Джудит Келман
Къщата на хълма (20)

Двадесета глава

Куин се сепна и се събуди. Бе потънала в дълбок унес, при който си някъде между съня и реалност. Ако не беше ямичката във възглавницата на канапето, нямаше да повярва, че е спала.

В стаята цареше пълен мрак и само телевизионният екран просветваше с образи на разлюлени от вятъра клони на дърветата, птици, които прелитаха и кацаха върху филизи, полепнали по изпадалата тук-там мазилка на „Уолдорф-Астория“.

Левитски бе поднесъл чаша с кафе под носа й, сякаш се мъчеше да я свести с шишенце амоняк. Куин пое чашата. Отпи малко. Водниста кал, леко сладникава. Трябваше да сложи поне три лъжички захар и вероятно препарат за съдове, за да добие някакъв по-определен вкус.

Тя раздвижи мускули и седна изправено.

— Забеляза ли нещо, което да си заслужава будуването?

— Имам няколко въпросителни. Ще ти покажа.

Той извади касетата от видеото и порови в купчината от вече проверените. Намери една, която превъртя докъм половината. Когато картината се изчисти, Куин видя мъж с бейзболна шапка, който стоеше пред колчетата вътре в двора на къщата. Лицето му бе скрито от козирката на ниско нахлупената шапка. Той постоя така секунда-две, изсипа някакви боклуци от джоба си и се отдалечи.

Левитски натисна копчето на дистанционното, за да спре лентата. Върна назад и отново пусна касетата. Този път Куин забеляза, че в далечината завесите пред прозорците на дневната бяха спуснати. Мъжът с бейзболната шапка не направи опит нито да се приближи към къщата, нито да потърси с очи Уиър.

— Вероятно няма нищо тук — отбеляза Куин. Очевидно и в централата мъжът не бе събудил подозрение, защото не бяха алармирали местните полицаи. Щяха да я уведомят, ако искаха да се направи проверка.

— Сигурно. Но не мисля, че можем да си позволим да отминем каквото и да било, което поражда и най-малко съмнение.

После й показа още два откъса. Куин гледаше внимателно, правейки усилие да се съсредоточи. Това бяха движещи се картинки, но знае ли човек. Дървета и птици, морава и къща. Мръсен на цвят заек, оживен и интересен, колкото една скала може да бъде, стоеше като вцепенен, вирнал нагоре глава, сякаш щеше да брои звезди.

— Екранът блести — отбеляза тя.

— Не забелязваш ли нещо необикновено?

— Не, освен ако нямаш предвид зайчето. Мислиш ли, че може да е съучастник?

— Погледни по-внимателно. — Той превъртя отново и й показа същите кадри.

Куин започваше да се изнервя.

— Добре. Предавам се. Какво искаше да видя?

— Гледай внимателно сянката на големия дъб, до къщата.

Куин се вторачи в проекцията на дървото, когато Левитски върна кадрите. На първия отражението на стъблото се простираше почти хоризонтално върху тревата. На втория плътната сянка пресичаше фасадата по диагонал.

— Все още не разбирам.

— Предполага се, че записите са направени по едно и също време в два последователни дни. Не трябва ли сенките да са под горе-долу един и същ ъгъл? — Погледът на агента много й напомни за напрегнатото изражение на готовия за старт състезател по бягане.

— И защо според теб е тази разлика? — Мозъкът на Куин все още не функционираше добре.

Левитски сви рамене.

— Причините може да са няколко. Проблем в таймера на камерата, погрешен надпис на касетата, необикновена подредба на облаците, в резултат на което се получава друго пречупване на слънчевите лъчи.

— С други думи отново нищо — тя не виждаше как Уиър ще отвлече детето.

— Дано не си права. Но въпреки всичко не мога да го отмина просто така, без да направя по-нататъшни проучвания. Взех проби от пръстта в Уолдорф и смятам да ги изпратя в лабораториите на Бюрото за анализ. Ще ми се да изпратя и тези касети.

Куин вдигна рамене.

— Нямаме много време. Джейк обеща на Уелакот да получи записите тази сутрин.

— Положително знаеш някой в този град, който спешно да направи копия.

Куин си помисли, че тя може да разчита на един такъв човек.

— Имам някого предвид, а и ателието му е съвсем близо до „Уолдорф“. Ще те закарам при Уиър за разговора ти с него и ще се отбия да оставя касетите.

