Джудит Келман
Къщата на хълма (23)

Двадесет и трета глава

Нора седеше на тревата недалеч от беседката, поставила главата на Реймънд в скута си. Той беше бял като платно. Погледът му бе замъглен, а устните — безкръвни и посинели.

Тя напрегна слух с надеждата да чуе сирените на приближаващи линейки. Какво ли ги бе задържало?

— Дръж се, Рей. Всеки миг ще пристигне помощ.

Той простена и се опита да се размърда. Болката деформира чертите му, тръпки разтърсиха тялото му като влак, който преминава през тунел. Нора се пресегна и придърпа пуловера, който бе изпуснала след неговото падане, и зави с него гърдите и раменете му.

— Къде ли са се запилели проклетите линейки? — Въздъхна тя. — Защо не побързат?

Чарли се бе запътил към тях. Изглеждаше изплашен. Бе ходил при Мим и Папа, бе викнал лекар и ги бе оставил на грижите на Мейси.

— Как е той?

— Не е добре. А твоите хора? Там нещата наред ли са?

— Трудно е да се каже. Мим е съкрушена, самообвинява се, че е изпуснала Папа от поглед. Той често се разхожда сам, но никой не е подозирал, че може да стане някаква беда. Изобщо баща ми се държи като безумен. Толкова е доволен от себе си. Не спира да повтаря, че отдавна е трябвало да гръмне гадното копеле. Мим е ужасена, че ако не спре да повтаря това, когато пристигнат полицаите, те тутакси ще го затворят.

Реймънд простена. Нора попи избилата по челото му пот с ръкава на дрехата си и улови дланта му. Кожата му бе влажна и гореща.

Тя бе като в шок. Стените на малкия й свят се огъваха и се срутваха една след друга. Какво ли предстоеше да се случи? Първо Абигейл. Сега Рей и Папа.

Абигейл. Като си помисли, че детето може да се прибере и да завари безценния си баща тежко ранен, направо изтръпна. А ако се случи и нещо по-лошо? Не, нямаше да мисли за такива неща. Реймънд ще се оправи.

Най-накрая сирените разцепиха злокобната тишина и Нора забеляза редица коли със светлини на покрива, която се носеше по пътя. Минути по-късно линейка, следвана от две полицейски коли, зави по посока на беседката.

Няколко гости от хотела се бяха събрали пред главния вход, за да разберат какво става. Чарли помаха с ръка и линейката напусна пътеката и се насочи през тревата към тях.

Единият от фелдшерите, крехък мъж с ъгловата челюст и набраздена кожа се наведе да премери пулса и кръвното налягане на Реймънд, докато кръглоликият му партньор разпитваше Нора.

— Изстрел, така ли?

— Да. Ще се оправи ли?

— Какъв калибър бе оръжието?

Нора обърна очи към Чарли.

— Пушката е много стара — отговори той. — От времето на Гражданската война. Нямам представа има ли изобщо някакъв калибър. Не съм подозирал, че в нея има амуниции.

— Само един ли беше изстрелът?

— Да. Моля ви, кажете ми, ще оживее ли?

Мъжът, който бе приклекнал до Реймънд го повдигна леко, за да прегледа раната. Криволичещи струи кръв прорязваха ризата, фелдшерът разкъса материята и покри раната с дебел компрес.

— Кажете ми ще оживее ли? — повтаряше Нора.

— Това ще кажат лекарите — обади се един от другите служители. — Засега човекът е извадил луд късмет, че не е прострелян пет сантиметра по-надолу. Не е ясно какво можеше да стане тогава.

Тръпки разтърсиха Нора и Чарли пристъпи към нея. Кръглоликият фелдшер се наведе, за да вдигне ръкава на Реймънд и да включи система. Нора стисна очи да не гледа как иглата ще пробие кожата.

Четирима пътни полицаи се носеха по моравата на своите мотоциклети. Стомахът й се сви болезнено. Какво ли ще направят на Папа? Възможно ли бе да потърсят отговорност от нещастния старец? Мим щеше да се съсипе от чувство на вина, ако се наложеше да го затворят в лечебно заведение.

Един от полицаите — едър мъж с тънки мустачки — коленичи до Реймънд и фелдшера.

— Какво става? Какво имаме?

— Беше нещастен случай, полицай — обади се Нора. — Стана случайно.

— Трябва да разберете, че той не е на себе си — допълни Чарли.

— Я гледай — възкликна полицаят и вдигна очи към тях, сякаш едва сега ги виждаше. — Какво трябва да разбера? Кой го е направил случайно.

Реймънд повдигна с видимо усилие клепачи и се опита да фиксира погледа си върху лицето на полицая. Гласът му бе сипкав и тих.

— Аз. Аз го направих. През ум не ми мина, че проклетията може да гръмне. Истинска глупост.

— Какво? — Нора го погледна объркано. Отговорът му надмина всичките й надежди.

— Спънах се и изпуснах проклетата пушка — продължаваше да стърже гласът на Реймънд. — Кой можеше да предположи, че ще гръмне?

Грамадният полицай почеса прясно обръснатата си глава.

— Искате да кажете, че сте се застреляли в гърба? Това е някакъв специален номер, господине. Достойно е за описание от науката.

Реймънд се засмя, но болката го преряза и той мигом стана сериозен.

— По дяволите, боли. Не може ли да ми дадете нещо за болката?

— Не и докато не ви прегледат в болницата. Съжалявам, приятел — обади се фелдшерът.

Полицаят изгледа Нора с присвити очи.

