с първите постижения на децата. Куин се усмихна на сантименталността на майка си. Бе запазила дори първите им червеникави букли, няколко млечни зъбчета, първите им обущенца. Тук бе дори парчето одеяло, без което Куин не можеше да диша като малка, както и биберонът на Брен, от който почти нищо не бе останало.

В кашона най-отдолу бяха скрити скъпите спомени на баща й — те бяха далеч по-практични от тези на съпругата му. Тук бе любимият му вълнен пуловер, оранжево-червената мушама за лов и емблематичните свидетелства за професионална гордост: значката му на детектив от полицията, личната му карта от полицейското управление, няколко медала и грамоти за храброст.

Тя напъха в джоба си предмета, за който не искаше никой да знае, че е взела, качи се горе, намери джобния си касетофон и няколко празни касети и междувременно се уговори с една от близначките на семейство Остров да останат при Брен.

Момичетата — Триш и Тери, бяха съвършено еднакви според Куин, но Брен знаеше една много важна разлика, която му помагаше при определянето на това коя как се казва. Триш приготвяше ужасни сандвичи хотдог, а Тери винаги прегаряше бургерите. Куин не можеше да каже кое го възмущава по-силно, ето защо не изрази никакви предпочитания, когато позвъни на майка им. Надяваше се да се прибере преди вечеря. Знаеше, че каквото и да приготви, Брен го одобряваше, стига да не трябва да го яде.

Включи заглушителя на радиостанцията си, закачена за таблото, и за рекордно време стигна до Дъвс Ландинг. Не искаше да закъснява, нито да остава прекалено дълго. Визитата й трябваше да изглежда напълно рутинна.

Когато мина през портата на градината, забеляза Уиър на прозореца, празните кухини на очите му ясно се очертаваха между дръпнатите завеси. Някъде насред алеята тя спря, паркира джипа си под определен ъгъл, така че високата кола да ограничи полезрението на дясната камера на фасадата. Приближеше ли се достатъчно до къщата, щеше да остане неуловена от монитора за близко проследяване.

Отправи се бавно към входа, за да даде на наблюдаващите от централата достатъчно време да установят самоличността й, и заобиколи колата откъм непокритата от наблюдение страна. На около метър от колчетата тя се поколеба по навик, а и от внезапен страх. Около Уиър винаги витаеш усещане за застой, но това бе наситената неподвижност на извита като дъга кобра. Куин непрестанно си повтаряше, че именно тя контролира положението, че притежава нужната готовност и решителност, но е и малко неуверена.

Куин не изпускаше Професора от подозрителния си поглед, докато прескачаше охранителната граница и пристъпи към входната врата. Устата й беше пресъхнала. Голяма работа, повтаряше си тя. Той е безпомощен.

Докато отваряше вратата, лицето на Уиър се разтегна в насмешлива усмивка, ноздрите му се разшириха. Кучето го следваше неотлъчно, лешниковите му очи не слизаха от посетителката.

— Госпожице Галахър? На какво дължа удоволствието от неочакваната ви визита?

— Трябва да поговорим.

— Разбира се. Заповядайте — с театрален жест той я поведе към наредените в полукръг кожени дивани в дневната.

Щом Куин прекрачи прага, кучето заръмжа предупредително.

— Стига, стига, Дарлинг — успокои той животното и отпусна ръка върху широкия му гръб. — Госпожица Галахър е наша гостенка. Не може да се държиш толкова грубо — почеса щръкналото ухо и зарови за малко пръсти в козината на гърба. — В поведението на Дарлинг няма нищо лично, просто е много привързана към мен. И непрестанно иска да ме пази. Спокойна е само когато е убедена, че нищо не ме заплашва.

Куин пристъпи напред и ръмженето започна да се засилва.

— Накарайте животното да млъкне. Дръпнете го назад — Куин знаеше, че то е възпитано да бъде послушно, но все пак животното си е животно.

То действително млъкна, но очите му не спираха да следят враждебно всяко нейно движение. Тя мина предпазливо покрай него и приседна на ръба на едното от канапетата.

Уиър я последва и се настани на съседното.

— Много ми е приятно да ви посрещна най-сетне в скромното си жилище — каза той. — Да ви предложа чаша чай? Да взема палтото ви?

— Не, благодаря — тя пипна отвън вдъхващата спокойствие тежест в джоба си. Тя беше подготвена.

— Добре тогава. За какво искахте да поговорим?

Тя внимателно обмисляше думите си. Съгласна беше с Левитски, че общуването с този мъж бе една голяма игра на нерви.

— Много мислих за това, което ми казахте, господин Уиър. Прав сте. Любопитна съм какво представлявате. И ми се иска да чуя предложението, което сте готов да направите. Иска ми се да науча нещо повече за вас.

— Сигурен съм, че е така — кимна той лениво.

Куин изчака, макар нетърпението да я глождеше.

— Е, можем ли да започнем?

Той очевидно си играеше с нея. Като котка с мишка. Приятно му беше да я наблюдава как скимти.

— Разочаровате ме, госпожице Галахър. Ние вече започнахме, не разбирате ли?

— Какво следва тогава?

Уиър цъкна с език.

— Казах ви, че ще отнеме време. Трябва внимателно да наблюдавате. Усещане и борба. Трябва да откриете пътеката и да я следвате.