Тя се качи да вземе душ и да се преоблече. Петнайсет минути по-късно тя беше с нови джинси и бяла блуза. Напускайки спалнята си, хвърли един поглед в огледалото над скрина. И оттам не дойде кой знае колко добра новина. Гъстата й червеникава коса бе бухнала повече, отколкото трябва, кожата й бе прекалено бледа, а зелените очи бяха подпухнали и зачервени.

Все пак топлата вода я беше съживила. Реши, че е време да се заеме с херкулесовото усилие да вдигне Брендън за училище. Каква бе изненадата й, когато отвори вратата на стаята му и видя, че леглото е празно. Откри брат си долу в кухнята заедно с агента от ФБР.

Заобиколен от купи и прибори, Левитски подхвърляше палачинки. Бе заменил черния чиновнически костюм с избелели джинси и работна риза. Куин нямаше как да не признае, че човекът бе добре сложен и имаше чудесни стегнати бедра. Жалко, че толкова добри физически данни се похабяваха за доста несимпатичен характер.

— Не трябваше да си правите целия този труд, господин Левитски — в превод това трябваше да означава: последното, което бих искала, е някой нещастен любител да ми изпочупи кухнята.

— За мен не е никакъв проблем.

Тя долови шум от плискане на вода откъм пералнята. Отново чаршафите на Брен.

— Здравей, приятелю — тя предпазливо подреди разрошената му от съня коса. — Как спа?

— Чудесно. Сънувах, че съм кетчър. Снощи Бърни ми каза, че ако сънуваш нещо, което ти създава проблеми, от следващия ден нататък всичко се оправя. Нямам търпение да разбера дали и за мен важи.

— Интересен подход — Куин отправи предупредително смръщване към Левитски. Този фукльо няма право да пълни главата на момчето с глупостите си.

— Знам, че звучи невероятно, но веднъж сънувах бекхенда си. На следващия ден играта ми бе съвършено различна.

— Браво на теб — този приятел има нужда да сънува по-скоро как пораства, помисли си тя. Или сън, в който той внезапно достига зрялост.

Куин изгълта пълна чаша от кафето, което Левитски бе сварил, и посегна към камарата палачинки, залети със сладък сироп. Вкусът бе изненадващо добър, но тя не беше убедена, че е редно да й харесват при създадените обстоятелства. Имаше някаква специална хранителна рецепта за избягване на последствията от безсънна нощ, но се чувстваше твърде изтощена, за да се опита дори да си я припомни.

Оставиха Брендън пред училището и поеха към Дъвс Ландинг. По пътя Куин поиска да преговорят плана за деня, но Левитски бе потънал в собствените си мисли. За пореден път съсредоточеният му израз й напомни за бегач на къси разстояния пред старта.

Направи повторен опит да го заговори едва когато стигнаха завоя към Мейн стрийт в Дъвс Ландинг.

— Колко време ще ти е необходимо за разговора, Левитски? Ще дам касетите за копиране и ще се видя с няколко от моите клиенти. Кога да се върна да те взема?

— Ще ми е нужна поне цялата сутрин. Ако нещата потръгнат ще ми трябва още половин ден или две сесии по половин ден. Но преди да си тръгнеш, искам ти да поговориш с него. Забелязах, че помага, когато затворникът размени мисли първо с човек, когото познава. Тогава моят разговор тръгва по-лесно.

Куин се стегна, припомняйки си последния път, когато видя Уиър — насмешката, голото му тяло. Много искаше да мине малко време и епизодът да поизбледнее в съзнанието й.

— И какво да му кажа?

— Нищо специално. Че си довела един познат, който иска да разговаря с него. Да речем, че съм твой приятел.

— Това би било доста преувеличено.

— Какво значение има? Нали е за добро? Колкото повече научим за тези чудовища, толкова повече шансове имаме да предпазим обществото от тях.

Тя пое дълбоко въздух.

— Е добре. Изчакай ме в колата. Ще ти дам знак кога съм готова.

Куин изключи мотора пред портата на градината. „Уолдорф“ се издигаше стихнала и мрачна под свъсеното небе. Тя пристъпи напред и постепенно започна да я завладява безпокойство, което се опита да пропъди. Трябва да беше от безсънната нощ. Не искаше да допусне, че Смахнатия Еди или неестествени ситуации като тази, могат да я изплашат.

На около метър от колчетата в двора тя спря и извика името на Уиър. Никакъв отговор. Сложи длани около устните си и пое дълбоко въздух.

— Господин Уиър — извика тя далеч по-силно — трябва да поговоря с вас. Отворете.