— Наистина ли така се случи? Сам ли се простреля?

Тя сви само рамене. Ярка червенина плъзна по лицето й. Лъжата не беше нейната стихия.

— Стана толкова бързо.

— Кой може да си представи подобно нещо? — обади се Чарли.

— Да се застреляш в гърба — започна да цъка с език полицаят. — Изумително. Всеки път, когато чуя нещо толкова абсурдно, се случва нещо още по-невероятно. Щом казвате, значи така се е случило. Вие момчета, готови ли сте?

— Напълно.

Тримата фелдшери прехвърлиха Реймънд на носилката.

— Може ли да го придружа? — попита Нора.

— Аз ще отида с тях — предложи Чарли.

— Благодаря ти, но предпочитам да отида аз. Той дори не те познава.

— В такъв случай отиваме двамата.

— Предпочитам да останеш тук, в случай че някой се обади за Абигейл. А и Мим и Папа ще имат нужда от теб.

Той отново придоби онзи характерен вид на загубено кученце, който се появи на лицето му, когато Нора поиска от него да помоли Джъстин Уелакот да й помогне за намирането на Абигейл. Направи се, че не го забелязва. Имаше си достатъчно проблеми, за да си създава и нови.

— Ще се обадя при първа възможност — увери го тя.

С общи усилия фелдшерите и двама от полицаите преместиха тежкото тяло на Рей на сгъваемата носилка на линейката и го привързаха с предназначените за това колани. Нора се качи при него и седна на тясно столче. Затвориха вратата и потеглиха към болницата.

Колата заподскача по неравния терен на моравата и Рей стана блед като стена. Ситни капки покриха челото му. Тя попиваше потта от лицето на бившия си съпруг.

Изпита внезапен прилив на нежност. Рей винаги е бил огромен възел от противоречия. Поемайки вината за нараняването си, той на практика освободи бащата на Чарли от отговорност — типично за неговия мил характер. По този начин се държеше и когато дъщеря му беше наоколо — лъвска гордост и всеопрощаваща любов. Нора се засмя, припомняйки си и други негови мили черти. Можеше да бъде нежен, очарователен, забавен, изпълнен с разбиране.

Но имаше и един друг Рей — раздразнителен, нападателен с остри като бръснач нокти и настръхнала перушина. Там някъде беше и небрежният Реймънд, който нараняваше любимите си хора, отваряше огромни рани в сърцата им, прегазваше най-съкровените им чувства подобно на слон — мравуняк. Безброй много пъти Нора го бе наблюдавала как постъпва със собственото си дете. Забравяше нейните празници, не изпълняваше обещанията си. Оставяше я съсипана, тъжна и объркана.

Да можеше само да го задържи на едно място! Но това бе невъзможно. Настроенията и интересите на Рей се променяха бързо и непредвидимо. Това бе съвършено друг човек — Реймънд Хвърчилото. В крайна сметка ти се изморяваш и просто пускаш връвчицата, за да отлети. Иначе той щеше да се откъсне сам и вероятно да повлече и теб.

Направи й впечатление, че той започва да губи съзнание. Нора погали косата му и видя как очните му ябълки се въртят хаотично под притворените клепачи. Стори й се толкова уязвим и невинен — едно гигантско бебе.

Даваше си сметка, че бедите, които причиняваше, не бяха направени със зъл умисъл или нарочно. Бе раснал с избухлив баща, който често го бе наказвал, майка му била изплашена и покорна като муха жена, твърде слаба, за да защити себе си или сина си. От това, което бе разказвал на Нора за детството си, ставаше ясно, че резултатът е можел да бъде и къде-къде по-неприятен. Неясно как, но бе успял да запази способността си да обича и да дава. Вярно че това обикновено бе прикрито под деветметров пласт пръст от Джорджия, но не беше загубено завинаги.

Нора поклати замислено глава. Ето че започна да търси извинения за него, както бе правила години наред, преди да й уври главата и да му каже да си ходи. Нарочно или не, слабостите на Рей бяха болезнени за близките му, особено за Абигейл. Детето и до днес го обожаваше, прощаваше му всичко. Но за Нора не оставаха скрити болката и обидата, когато баща й я разочароваше. Толкова пъти се беше случвало. Стреляш ли срещу някого, потича кръв. Все едно дали е по погрешка, или не.

Това насочи мислите й към Папа. Той беше се припознал в Реймънд. Нора бе убедена, че старецът бе решил, че тъкмо това е мъжът, който бе тормозил Абигейл. Опита се да си представи кой би могъл да бъде той, да прилича на Рей по ръст, цвят или и двете. Рубен Хъф бе приблизително толкова висок, същото се отнасяше и за Хю, и за Джъстин Уелакот, и за Джори Албърт, и за Сам Олбрехт и още много други. Като добавим и подобна стойка или дрехи, или цвят на косата и списъкът ставаше безкраен.

Освен това зрението на Папа беше точно толкова непостоянно, както и мозъчната му дейност. Нищо чудно да бе действал, тласкан от някаква въображаема прилика или без никаква прилика. Като се има предвид състоянието на мозъка му, увреден от болест, той може би е реагирал на някаква въображаема заплаха, идваща от въображаем нападател. Ако Абигейл е била притеснявана от някого от комплекса, защо не й е казала? Никога не се бе страхувала да споделя проблемите си. Нора погледна през прозореца, докато линейката завиваше, следвайки маркировката към входа на спешното отделение. От вътрешната страна на стъклената врата чакаха двама санитари. Очевидно някой се беше обадил предварително.