Джудит Келман
Къщата на хълма (21)

Двадесет и първа глава

Абигейл се сепна и се събуди. Около нея се носеше странен скърцащ звук. Потърси откъде идва шумът и видя, че отворът в стената се затваряше бавно. Трябваше да се измъкне оттук, преди да е изчезнал.

Чудовища, принцеси, замъци, магии? Ако отговорът беше толкова очевиден, защо тя не можеше да го прозре? Нямаше време да търси смисъл в глупавата му приказка. Отворът бе видимо намалял.

Известно време не беше доловила никакъв шум над главата си. Никакво тупкане или пукот. Може онзи да е изключил инсталацията, която я беше опарила, и да си е отишъл.

Улови онова, което бе останало от червената й мушама и започна да го размахва над червената линия. При всяко преминаване на дрехата над линията встрани, отново прехвърчаха искри, но когато я хвърли нагоре и я завъртя на нивото на раменете си, не усети нито мирис на химически препарат, нито прехвръкнаха искри. Завъртя дъждобрана като ласо — отново нищо.

Абигейл си бе създала мислен образ на опасната територия. Приличаше й на гигантска торта.

Нямаше начин да я заобиколи. Червената линия бе прекалено близо до стените. Колкото и плътно да се долепеше до тях, нямаше начин да избегне линията, където пареше. Единственият й шанс беше нагоре. Вероятно точно за това намекваше той, когато й казваше, че трябва да се „извиси“.

Само че как щеше да стане?

Тя огледа внимателно тавана. Между гредите се виждаха тръби и жици. Тръбите бяха за топлата и за студената вода, а жиците за телевизията и за телефона. Научила го бе от Сол, домакин на жилищната кооперация, в която живееха в Ню Йорк, докато се влачеше след него в мазето, за да поправя бойлера им за топла вода.

Сол й бе показал как да различава тръбата за топлата вода, която е свързана с червен клапан с тръбата за студената, а тя на свой ред е със син клапан. Между шеговитите подмятания той й обясни колко здрави са медните тръби и че те вероятно са по-дълготрайни от стените на сградата. Ето защо тя реши, че няма начин да не издържат тежест й.

Отворът продължаваше да се стеснява. Трябваше да побърза.

Абигейл проследи медните тръби до мястото, където се скриваха в дупки в гредите до спирачния кран на далечната стена. Клапанът беше син, което означаваше, че водата в тръбата е студена.

Приклекна и отскочи както правеше, когато трябваше да се качи на успоредката, и успя да се хване за покритата със зелена патина тръба. Стиснала здраво метала, тя постоя така миг-два. Не забеляза някакви застрашителни огъвания. Щеше да я издържи.

Преместваше ръцете си една след друга и доближи червеното очертание долу на пода. Преди да навлезе в забранената зона, тя сви колене, промуши ги между двете си ръце, при което главата й увисна надолу. След това ускори темповете на преместване на ръцете, поне докато минаваше над опасната зона.

Ръцете й се схванаха. Кръвта бе нахлула в главата й и туптеше в слепоочията. Представи си как опасното място под нея я чака, за да я изпепели.

Не мисли! Бързай!

Движейки се колкото се може по-бързо, тя трескаво местеше длани по студения метал. От страх да не падне стискаше толкова силно, че пръстите й се схванаха. Имаше опасност ръцете й да не издържат на напрежението, но тя бързаше, защото пукнатината не спираше да се стеснява. Задъхана и отчаяна, тя се местеше трескаво и премина над червения кръг. Най-сетне скочи на безопасно място на пода и извика победоносно:

— Успях!

Изтича до отвора в стената. Той бе широк вече около педя. Абигейл застана настрани, промуши се и започна да се измъква навън. Толкова беше тясно, че едва минаваше през отвора. Задържа дъха си и се стегна. Въпреки всичко, чувстваше как мускулите й се притискат до костите. Много бавно се изхлузваше навън, стените се приближаваха застрашително. Ами ако я притиснат и я премачкат?

Изпълнена с ужас тя напъна още малко. Най-сетне успя да се изхлузи. Почувства се като тапа от шампанско.

Най-накрая беше навън.

Беше прекалено изплашена, за да погледне назад. Изрита настрани останалата маратонка и се затича към бялата къща в далечината. Препускаше през равно поле, осеяно тук-там с групи дървета и големи купчини смет. Камъни и изсъхнали треви дращеха стъпалата й, а глезените започнаха да я болят от твърдата почва. Дробовете й пареха от плиткото учестено дишане. Сълзи се стичаха по страните й.

Сви наляво, за да използва прикритието на група дървета. Тук краката й стъпваха по килим от борови иглички и влажни листа. Подгизналата пръст изпускаше миризма на разлагаща се органична материя. Момиченцето внимаваше да не се удари в клон или да не настъпи някой гризач, но не спираше да тича.

Когато се измъкна от малката горичка, видя, че до къщата остава да прекоси само едно покрито с трева възвишение. Лесно щеше да го пробяга, но когато стигнеше върха на възвишението, щеше да излезе на открито и ако нейният мъчител погледнеше случайно през прозореца, нямаше начин да не я забележи.