Долови леко раздвижване вътре. Сякаш кучето водач ходеше напред-назад и ноктите драскаха и почукваха по дървения под. Изскимтя леко един-два пъти и отново притихна. Странно защо кучето понякога бе така бдително, а ето сега изобщо не бе разтревожено от тяхното присъствие.

— Господин Уиър?

Ново продължително мълчание. Куин се извърна и размени въпросителен поглед с Левитски. Даде му знак, че няма съмнение, че Професора е вътре. Немислимо бе да се е измъкнал.

Тя отново извика и тъкмо правеше план в каква последователност да вдигне тревога, когато външната врата на къщата леко се открехна. Уиър излезе на верандата със скръстени ръце и предпазливо изражение на лицето.

— Моля да ме извините, че ви задържах, сержант Галахър, но бях… неразположен.

— Доведох един човек, който иска да поговори с вас, Уиър. Един мой приятел.

Веждите на мъжа отсреща се вдигнаха изненадано.

— Какъв приятел? И защо иска да говорим?

— Той пожела да дойде и сам ще ви обясни.

— Не сержант. Вие ще ми обясните. Кой е този така наречен приятел и какво иска от мен.

Куин изруга под нос и замаха тревожно към колата. Агентът изобщо не реагира на знаците и тя реши да рискува.

— Учен е и прави някакви изследвания. Той най-добре ще ви обясни за какво става дума — за пореден път вдигна високо ръка и я размаха и най-сетне чу звук от затръшване на врата.

Щом Левитски застана до пояса от колчета, тя отстъпи назад и го остави той да си води разговора. Агентът заговори спокойно, насочвайки стрелите си към егото на Професора, обясни колко полезно за обществото ще бъде, ако Уиър даде своя принос към изследването, върху което работи, и че научната общественост би могла да помогне за подобряването на човешките взаимоотношения. Не спираше да използва термини, които Уиър харесваше: забележителен, уникален. Без да отстъпва от своя скептицизъм, Професора най-накрая позволи на Левитски да влезе в „Уолдорф“. Щом вратата хлопна зад него, Куин въздъхна облекчено и се върна при джипа си.

Уилмингтън бе съвсем наблизо. Звънчето над вратата на фотостудиото дрънна леко, когато тя влезе. Този път Дъд Чеймбърс беше на работа. Куин се провря внимателно между щендерите и влезе в задната стая, която служеше и за склад. Дъд се бе навел над някакъв апарат, от радиото се носеше жива музика.

— Добро утро, Дъдли. Как си?

Мъжът подскочи изплашено. Бързо метна някакъв парцал върху това, което работеше, и лицето му се изкриви във виновна усмивка. Единственото, което Куин успя да види изпод плата, бе някакъв правоъгълен предмет.

— Здравейте, госпожице Галахър. Случило ли се е нещо?

— Ти ми кажи.

— Тук няма нищо особено. Работа. Обработвам една поръчка. Бих ви показал, но човекът изрично ме предупреди, че държи материалът да се пази в тайна.

— Надявам се, не е нещо незаконно.

— Естествено. Вие май никога няма да започнете да ми вярвате. — Той бързо успя да придаде на лицето си обидено изражение.

Куин завъртя очи.

— Не ставаш ли твърде чувствителен, Дъдли? Имам ти доверие. Достатъчно, за да ти донеса една спешна поръчка. Ще ми направиш ли тази услуга? Трябват ми копия на три касети, но веднага.

— Разбира се — грейна лицето на Дъд. Той извади първата касета от торбата и я пъхна в отверстието на уредбата. Натисна копчето и се загледа в екрана. Миг по-късно челото му се сбърчи. — За какво става дума тук, ако е удобно да попитам?

— За съжаление това е тайна, Дъд. Да изчакам ли, или да се върна след малко?

Той сви устни в началото на следващата касета.

— Проблем ли има? — попита надзорничката.

Чеймбърс поклати енергично глава.

— Не, госпожо. Веднага ще направя копията. Няма да отнеме повече от двайсетина минути.

— Ще се разходя и ще се върна след двайсет минути. — Докато излизаше от склада, Куин хвърли кос поглед към прикрития под парцала правоъгълник. Любопитството й, граничещо с подозрение, бе възбудено. В момента обаче имаше по-важни неща за решаване от глупавите залитания на Дъд Чеймбърс.

Получеше ли касетите, трябваше веднага да се отправи да връчи всички записи на кмета Уелакот. Чудесно знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите край този надут пуяк, иначе си спечелваше много сериозен враг.

Нямаше да му даде тази възможност.