— Добре, Уиър. Отказвам се. Мислех, че имате да ми казвате нещо, но очевидно съм сгрешила. Не ми е приятно да си играят с мен — тя стана, за да си върви. Кучето скочи на крака и я доближи с леко ръмжене. — Повикайте кучето.

— Долу, Дарлинг. Стига, стига.

Едрото животно изръмжа и оголи зъби.

— Казах ви да укротите този звяр!

— Нищо няма да ви направи. Нали, миличка?

Овчарката се приближи още повече. От муцуната й капеше пяна.

Потрепващата ръка на Куин попипа издутината в джоба и след миг младата жена се вцепени от ужас.

Трийсет и осемкалибровата й опора беше изчезнала и на нейно място в джоба й се мъдреше кристален пепелник. Кучето бе все по-близо.

Куин повдигна тежкото стъкло. Очевидно не разполагаше с друго оръжие за защита.

Уиър плесна с ръце. В същия миг едрото животно се просна на пода и легна по гръб като палаво паленце. Професорът коленичи, откри с опипване своя спътник и потупа гальовно светлия корем.

— Добро момиче. Ти си моята любимка.

Куин изпита прилив на облекчение, но бе все още много напрегната. Помисли си за хладнокръвието, с което Уиър бе описвал въздействието на своите хрумвания върху жертвите. Професор Болка. Изследвайки границите на човешката издръжливост, той изпитваше истинска наслада от бавната и болезнена смърт на жертвите си.

— Веднага ми го върни, Уиър — тя бе мобилизирала цялата си сила и устойчивост, за да не позволи на гласа си да трепне.

— Липсва ли ви нещо, госпожице?

— Веднага.

Той обърна към нея празните си длани и изтъканото от невинност лице.

— Ако ми кажете какво сте загубили, може да ви помогна да си го намерите.

— Пистолетът ми. Върни ми го веднага или ще…

— О, това ли било? Как забравих. Оставих оръжието ви на масата в трапезарията, за да е на сигурно място. Зареденото оръжие винаги крие опасност, госпожице Галахър. Особено когато наблизо има някой непредсказуем престъпник, който може да го насочи срещу теб. Неслучайно на пуснатите условно престъпници е забранено да притежават оръжие, което съм сигурен, че ви е известно. Изненадан съм, че сте така непредпазлива. Направо съм шокиран.

С подкосени крака Куин се оправи към трапезарията. Металното дуло на пистолета на баща й лежеше насред копринена покривка с флорални мотиви. Само че как се бе озовал там?

Тя го грабна и разтреперана се отправи към вратата. Тази малка нейна екскурзия се оказа голяма глупост. Но вече свърши. Ще се махне оттук и ще се направи, че не е идвала този ден.

Гласът на Уиър я настигна в мига, когато вече бе уловила дръжката на вратата.

— Намерете мелодията си, госпожице Галахър. Това е началото на вашата пътека. Разполагате с всичко необходимо за началото на своето пътуване. Открийте първо мелодията и можете да започнете.

Тя се извърна и спря поглед върху празните орбити на лицето му.

— Аз съм дотук, Уиър. След това изпълнение, ще се придържам строго към правилата.

— Жалко, наистина. Мислех си, че искате да намерите липсващото момиченце.

— При теб ли е?

— Не, разбира се. Как бих могъл?

— В такъв случай знаеш кой я е отвлякъл?

Той поклати само глава с влудяваща мудност.

— Не, полицай, не зная кой. Но ако е отвлечена, трябва да знаете, че ако искате да намерите нещо, трябва да знаете какво е то. Това, което мога да направя за вас, е да ви насочвам. Да ви съветвам. Как да уловите миризмата му.

Куин се колебаеше.

— В полицията са убедени, че е избягала. Какво те кара да мислиш, че е отвлечена?

— Не мисля такова нещо. Вие сте тази, която го мислите. Вие и вашият любопитен, подозрителен приятел от ФБР — по лицето му личеше, че се забавлява. — Не е разумно да се рискува. Особено в нашето противно общество. Нищо чудно Абигейл Икинс да е отвлечена. Хубаво русо дете. Талантливо и интелигентно. Желано за мнозина, предполагам.

Тя огледа внимателно присмехулната гримаса, цялостното поведение на мъжа. Той очевидно се опитваше да я предизвиква. Нямаше намерение да се поддава на провокациите му.

— Чух достатъчно, Уиър. Приключихме. — Тя напусна къщата, захлопвайки външната врата. Вече навън, тя пое дълбоко чистия въздух.

Нямаше намерение да го остави да диктува правилата. От този момент нататък щеше да спазва стриктно правилника и да се държи дистанцирано. Опитите да се прави на герой нямаше да й помогнат в нищо друго, освен да докаже колко глупава е била. Уиър не бе изпуснал никаква информация. Може би и не разполагаше с такава.

Ами ако имаше информация?

Тази мисъл не й даваше мира, все едно колко абсурдна изглеждаше. Пред очите й беше снимката на момиченцето, която беше раздадена на полицаите. Хубаво русо дете, с доверчиви сини очи. Косата й беше стегната в конска опашка. Едва ли беше по-голяма от Брендън. Та това можеше и да е той, за бога.

Гласът на Уиър още кънтеше в ушите й. Вятърът го разнасяше и го довяваше до нея от странни посоки. Думите бяха дразнещи, думи на съблазнител.

Хубаво русо дете. Талантливо и интелигентно. Как знаеше той всички тези неща за изчезналото момиченце? А и откъде бе научил името й?