Бялата къща й изглеждаше безопасна и приканваща, но Абигейл не искаше хората вътре да я забележат, преди тя да ги е огледала добре. Човек не можеше да е прекалено внимателен. Но не можеше и да е достатъчно внимателен.

Легна на земята и започна да лази нагоре по слабия наклон. Високите остри треви я драскаха, но поне бе сигурно, че я прикриват отвсякъде.

Много скоро цялата беше издрана — ръце, длани, колене. Твърдите стъбла драскаха бузите й, заплитаха се в косите й. Тя обаче бе безчувствена към всичко друго, освен към жужащия в стомаха й страх. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да достигне на безопасно място.

В къщата сигурно имаше телефон. Можеше да се обади в курортния комплекс и мама или някой друг да дойде да я прибере. Веднъж само да се отдалечи достатъчно, да попадне сред хора и наоколо й да има хора, на които можеше да вярва, щеше да разкаже всичко, тогава полицията щеше да го арестува и да го затвори завинаги, както се прави с опасно лудите. Никой нямаше вече да се държи с него като с голяма клечка.

На върха на възвишението тя спря, за да хвърли поглед назад. Никой не я преследваше. Засега поне.

Останалата част от пътя беше по-лесна. Това бе сенчестата страна и земята бе по-влажна и кална на места, тревите — по редки, но не така остри и твърди. Аби започна да се плъзга надолу по лекия наклон към бялата сграда. Искаше й се да се изтърколи до долу, но не можеше да рискува да загуби контрол над заобикалящите я обстоятелства. Нито за миг.

Тревна площ, малка като носна кърпа, обграждаше бялата къща. Камионът все още стоеше в алеята за коли отпред, а от тръбата отзад излизаше черен като сажди дим от изгорели газове. Абигейл приклекна ниско и се стрелна към задната част на къщата.

Притисната до варосаната стена, тя изчака сърцето й да възвърне нормалния си ритъм и се заслуша за някакви гласове. Долови ритмично туптене, толкова слабо, че би могло да е звук от нечий глас или далечен мотор. Трябваше да се приближи, за да може да го определи по-точно. Дали пък да не надникне през някой от прозорците?

От мястото, където бе застанала, това бе невъзможно. Покрита веранда, застлана през зимата с дебел лист найлон, минаваше по цялата дължина на задната страна. Над главата й, но твърде високо, за да може да надникне в тях, се намираха две малки прозорчета с размерите на тези за тоалетна или баня. Твърде рисковано бе да се опита да се покатери, за да ги достигне. Ако паднеше, някой отвътре можеше да я чуе.

Надникна зад ъгъла на постройката и забеляза по-голям прозорец съвсем на нивото на очите й. Нямаше вид на прозорец на дневна. Вероятно бе към кухнята. Или към кабинета. Каквото и да бе, вършеше работа. Сградата беше толкова малка, че каквото и да видеше, щеше да я ориентира в обстановката.

Тя пристъпи безшумно напред. Заслони очи с ръка и надникна. Обзавеждането й напомни за дома на баба й Икинс в Чарлстън: тъмна тежка мебелировка с плетени на една кука покривки върху подлакътниците на столовете. Лампите бяха с жълтеникави абажури, виждаха се навсякъде плетени тънки одеяла, покривки и много книги.

Жълтеникавокафява котка се бе сгушила върху почернелите плочки пред камината, в която огънят постепенно загасваше.

Никакви други признаци на живот. Положително имаше някой в дома, защото какво иначе правеше камиона пред вратата със запален мотор?

Абигейл напрегна слух. Задържа дъха си и долепи ухо до стъклото. Отново чу равномерното пулсиране на някакъв мотор. Дали не беше помпа? Трябваше да разбере какъв бе източникът. Ако вътре нямаше никой, щеше да се вмъкне и да използва телефона. Не можеше да разбере колко отдалечена бе къщата от съседните, нито можеше да знае какво я очаква, когато влезе. Трябваше да потърси помощ, преди онзи да открие, че тя се е измъкнала, и да започне да я търси.

Спусна се към отсрещната част на къщата и надникна в кухнята. Шкафовете бяха от тъмно дърво, по стените се виждаха избелели тапети. Бурканчета с подправки покриваха полицата над пълния с немити съдове умивалник.

Момичето се доближи до стъклото и се заслуша. Туптенето стана по-силно. Тя затвори очи и се съсредоточи в звука. Ритмично пулсиране. Ставаше все по-силно и по-отчетливо. Скоро разбра, че не греши: точно това туптене беше слушала дълго в къщата затвор.

Напълно вцепенена, тя проследи как някакво голямо куче тромаво влезе в кухнята. Последва го нечия висока сянка.

Абигейл покри устни с длан, за да заглуши надигналия се в гърлото й вик. Отърсвайки се от вцепенението, тя се обърна и презглава се затича към прикритието на гората.

Не си бе давала сметка, че бялата къща също е в негова власт. Сега вече й се налагаше да обмисля всяка своя стъпка и всяка евентуална опасност. Замисли се дали изобщо имаше някъде безопасно място. Дали щеше да намери някога място, където да се чувства сигурна.